Сияйната градина в житието на Пророка (салляллаху алейхи уе селлем)
(продължение от бр. 3)
Децата на Пейгамбера Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем) от Хатидже (радиаллаху анха)
Те били: Касим, Зейнеб, Рукийе, Умму Гюлсюм, Фатма и Абдуллах. Говори се, че броят и старшинството им били други. Всичките му синове умрели малки. Дъщерите му обаче доживели времето, когато той станал пророк, приели исляма и се преселили в Медина. Починали преди пророка (салляллаху алейхи уе селлем) с изключение на Фатма (Аллах да е доволен от нея). Тя го надживяла с шест месеца.
Строителството на Кябе и как бил разрешен възникналият спор
Когато Пророкът (салляллаху алейхи уе селлем) станал на трийсет и пет години, придошъл буен поток и разрушил стените на Кябе. Храмът едва се крепял, защото преди това бил поразен от пожар. Курайшите били принудени да го построят отново. За целта решили да харчат само добри пари, да не използват мехир на разпътна жена, нито полученото от лихварство, нито нечии нечестно спечелени пари. Не посмели да разрушат храма, страхувайки се от наказанието на Аллах. Тогава Велид ибн ел-Мугире им казал:
- Аллах няма да погуби онези, които поправят.
И започнал да руши. Останалите го последвали и стигнали до основите, положени от Ибрахим.
После се захванали със строежа. На всяко племе била отредена отделна част. Дори ашрафите носели камъни на раменете си. Сред тях били Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи уе селлем), и чичо му ел- Аббас. Възложили строежа на един византиец на име Бакум. Добрите пари обаче не стигнали, за да завърши напълно строежът върху старите основи. От северната страна изградили около шест лакътя, а върху тях построили малка стена като знак, че е част от Кябе. Тази част е известна като хиджр или хатим.
Когато строителите стигнали до мястото на Хаджерул есвед (Черния камък), всеки един от вождовете поискал нему да се падне честта да го положи на мястото му. Избухнала свада, която продължила четири-пет дена – едва не се превърнала в кръвопролитие върху свещената територия. Но Ебу Умеййе ибн ел-Мугире ел-Махзуми, най-възрастният сред Курайшите, мъдро изгладил спора. Предложил за целта да бъде избран първият, който дойде до портата на джамията. Всички се съгласили.
След това решение Аллах отредил пръв в джамията да влезе Неговият Пратеник (салляллаху алейхи уе селлем). Когато останалите го видели, извикали радостно:
- Това е Доверения. Доволни сме, че е Мухаммед.
Той отишъл при тях и му съобщили новината. Тогава взел един плащ, поставил в него Хаджер-ул-есвед и заповядал всеки да хване плаща отстрани, и го вдигнал. Отнесли Хаджер-ул-есвед до мястото му, Пейгамберът (салляллаху алейхи уе селлем) го взел в ръце и го поставил на мястото му. Всички останали доволни от това благоразумно решение.
Черният камък стои на височина метър и половина над павираната пътека, по която се извършва метаф на храма. Издигали вратата на около два метра, за да влиза само който е допуснат. Стените, издигнати на осемнайсет лакътя, били двойно по-високо от преди. Във вътрешността на Кябе издигнали шест колони в две редици, след това ги покрили на височина 15 лакътя. Преди това храмът бил без покрив й без колони.
Житието му преди мисията:
Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем) пораснал като здраво, разумно, силно и много добродетелно момче. Когато възмъжал, олицетворявал всички достойни за похвала качества, имал благороден характер; бил висш пример за точна мисъл и верен поглед, идеал за добродетелност и висок морал; отличавал се с честност, благонадеждност, мъжество, смелост, справедливост, мъдрост, целомъдрие, аскетизъм, умереност, благост, търпение, признателност, свенливост, лоялност, скромност и сърдечност. Нямал равен на себе си в добрината и милостта си, както казва чичо му Ебу Талиб:
"Облаците пият от лика му чистота.
Той е за сирака благодетел и закрилник за вдовицата сама".
Бил привързан към роднините, готов да поеме бремето от плещите на хората. Помагал на всеки, останал без препитание, докато не започнел да припечелва нещо. Бил гостоприемен и помагал на изпадналия в беда.
Аллах го обграждал с грижи и защита, вдъхвал му ненавист към суеверията и злото, които витаели сред племето му. Той не присъствал на празниците, посветени на идолите, и на езическите тържества. Не хапвал принасяното в жертва на идолите или на други, освен на Аллах. Не търпял да слуша някой да се кълне в ал-Лат и ел-Узза, да докосва идолите или да се приближава до тях.
Бил човекът, който най-много се въздържал да пие вино и да присъства на веселбите. Дори не ходел на увеселенията, вечеринките и съборите, където се срещали младежите и влюбените от Мекка.
(следва)
Вестник "Мюсюлмани", брой 5 (118), Юни, 2003 година