Ако трябваше да избирам...
„Възродителният процес“, подет от БКП уж бе отречен, но аз мисля, че той все още продължава под други наименования и цели окончателната асимилация на турците в България.
Да, „възродителният процес“ уж бе отречен и отхвърлен, но не същността му, а само външната му форма. Дори доскорошния министър-председател Бойко Борисов бе заявил, че по същество той е бил правилен процес, само че методите на осъществяването му са били погрешни. По този начин той отрече не същността му, а само начините му на приложение.
Ахмед Доган през миналата година изказа мисълта, че съществува опасност да се подеме нов „възродителен процес“. При тези негови думи земята се разтрепери. Почти всички българи, без разлика дали са демократи или атакисти, скочиха и отрекоха, че няма такава опасност. Обаче съществува такава реална опасност.
Правилна е мисълта Ви, че „възродителният процес“ продължава и сега. Само че днешният „възродителен процес“, който се провежда, се различава от предишния. Сегашният не се провежда с танкове и автомати а с „доброволни средства“. Този, който иска да си смени името, пише молба до съда, в която заявява, че той Ахмед Мехмед Исмаил се отказва от мюсюлманското си име и желае да вземе името Методи Андреев. И удивителното е, че съдилищата махат на една страна с години отлаганите дела и моментално дават път на делата за промяна на името с българско.
Миналата година в. ТРУД с голяма радост писа, че помаците в Родопите се отказват от турско-арабските си имена чрез съда и вземат български имена. По-късно съобщиха и за един турчин от Шумен, че бил взел българско име.
Аз, естествено, не повярвах на тези писания, защото как може хората, които заради имената си лежаха в затворите и лагерите и обикаляха около Народното събрание през снежните и студени зимни дни с настояването: «Искаме си имената! Искаме си вярата!» сега отново да вземат българските си имена. За да разбира на място нещата отидох в Мадан, където се срещнах с някои помаци, които бяха си взели отново български имена.
- Вярно е, казаха те. - По време на социализма тук работехме всички в мините, в горското стопанство. Имаше работа за всички. Сега всичко се закри. Останахме без работа. Отиваме да работим към Комотини и Ксанти. Но ако гърка разбере, че си мюсюлманин, не те взема на работа. Други отидоха в Испания и други европейски страни. И там не искат турци. Какво да правим? Гладен не се стои. Принудени сме да ходим с български имена...
Преди години имахме един много старателен студент във Висшия ислямски институт в София.. Където виждал обява за работа, участвал във всички конкурси, винаги заемал първи или втори места. От комисиите казвали «Дай си молбата, веднага те вземаме на работа!» Само че като видели турско-арабското му име, предпочитали онези, които се класирали на трето и четвърто място. В комисията по дискриминация постъпват стотици такива писма с оплаквания. Как да постъпят хората? Едните смятат, че няма да могат да си намерят работа с турското си име, други, че трудно ще бъдат приети в университета и се принуждават да си сменят имената.
Българите казват: «Да на интеграцията с Европа, но не на асимилацията! Но интеграцията на турците към българите възприемат като асимилация. Такива искат да реализират идеята на Тодор Живков, който не можа по насилствен път да осъществи мечтата си, а те искат по демократични методи да го направят. Искат да асимилират турците, помаците и да пристанат като единна сплотена българска нация пред Европа. Разликата е в това, че няма да бъде социалистическа, а само българска нация.
Известно ни е, че ще излезе от печат книгата Ви за историята на Главно мюфтийство. Имаше ли сред онези главни мюфтии, които Вие познавахте хора честни и достойни за споменаване?
- Миналата година чествахме 100-годишнината от създаването на Главно мюфтийство в България. През тези години 14 главни мюфтии са седели на трона на главен мюфтия. Аз лично познавам 10 от тях (9 септември 1945 - 10 ноември 2012 г.) Всеки от тях беше личност със свойствени на него качества. Но между тях, естествено, имаше хора, чиито имена трябва да се изписват с главни букви. На първо място от тях аз поставям главния мюфтия на социалистическия преход Сюлейман Омер ефенди. Познавам го от Шуменското мюфтийство (1944-1945). В онези мътни времена, когато учителите в НЮВВАБ се състезаваха помежду си кой по-добре да се представи пред отечественофронтовската власт, то Сюлейман Омер ефенди не каза нито дума за новото (комунистическото) управление. В онези години аз водех предаванията на турски език на Шуменското радио. Опитах се няколко пъти да взема интервю от него, в които да се произнася похвално за правителството на Отечествения фронт. Веднъж ще ми каже, че гърло го боляло, друг път, че си е извадил зъб...
Сюлейман Омер ефенди стана главен мюфтия през 1945 г. на мястото на Абдуллах ефенди от Разград. Отечественофронтовската власт, която бе го назначила на този висок пост, очакваше от него декларации за вярност и възхвала, да дава интервюта за радиото и вестниците, в които да хвали новата власт и особено Георги Димитров. Но той запази своето достойнство и не позволи поста на главен мюфтия да се замърси с политиката. Комунистите, които през онези години колеха и бесеха без съд и присъда, не можеха да изтърпят един такъв ходжа, истински мюсюлманин, който нито ги хвали, нито пък ги възвеличава. Затова побързаха да го върнат там, откъдето бе дошъл. На негово място доведоха отново шуменски мюфтия Акиф Осман ходжа.
Акиф Осман, който се задържа най-дълго време на тази длъжност в историята на Главно мюфтийство бе именно от този тип, какъвто комунистите търсеха – енергичен, трудолюбив. Първата работа, която той направи, когато зае тази длъжност бе да се яви лично пред Георги Димитров и да му се закле във вярност. Във вестниците написа материали, в които възхваляваше правителството на Отечествения фронт, начело с Г. Димитров. Той отиде толкова далеч в действията си, че взе да твърди, че Маркс и Енгелс са взаимствали социалистическата теория от Корани Керим; че Ленин и Сталин, които строяха социалистическо общество в Съветския съюз е бил досущ като ислямския строй, който Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем) е сътворил в град Медина. Според мене Акиф ходжа отначало наистина вярваше в тези неща и с голямо въодушевление и плам развиваше тази теза. Своите пламенни и вълнуващи речи, които държеше пред хилядите мюсюлмани от Делиормана и Добруджа, той винаги започваше или с някой айет от Корани Керим или някой хадис на Хз. Пейгамбера ни. Непосредствено след това непременно цитираше нещо или от Капитала на Маркс или от «диалектика на природата» на Енгелс, много често припомняше книгата «материализъм и емпириокритицизъм“ на Лелин. Ние, които в онези години изучавахме марксистко-ленинската философия в университета, трудно се справяхме с материалистическите формулировки, преплетени като арабски коси, той ги предаваше с такава лекота като че ли четеше страници от Корана. Никога не съм го виждал да държи в ръцете си лист хартия, от която да чете, когато говори. Имаше изящен стил, говореше гладко и свободно. С една дума Акиф ходжа беше най-начетеният сред главните мюфтии, които познавах.
Но пламъка на Акиф ходжа угасна много бързо. Този умен и прозорлив човек бърза схвана и разбра двуличието на комунистите. След като се убеди, че така наречената народна власт се отнася като към втора ръка граждани към турците и мюсюлманите и че ги използва само като изборни урни, нещо се пречупи в него и изпита голямо разочарование. Той не закъсня да прозре, че между правдивия строй, който Хз. Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем) бе изградил в Медина и диктаторски строй, който Ленин и Сталин бяха сътворили в Съветския съюз има разлика колкото цели планини. И когато разбра тази горчива истина, той предпочете да се усамоти в своя ъгъл и повече не се намеси в политиката. На три пъти подаде оставката си в знак на протест за онова, което комунистите правеха с мюсюлманите, но не го освобождаваха. Те го задържаха цели 17 години на този бодлив стол. (1947-1964 г.)
По-горе рекох, че всеки мюфтия си имаше своите особености и приятни страни. Така например, Недим Генджев, който и при двата строя изпълняваше длъжността главен мюфтия, представлява най-неблагонадеждния главен мюфтия сред останалите. До такава степен, че през м. октомври 2012 г. в свое интервю пред в. «168 часа» насъскваше атакистите и македонските войводи с призива, че «арабите ислямизирали България. Волен Сидеров и Красимир Каракачанов, които навреме оцениха и отреагираха на този негов призив събраха и доведоха своите привърженици пред съда в Пазарджик на 29 октомври, които настояваха съда непременно да осъди имамите с най-тежки наказания. Фикри Сали беше единственият главен мюфтия, който поведе неуморна борба против Генджев. При това на международния съд за правата на човека в Брюксел. Той успя да осъди комунистическото правителство на България в Брюксел, за което получи компенсация. Селим Мехмед пък беше първият главен мюфтия в историята на България, който целуна ръката на римския папа. Днешният главен мюфтия д-р Мустафа Хаджи е получил висше духовно образование в арабските страни, защитил докторантура в Богословския факултет на Университета Мармара в Истанбул. Той е първият главен мюфтия, който е обявен за един от стоте най-изявени религиозни лидери на мюсюлманите в света.
(Следва)
Портал 
