Ако трябваше отново да се родя пак щях да избера журналистиката – II
(продължение от миналия брой)
Консервативното и религиозно турско селячество освен за своите земи, земеделски инвентар и добитъка си жалеше преди всичко за жените и дъщерите си. Как сега щяха да ги изпратят да работят непокрити редом с чужди, непознати мъже? Мнозина оказаха съпротива. Напуснаха родните си села, скриха се в градове и гори. Други попаднаха в затвори и лагери.
Само че в паметта ми по-трайни следи са останали от "културната революция", които национал комунистите, които застанаха начело на държавата, проведоха сред турците след Априлския пленум. Първата стъпка бе премахването на турските училища в България посредством сливането им с българските. Тази "революция" бе извършена много хитро. Пенчо Кубадински - дясната ръка на Тодор Живков, негов глашатай и уж "голям приятел на турците", събра представителите на турската интелигенция, които се трудеха в централните печатни органи и издателство в София, обясни по следния начин необходимостта от тази "културна революция":
„След историческия Априлски пленум страната навлезе в нов етап в своето развитие. След влизането на честните и трудолюбиви наши събратя турци по доброволен начин в трудово земеделски кооперации, в българското село приключи етапа на изграждането на социализма. Сега на дневен ред стоят проблемите на културната революция сред турското население. Партията ни желае да издигне културното им равнище на нивото на българите. Но това не може да стане на базата на турските училища с бедна материална база, недостатъчни педагогически кадри и голяма част от които се помещават в джамийските стаи. Ние утре ще издигнем от турците областни управители, министри, дипломати. Такава специализирана подготовка турската младеж може да получи единствено във висококвалифицираните български училища. Това решение е напълно в интерес на турците и е изява на поредната грижа на нашата партия за издигане на културното и просветното им равнище.
Защо да си кривя душата, всички ние приветствахме това решение на партията. Рекохме, че ние така и така не можахме да станем министри и генерални директори, та белким децата и внуците ни стават. Фактът, че и внуците ни не станаха нищо, макар че учиха български от детските градини, докато завършат университет, оставям настрана.
Премахването на турските училища бе равносилно на ликвидирането на кадрите, които сама партията създаде. Уж при сливането на училищата нито един учител нямаше да остане без работа. През първите години в новите обединени училища останаха известен брой учители, които преподаваха на турски някой и друг предмет. Стотици педагози със средно и висше образование бяха принудени да преминат на работа в земеделските стопанства и фабриките в градовете.
Часовете по турски език, които отначало показно бяха оставени, скоро уж "по желание на родителите" бяха премахнати. В онези години в училищата на чисто турското село Соколарци в Котленския балкан учители бяха българи с гимназиално образование, изпратени от градовете. Ала в същото време в селото имаше трима учители турци с педагогическо образование и седем редовни учители. Тъй като бяха турци, сега работеха в горското стопанство към Котел. Но онези представители на турската интелигенция, които усетиха, че това няма да стане както се говореше, не посрещнаха с овации кандърмите на Пенчо Кубадински. Те започнаха да заливат с писма Централния комитет и Министерския съвет, в които изразяваха своя протест. Някои родители дори първоначално се въздържаха да изпращат децата си в българските училища. Партията се погрижи „да ги превъзпита", като ги изпрати в концентрационните лагери.
Всички, които издигаха своя глас против закриването на турските читалища, на съставите за художествена самодейност и турските театри, на издаването на вестници и книги на турски език заминаваха в старозагорския затвор и концлагерите, където бяха подлагани на нечовешки изтезания.
Според моето скромно мнение, закриването на турските училища беше първата практическа крачка по пътя, която водеше към преименуването, което щеше да ни сполети. Училищата, езика и вярата ни бяха отнети много преди имената. А имаше хора, които предусещаха всичко това.
В годините на така наречения социализъм комунистическата партия искаше ли да направи нещо, го правеше. Но решаваше ли да руши, рушеше докрай без оглед, след което нищо да не оцелее. Можете ли да потвърдите това мое мнение с Ваши примери?
Стотици са примерите, които подкрепят Вашата мисъл. Ето Ви два примера:
През 50-те години БКП заяви, че в страната ще се създаде и развие турска култура, която "по форма ще бъде национална, а по съдържание социалистическа". В селата и в градовете бяха създадени десетки, стотици самодейни колективи, разкриха се държавни турски театри в Кърджали, Шумен и Разград. При всички свои изяви, за да придадат „национална форма" на представленията си, жените и девойките се обличаха непременно в шалвари, кичеха косите си, а мъжете обуваха потури, опасваха пояси и чалми на главите си. Дори българите, които участваха в тези изяви, задължително се обличаха в турски национални носии. Тези самодейни колективи организираха фестивали на художествената самодейност, а театрите по-специално през всяка трета година се състезаваха помежду си и излъчваха първенци. В продължение на три дни по софийските улици шестваха турски самодейци, девойки и младежи по шалвари с елеци, с тъпани, зурни и кавали придаваха празничен вид на столичните булеварди.
След Априлския пленум партията с един замах премахна тези художествени колективи и театри като вредни. Цели тонове национални носии бяха изгорени и изпепелени. Беше се получило нещо като "Бог дал – Бог взел!"
В една приятелска компания се запознах със стар комунист. По време на разговора той ми каза:
- Млади другарю, нашата партия е дотолкова силна, че винаги е в състояние да прави това, което иска. Тя винаги може от един дребен железарски чирак да изкове генерал и генерала да превърне в нищо! Отговорих му, че не разбирам какво иска да ми каже. Той поясни:
- Мен доскоро ме сочеха като най-известния генерал герой в България. Стою Чочоолу. Навремето бях чирак при един железар. Нещо не можахме да се спогодим с майстора. Една вечер запалих железарската работилница и се присъединих към партизаните в горите. След 9-ти септември ме произведоха офицер. Завърших военна академия у нас и в Москва. Последното ми назначение беше командващ Старозагорския военен окръг. А сега съм едно нищо. Искам да кажа, че моята партия от чирак в железарска работилница ме направи генерал с три звезди. Същата партия след Априлския пленум свали от раменете ми пагоните, взе партийната книжка от джоба ми и от коскоджа ми ти генерал ме направи на нищо. Така партията от дърва произвеждаше хора, след което ги хвърляше в огъня и играеше хоро около тях.
В годините на т. н. социализъм комунистическата партия издигна редица ръководни кадри из средите на турците. Мнозина от тях Вие познавате лично. За покойниците не е прието да се говори лошо, но както и да е, историята ще си каже думата по тези неща. Вие бихте ли си спомнили за някои от тях, техните положителни и отрицателни качества? Как бихте разкрили и обяснили кадровата политика на партията?
Докато партията първоначално целеше да укрепи властта на Отечествения фронт и се нуждаеше от подкрепата на турците и от техните гласове, предостави цялата власт в тези райони в ръцете им. В районите, в които живееха предимно турци, трите власти във всяко село т.е. партийната, общинската и кооперативната беше в техни ръце. Но в центъра, в партийния и държавния апарат нямаше турци. Първият турчин, привлечен в ЦК на БКП като ръководен орган в страната за работа сред турското население, беше делиорманският турчин Али Рафиев. Този скромен, трудолюбив младеж само за няколко години се утвърди както сред партийния актив, така и сред турците. С усърдната си работа успя да прокара решение в ЦК да се разкрие "Турски отдел" По-късно дейността му се разрасна. Той допринесе много за развитието на образователната система и културата сред турското население от детските градини до университета в национална по форма и социалистическа по съдържание турска образователна система.
Този протурски комунист, който по някакъв начин бе съумял да спечели доверието на Тодор Живков, бе първият турчин, успял да стане за член на ЦК и да заеме място сред ръководния кадър на държавата. Той бе първият турчин, завършил Висшата партийна школа в Москва и заел поста първи секретар на окръжния комитет на партията в Силистра.
По предложение на Али Рафиев в районите с турско население в окръжните комитети в Хасково, Шумен, Разград, Бургас бяха разкрити турски отдели и в тях бяха избрани по един секретар турчин. Само че Рафиев се беше "главозамаял" от тези успехи и бе направил "погрешна" крачка. Осмелил се в проекторешение до Политбюро да предложи на Тодор Живков от турците да се назначават министри, да се произвеждат в чин генерали, да се издигат посланици. Това от своя страна сложи край на кариерата му.
(Продължава в следващия брой)
Портал 
