Пак щях да избера журналистиката – III
Интервю с д-р Исмаил Джамбазов
продължение от бр. 3
Въпреки редицата свои за-слуги пред турците в България, Али Рафиев не беше човек без недостатъци. Никога не се погрижи да се издигнат онези кадри, които сам беше открил, всеки път ги държеше на втори план и винаги даваше преднина на онези - било в партийния апарат, било в държавната администрация, които бяха скарани с учението и нямаха кой знае какво образование. Кадрите, които той привличаше в отдела за работа сред турското население потвърждават моите думи. Рафиев, който беше със средно образование, събра около себе си Мустафа Мюслюмов, Ахмед Хюсеинов, Мехмед Билялов, все хора учили-недоучили. Ахмед Хюсеинов, например, се хвалеше, че учил шест месеца в селското училище. Жените, негови сътруднички, бяха същите. Така и не разбрах какво образование имаха Музаффер Ибрахимова, Елмаз Татарова, Незиха Исмаилова, които това завършиха висша партийна школа и се наредиха сред академичните среди, е друг въпрос.
Положението на онези кадри, които привлече в центъра и назначи в окръжните комитети, не бяха много по-различни от екипа му. Така например, докато в София имаше редица подготвени кадри с образование, начело на вестник ЙЕНИ ЪШЪК той назначи Селим Билялов със средно образование. Ахмед Ахмедов, който трудно четеше турски, оглави НАРЪЧНИК НА АГИТАТОРА. А вестник ХАЛК ГЕНЧЛИИ повери на съвършено безличен човек – Осман Сали. Директор на отдела за турските училища в Министерството на просветата беше Теню Демирев. В Националното радио имаше две различни предавания: едното за слушателите в Турция, а другото - за турците в България. И двете предавания ги ръководеха българи. Кадровата политика в провинцията не се различаваше по нищо. Турският отдел, например, в окръжния комитет на партията в Хасково ръководеше българин, а този в Бургас – арменец. Единствен турчин, струва ми се, имаше в Разград на име Мехмед Кирез, който пък трудно говореше.
В името на истината сред тези кадри имаше и такива, които милееха за своето малцинство. Най-запаленият сред тях беше Ахмед Хюсеинов. Много години преди „възродителния процес“, по време на приятелски разговор, го попитали: „Какво бихме правили, ако вземат да сменят имената на турците в България“. Тогава той отвърнал:
- Аз не зная какво вие бихте направили, но аз бих се запалил пред Централния комитет.
Заради тези думи още на следващия ден беше изхвърлен от Централния комитет и се принуди да се върне на село. Селим Билялов не можа да преживее насилствената смяна на името си и се самоуби като се хвърли от четвъртия етаж на жилището си. На Мустафа Мюслюмов бяха му предложили длъжността заместник-министър, ако помогне за смяна на имената на циганите мюсюлмани, на което той отвърна с опакото на ръката си и напусна ЦК. Първият човек от турците, на когото бяха предложили министерско кресло, тогава беше завеждащ отдел в ЦК Ахмед Харунов. Още през 80-те години лично Тодор Живков го поканил при себе си и му казал:
- Другарю Харунов, с вас ще бъда по комунистически откровен. Скоро ще предприемем мероприятието по смяна на имената на турците у нас. Ако вие застанете начело на този процес, ще ви направим министър по ваш избор.
По-късно покойният разказваше:
- Все едно гръм ме удари! Обясних на Тодор Живков, че това ще бъде най-голямата грешка, която партията ще извърши. Казах му, че подобно нещо в никакъв случай не бих приел доброволно. Още на следващия ден преустановиха работата ми в ЦК. Имаше и други партийни ръководители, които показаха това мъжество. Нека да ги споменем с добро.“ След отстраняването на Али Рафиев от ЦК, партията промени коренно политиката си спрямо турците. Тя започна да прилага явна националистическа политика, политика на асимилация. Но партията продължи да поддържа по един представител на турците в централните ръководни среди. На мястото на Али Рафиев избраха Фахреддин Халилов (по-късно Камен Калинов). А Надие Ферхадова години наред бе член на Президиума на Народното събрание.
Естествено, през тези години из средите на турците в България израснаха и редица интелигентни хора. какво мислите по този въпрос? къде останаха старите кадри? Защо бе създадена тази пропаст между поколенията?
Не бих говорил само за разрез между поколенията, а за цяла пропаст. Ще приведа пример от областта на литературата, която Вие познавате по-добре от мене. Вземете например книгата на Хюсеин Раджи ефенди, издадена през 1910 г. под заглавие „Тарихче-и вака-и Заара“ (История на старозагорските събития) или поемата за Ататюрк, която пише през 1934 г. Ферхад ходжа от Кърджали и сравнете със стихотворението „Твоят път“ на Хасан Карахюсеинов (по-късно Асен Севарски), посветена на партията:
„Да бъда жертва по твоя път!
Ти ме вдъхнови, в теб намерих сладостта на живота.
Ти изтри мъката от душата ми
ти си моята светлина; мой ден и нощ, и зора...
А аз съм само твой редови член!“
Или да речем направете сравнение между Мехмед Фикри, който цялото си поетическо вдъхновение и журналистически талант впрегна в услуга на исляма, с това на добруджанския поет Мехмед Мюзеккя Джон, който казваше:
„Има ли Аллах? Къде е?
Някой да Го е видял?
По земята или по небето?
Ако има да го нарисува художник за спомен да го имам“.
Как могат да се сравнят нещата, написани от Мехмед Джелил, загинал в подземията на службите за сигурност в името на турците и мюсюлманите, с онази декларация, която ние, жалките чеда, подписахме, че сме възприели доброволно насила наложените ни имена?
През първите години на т.н. социализъм се твърдеше, че ще се премахне разликата между града и селото. Сега, когато тръгнем от градовете за селата, първо гледаме да набавим краставиците, доматите, марулите за село. Как мислите, успяхме ли в това начинание? Ако сме успели, това за сметка на селото ли стана или на града?
В годините на социализма разликата между града и селото не се премахна, напротив, още повече се задълбочи. Комунистите, които насила отнеха имота и стоката от ръцете на селяните и уж доброволно ги вкараха в ТКЗС – трудово кооперативни земеделски стопанства – направиха хората да изстинат от земеделското производство, след което започна едно бягство от селото към градовете. За да се попречи на това движение се налагаше законова забрана и ограничение на жителствата. В новооснованите кооперативни стопанства доходите на хората бяха изключително ниски. В един зимен ден на гара Самуил видях туркини, които товареха цвекло на вагоните. Попитах бригадира колко е надницата им - „45 стотинки“ ми отговори той.
А един работник под покрив получаваше месечно 150¬200 лева заплата. Онова, което произвеждаха кооперативните стопанства се изкупуваше на безценица от държавата. Промишлените стоки обаче, които се продаваха на селяните като машини, резервни части, храни, семена и др. бяха на многократно по-високи цени. Тъй като цената на трудоденя зависеше от онова, което стопанството изкарва, често надниците падаха под един лев.
Сега в селските магазини се предлагат зеленчуци, яйца, пилешко месо и др. Селата се опразниха. Турците заминаха в Турция, българите в градовете. Нивите обраснаха, градините изсъхнаха. Вече по родните си села ходим само на гости на родителите си като натоварим колите със зеленчуци и плодове.
Докато твърдяхме, че ще премахнем разликата между града и селото, всъщност ние премахнахме селата от реалността. Някогашните села – електрифицирани, водоснабдени, с фурни, училища, здравни домове и др. сега се опразниха. Скоро вестниците писаха: Днес в България имало вече 263 безлюдни села. През миналата учебна година още в 58 села са закрили училищата поради липса на ученици. България, която някога заемаше едно от челните места, сега е принудена да внася домати, картофи, зеленчуци от Турция, Македония, Полша, Австрия и други.
Изводът се налага от само себе си. Социализмът, който ни отгледа като интелектуалци, така бе промил с тоалетен сапун мозъците ни, че всички, били те партийни членове или не, с време се отдалечихме от мюсюлманството, за да пристанем на българщината.
Портал 
