Ако трябва отново да се родя, пак щях да избера журналистиката
Интервю с д-р Исмаил Джамбазов
От този брой започваме да поместваме дългото интервю с д-р Исмаил Джамбазов. Колкото тоталитарният строй и тогавашните ръководители искаха да създадат непреодолима пропаст между поколенията и донякъде успяха, то малкото на брой интелектуалци, които поддържат тази тънка нишка, показват, че не може да се върви напред без да се разплатим с миналото си. Затова нека да го прочетем заедно:
Бихте ли се представили на нашите читатели преди да започнем интервюто с Вас?
Трудна работа е да предадеш в няколко реда един дълъг живот, но нека да започна от единия край. Родил съм се преди 85 години в с. Халлачдере (Брезен) на община Чамдере, Ардинско. Точната дата е 10 юни 1928. Отворил съм очи за белия свят в едно семейство, в което никой не е знаел да чете и пише, а поминъка си е осигурявало с отглеждане на тютюн с горчивия катран, който полепва по ръцете. Семейството ни беше многодетно - пет девойки, три момчета, плюс двамата родители.
На четиригодишна възраст тръгнах подир добитъка на баща ми. Селското училище, в което постъпих осемгодишен, завърших на 12. След това три години учих в турската прогимназия в Кърджали. През 1949 г. завърших единственото училище, което даваше гимназиално образование на младежите от турското население в България, а именно - Медресетю-н Нювваб. Непосредствено след това започнах следването си в Юридическия факултет на Софийския университет. Аз съм първият студент в историята, който е завършил този факултет от средите на турското население. Бях и единствения младеж турчин, завършил три факултета и защитил докторска дисертация, която ме нареди сред 38-те души в онези години в България.
Цялата ми трудова биография е в областта на журналистиката. Двадесет години преминаха в редакцията на в. „Йени ъшък“ - Нова светлина, другите 20 - в Агенция София прес. След 40-годишна активна журналистическа дейност, вече като пенсионер, участвах в изграждането на Висшия ислямски институт в София като ръководител и преподавател.
Завършили сте Юридическия факултет на университета. Как стана така че от сферата на правосъдието преминахте в тази на журналистиката? Кога и как се случи това? Не съжалявате ли?
Още като ученик в Нювваб бях си наумил да следвам право, за да защитавам правата на моите сънародници, да служа на делото на правдата и истината. През 1949 г. четирима випускници на Нювваб пристигнахме в София и се записахме в четири различни факултети на университета. Хафъз Назиф избра физико-математическия; Хафъз Кабил - медицинския; Осман от Омуртаг - биологическия, а аз - юридическия. Тъй като се виждах като бъдещо светило в областта на правото, един апостол на правдата, заех се изцяло с предметите. Същевременно участвах в обществения живот. Още през първата година другарите ме избраха за секретар на комсомола в курса. Същевременно бях председател на студентското сдружение на младежите турци в София. Клубът ни беше в долния етаж на вакъфската сграда, намираща се срещу джамията. Понастоящем там е аптека.
През 1953 г. бях един от тримата отличници випускници на Юридическия факултет. Ректорът на университета тогава ми предложи да остана като асистент по наказателно право. Предлагаха ми преподавателско място в новооткритите факултети за младежите турци. Но тъй като не бях партиен член, не ме одобриха. Най-накрая получих назначение в прокуратурата в Момчилград, където никой от колегите не искаше да замине. С удоволствие приех тази длъжност. На тръгване от София отидох да се сбогувам с новоприетия тогава в ЦК на БКП Али Рафиев, името на когото тепърва започваше да се утвърждава. Но Рафиев ме посрещна с неочаквано предложение, което промени живота ми:
- Джамбазов, каза той - зная намеренията и желанията ти. Но в настоящия момент ние се нуждаем най-много от журналисти. Вземи една-две години и помогни във вестника, след това се отдай на любимата си професия. Прокурор ли искаш да бъдеш, съдия ли, адвокат ли там... Каквото искаш - стани, ще ти съдействам всякак.
Така се разбрахме. Щях да остана две години в редакция-та на в. „Йени ъшък“. Но като какъв? Рафиев продължи да разсъждава:
- Мустафа Бекиров има гимназиално образование. Във вестника работят двама випускници на Нювваб. - хафъз Акиф Солаков и Юсуф Керимов. Един с педагогическо образование - Ахмед Якубов. Двама други са учили по няколко години в начални училища. Това са Хасан Карахюсеинов и Бакир Кабов. Сред тях вие ще бъдете единствения човек с висше образование. При това юрист. От вас може да израсне прекрасен ръководител. Аз ви предлагам две длъжности: заместник-главен редактор или отговорен секретар.
Тъй като и двете длъжности бяха ръководни, аз отказах. Тогава рекох на Рафиев:
- Щом като ме изпращате да подпомагам редакцията, бих приел да бъда единствено преводач там, тъй като езикът на вестника е много зле.
Така започнах работа като преводач в редакцията на вестника с месечна заплата от 85 лева. За мен, който в продължение на четири години съм получавал по 24 лева стипендия, заплата от 85 лева бяха много пари. Просто не знаех какво да ги правя. Започнах всеки месец да давам заеми на онези семейни колеги, на които не им стигаха заплатите. Бях станал истински банкер.
Първите две години никак не можах да обикна новата си професия. Понеже приемах като временна длъжност тази си професия, отказах дори да заема и апартамента, който ми предоставиха. Месеци наред спях на бюрото, на което работех. Двете години обаче отминаха неусетно. Ала Рафиев не устоя на думите си:
- Стой си на мястото! - ми нареди той.
Тогава, за да науча из основи новата си професия, нейните тънкости и правила, записах се да следвам задочно във факултета по журналистика. Денем я практикувахме, а вечер усвоявах историята, теорията и правилата й. Същевременно започнах да пиша по българските вестници. Често започнаха да се появяват мои материали по страниците на тогавашните значими и големи вестници като „Работническо дело“, „Отечествен фронт“, „Земеделско знаме“, „Кооперативно село“, „Вечерни новини“.
През 1960 г. в „Отечествен фронт“ в продължение на три месеца поддържаше живо и то на първа страница репортажите за делото в Яссъада, с което вестникът за пръв път получи журналистическата награда за годината. Председателят на Съюза на българските журналисти през онези години, известният журналист Владимир Топенчаров без да отвори плика ми връчи паричната награда. Тази сума бе почти равна на едногодишната ми заплата. Президиумът на Народното събрание през същата година ме награди с най-високия орден. „Кирил и Методий“, първа степен, с който се награждаваха дейците на културата през 1970 година за репортажите под рубриката „Писма от Анадола“ във в. „Земеделско знаме“. Тази поредица под псевдонима Салих Серен излизаше в продължение на цели шест месеца, за което в. „Земеделско знаме“ получи награда.
Вие ме питате дали не съжалявам, че се откъснах от сферата на правото и се отдадох на журналистиката. Този въпрос ми беше зададен преди 20 години от европейския кореспондент на един от големите японски вестници АКАХИ. Сега ще ви отговоря със същите думи:
- По време на социализма в България нямаше правосъдие. Страната се управляваше с партийни решения. Затова не съжалявам, че попаднах насила в журналистиката. Ако трябва да започна отново трудовата си дейност, бих избрал отново журналистиката.
Моят колега с дръпнатите очи от токийския вестник беше написал тази моя мисъл заглавието от интервюто с мене.
Девети септември 1944 г. е една от значимите дати в историята на България. Какво донесе тя на турците в България и какво им отне?
Да, датата 9-ти септември 1944 г. е важна за българите, а за турците в България и останалите малцинства е двойно по-важна. В първите години някой внедри в устата ни един неизменен лозунг: Деветосептемврийската революция освободи българите от социално, а турците както от социално, така и от национално робство.
В това изречение, изказано с пропагандна цел, има известна доза истина. Защото по време на фашисткото управление (1923-1944 г.) турците в България нямаха никаква възможност да се изявяват и да покажат своята национална самобитност. Те бяха лишени от елементарни човешки права. В държавния апарат, в правителствените органи нямаше нито един турчин. Турците не ги вземаха дори за метачи в държавните учреждения.
С настъпването на 9-ти септември навсякъде зазвучаха лозунги за единство и благополучие. И това наистина бе така. В първите години във всички села и градове в местните органи на властта се появиха турци, учредиха се турски Отечествен фронт, турска младежка организация, Съюз на турските жени, истински политически организации на турците. Управлението в селата, в районите изцяло премина в ръцете на трудещите се турци. От редовите милиционери до председателите на селсъветите, от бригадирите до председателите на ТКЗС-тата бяха турци. Те бяха избирани като депутати и в първото Народно събрание. Във всички селища с турци, бяха разкрити начални училища и децата им бяха прибрани в класните стаи. Разкриха се вечерни курсове за ограмотяване на възрастните хора. Навсякъде обучението в училищата се водеше изключително на майчин език. На децата и младежите от средите на турското население се призна правото да учат в българските училища, гимназиите и университетите. С една дума, 9-ти септември даде повече малцинствени права на турското население, отколкото сме се надявали. Ето защо през първите години след 9-ти септември турците и останалите малцинства от сърце подкрепиха мероприятията на правителството на Отечествения фронт. Затова те винаги гласуваха с червената бюлетина на комунистическата партия.
Само че когато БКП се настани здраво във властта, тази нейна положителна политика не продължи дълго. След 15 години тези права започнаха да се отнемат едно по едно.
Затова най-краткият ми отговор на въпроса какво донесе на турците в България и какво отне 9-ти септември ще бъде: Донесе много неща, а отнесе турската ни самобитност.
До Априлския пленум през 1956 г. турското население в България изживя своеобразен период на възраждане, на така наречения «етап на лалета». Как и с какво Вие си спомняте тези години?
Този етап в моите спомени възкръсва като години на небивал ентусиазъм, усилено строителство, през които бедни селяни и градски труженици и служители, прегърнали от сърце идеалите на «народната власт» денонощно работеха за укрепване и развитие на страната ни.
Това са лични мои наблюдения и преживявания. А в делиорманските села, които все по-често посещавах, виждах и разбирах, че положението е много по-различно от онова, което познавах от годините ми на учение в Нювваб и от онова, което четяхме във вестниците и слушахме по радиото. Под формата на «държавни доставки» от селяните се вземаха тежки натурални данъци. Макар че все още обработваха своите ниви, не всеки можеше да сее и жъне онова, което искаше. Казваше се: «Ахмеде, ти тази година ще сееш 20 декара пшеница, 10 декара царевица, 5 декара боб, 3 декара слънчоглед и ще дадеш толкова държавни доставки“. А държавните доставки бяха толкова високи, че надхвърляха данък десятъка от османско време. Често пъти хората даваха всичко, което изкарваха от земите си и пак не можеха да се изплатят, за което ги осъждаха. След тези тежки държавни доставки измислиха още «народен заем». По този начин събираха пари «назаем» от народа, за да закърпят бюджетния недостиг. За този уж «доброволен заем» всеки служещ и работник трябваше да задели поне по една заплата. За тази цел удържаха дори от нашите студентски стипендии за един месец.
Отново на «доброволни» начала бе подето бригадирското движение. Всеки студент, млад учител, служещ, работник, селянин всяка година бяха принудени да работят като бригадири. Така без да се влагат средства бяха изградени Димитровград, жп линията Перник-Волуяк, шосетата по Стара планина и Витоша, десетки мостове, стотици фабрики, училищни сгради. Всичко това взе да натежава на народа. Още през първите години българите започнаха да се възмущават и говорят: «Май социализма ще бъде строй, който ще замени османското робство с руско» . Но тези глави, които разсъждаваха така, бяха смазани от «народния» съд и изпратени в лагерите на смъртта в Белене, Ловеч, Скравена и другаде. В страната бяха забранени опозиционните партии, а демокрацията бе вдигната на тавана. В името на „най-човешката, най-истинската демокрация“ в страната започна да вилнее безжалостната червена диктатура, която бе по-зле от фашистката.
Но моето поколение прие тези трудности като необходимо зло в името на построяването на социализма, като се надяваше, че те ще бъдат преодолени в разстояние на няколко години.
(Следва)
Портал 
