Ако трябваше да избирам...
(продължение от бр. 7)
Знае се, че имаше и такива, които са твърдели «Преклонена главичка остра сабя на сече». Кои бяха те?
Да, имаше и такива, повечето от хората, които работеха в редакцията на в. Йени ъшък, който представляваше рупор на социализма в България, един крайно антитурски и антимюсюлмански вестник. Ние се състезавахме помежду си кой по-добре ще отрази политиката на Комунистическата партия, който целеше ликвидирането на турците и мюсюлманите в България. Затова трябва първо да си направим самокритика, за да имаме право да критикуваме другите.
Бележка на редактора:
Тук не споделям обобщението, което прави г-н Джамбазов. Той не може да знае годините, в които аз съм работил в редакцията на «Йени ъшък - Нова светлина», защото вече беше изтеглен на работа в агенция „София прес“ като дългогодишен партиен член и опитен журналист. Що се отнася до моя милост, никога не пожелаха да ме приемат в партията като твърдяха, че още съм «много зелен». (Слава на Аллах, че съм бил и останал «зелен». Значи, Аллах ме е пазил!) А може би най-много аз можех да претендирам за това, защото баща ми беше активен борец. Вярно е, че три пъти изявявах желание да ме приемат в партията, защото щом не си член на партията не можеше да напредваш в кариерата и години наред да маршируваш на място. А покрай мен вчерашни младоци ги назначаваха на добре платени длъжности и ги повишаваха. А известно е, че трябва да се издържа семейство и т.н.
Г-н Джамбазов, естествено, не може да знае, за разработките ми на близо 20 теми като изчезването на любовта към земята у българския селянин, на гостоприемството и човещината, на религиозните чувства у хората, които ги предложих да се публикуват във вестника. Всяка разработка заемаше 5-6 страници или общо взето това правеше над сто страници изобличителен материал. След като ги предадох, те незабавно бяха изпратени в ЦК и ДС. Така че г-н Джамбазов не може да знае как съм висял на косъм в онези дни.
Г-н Джамбазов не може да знае кога и как са ме изпратили да напиша материал, който да докаже българския корен на турците в моето село. По този повод в редакцията представих 45 страници материал, в който с микроскоп търсеха къде има твърдения за българския корен на моите съселяни.
И след като не можаха да открият не ги поместиха. Това и още много други неща също не може да знае г-н Джамбазов. Но навярно добре знае, че под заявлението на интелектуалците, които признаваха българския си корен не стои подписа на Чаушев и не е трудно да се досеща защо.
- Аз не познавам някой от интелигенцията, който да е живял и писал в онзи период и да не е възпявал социализма, народната власт, Георги Димитров и особено Тодор Живков; някой, който не е скандирал по улиците «Да живее БКП» , «Да живее народната власт!» Вземете и четете онова, което написаха нашите журналисти и писатели, които по време на социализма лежаха в затвори и лагера Белене като Ахмед Шерифов, Салих Бакладжъ, Мюмюн Чакър, Ислям Бейтуллах, Сабри Моллов и др., все продукти на социализма. Ако рече някой литератор да ги събере, ще изпълнят цели томове. Първият роман написан и публикуван в годините на социализма «Гюн доаркен“ (При изгрева) на Сабри Татов, следван от романа „Сачълан къвълджъмлар“ (Искри) на Халид Алиосманов, които описваха ако не социализма и новия живот, тогава какво?
В годините на прехода начело на тройната комисия, която бе съставена в Главното мюфтийство, имаше един полуграмотен ходжа от Разградско на име Ахмед Якуб. Аз често споменавам неговата мисъл в разговорите и писанията си, който казваше: «Всеки интелигент, малко или много, има жълто в гащите си. Разликата се състои в това, че при някои това е светло жълто, а при други е тъмно жълто». И беше прав. Ние трябва да се сърдим, че не можахме да се изявим (!) като Шукри Тахиров, Фахреддин Халилов, Хасан Карахюсеинов, Мухиддин Мехмедов, Наджи Ферхадов, Ахмед Еминов... Между нас и тях има голяма разлика. Браво на тези другари, че се стараха повече от нас, забелязаха ги... Някои от тях станаха професори, народни представители, (други доктори на науки, бел. прев.) трети получиха апартаменти, коли... и други облаги.
Аз не упреквам никого и не казвам «Ти така писа, това говореше». Онова обаче, което аз не приемам е довчерашните хвалители на социализма днес изведнъж да се пишат за демократи. Като в приказката за козата и овцата да се нападат помежду си особено пък като изтъкват за това и онова, че са написали под диктовка или по заповед. В този период в журналистическото ми творчество никой не е застанал до мене да ми диктува да пиша по еди коя си тема, не така пиши, иначе пиши... И темите и начина на разработка винаги съм подбирал сам. Писах и говорих така както съм вярвал и разбирал.
Онези, които тогава се състезаваха помежду си как по-добре да хвалят социалистическия строй, днес се пишат за ярки антикомунисти, антисоциалисти, най-големи демократи и патриоти. Вземете например книгите на Ахмед Шерифов. Името на единствения турчин-интелигент, който не доносничил, не споменава, но се подразбира, че е той. Вземете романа на Исмаил Чаушев «Високосна година на журналиста», в който описва живота на колектива на в. Йени ъшък. Излиза че имало единствен честен, даровит и обективен автор, който критикувал яростно социализма, защитавал всичко турско. Всеки, естествено, който прочете романа ще разбере, че този герой с псевдоним в романа е самият автор.
Аз призовавам всички интелигенти, които са живели през онази епоха не да гледат чии гащи жълтеят отзад, а да изкажат по едно тьовбе-покаяние, да се изчистят и да се обединят.
Бележка на редактора:
Този призив е прекрасен. „Забравете всичко, което е било: «Но ако ние не си разчистим сметките с миналото, рискуваме в бъдеще те отново да се повторят. А кой е бил прав и кой е крив, историята ще потвърди. Освен нея има и отвъдния живот - ахирета.
Как си обяснявате, защо някои наши автори, които разбирам, че уважавате и Вие, все още нямат определено отношение към «възродителния процес»?
- Писателите и журналистите, които аз познавам, решително отхвърлиха т.н. възродителен процес, изпитаха разкаяние и изразиха съжаление за допуснатите от тях грешки. Селим Билялов, Риза Моллов бяха героите, които с живота си доказаха, че не приемат „възродителния процес“. Хасан Карахюсеинов, който бе един от най-възторжените привърженици на българщината, лично пред мен се разплака със сълзи на очи и показа разкаянието и съжалението си. А Салих Бакладжиев заявяваше, че със затворничеството си в Старозагорския затвор е заплатил заслугите си към социализма.
В моята книга за в. ЙЕНИ ЪШЪК разказвам една случка в клуба на Съюза на българските писатели. Тук искам още веднъж да припомня случката:
С небивало голямо самочувствие влизаме в клуба на СБП. Гледам на една от масите се черпят трима души от нашите писатели и журналисти. Отидох при тях и им казах, че искам да им представя един журналист от Турция. Единият от тях се обърна към мен на български:
- Какъв турчин съм аз, та да разговарям с турски журналист? Пък и защо идваш тъкмо при нас? Тук има толкова много други писатели! Иди представи госта си на тях!
След като ме засече с тези думи, разбрах, че и в демокрацията щеше да има хора, които на драго сърце приемаха имената си. Кои бяха ли? Ами Наджи Ферхад, Ахмед Али и Осман Азиз. Същият този Наджи Ферхад през 1992 г. написа стихотворение, в което пишеше:
В това странно гробище търсех нещо, прегазил бях достойнството си с години.
Ръцете, които се протягаха към мене били са коварни нокти късно разбрах.
Мисълта ми замръзна, с продрания си глас попитах и захилени устни отвърнаха ми в един глас:
Най-градивното намерение на очертания от тях път бе да счупят краката ми, но късно осъзнах».
С тези думи той бе изразил твърдото си покаяние. Естествено има и други писатели и журналисти, които досега не са осъждали решително това срамно деяние, този низък процес. Според мен това са онези, които отидоха твърде много и далече в своите писания и сега се срамуват от действията си и не смеят да се покажат пред хората. И мисля, че изпитват угризение на съвестта си.
(продължава)
Портал 
