Тълкуване на сура Фатиха
4. "Само на Теб служим и Теб за подкрепа зовем."
Започвайки тълкуването на Фатиха, споменахме хадис-и кудси, в който Всевишният Аллах е оповестил, че този айет се отнася за Него и за Неговия раб. Защото с този свещен айет рабът изразява своето убеждение, че Всевишният Аллах е единственият, Който може да бъде обожествен и на когото може да се кланя и служи. В айета Всевишният Аллах обещава, че ще дари с различни блага и дарове онези, които са убедени в Неговата единственост и като осъзнават това, изпълняват прецизно всички Негови повели.
Този свещен айет внушава у вярващите дух на свобода и независимост. Принципът, залегнал в този айет на Фатиха, е израз на цялостното спасение на човечеството – спасение и освобождение от душевните помисли и страсти; от сатанинските внушения и съмнения; от обвързаността с човешките системи и различните идеологии; от робството и зависимостта от утежняващите всекидневния ни живот фактори. Човекът, който е благородно създание, може да запази честта и достойнството си единствено чрез покорение/служене към Всевишния Създател на световете; единствено по този начин може да достигне степента съвършен човек (инсан-и кямил). И без това целта на исляма е човекът да постигне щастие на този и отвъдния свят (ахирета) само и единствено чрез ибадет, чрез служене на Всевишния Аллах. И според това истинският вярващ (мюмин) извършва ибадет само и единствено за Аллах, и единствено към Него се обръща за помощ. Ничий раб не е, само Негов! Човекът, който е издигнат на почетно място в йерархията на създадените от Аллах, не бива да бъде зависим или да моли за помощ, или пък да бъде в позиция на раб пред себеподобен, който също като самия него е ограничен в силата и възможностите си. Това рабско положение би осквернило и унижило човешкото достойнство. Целта на създаването на човека, който е дарен с ум и разум и наравно е това с отговорност, не е тази. Тъкмо напротив. Както е споменато в 56-ия айет на сура Зарият Всевишният е повелил: "Сътворих Аз джиновете и хората единствено за да Ми служат“ и е посочил целта на създаването на човека, а именно – човекът се удостоява с предимството да познае Всевишния и да Му служи.
Лексикалното значение на понятието ибадет включва покорство, преклонение и скромност. А в религиозен контекст ибадет значи рабство на създадените от Аллах пред Него, сбор от всичко, което се изпълнява и Негово име като израз на абсолютната привързаност, покорство и подчинение пред Неговата воля. Ибадетът е пряк израз на признанието на човешкото безсилие и зависимост. Един от първите фактори за отдалечаването на човека от покорство и вяра в Аллах е допускане на мисълта, че той (човекът), бидейки простосмъртен, е достигнал едва ли не съвършенство и не изпитва нужда от никого (вж. Алак, 96: 6-7).
Оцеляването на човека от самото му рождение до сетните му дни зависи от помощта и подкрепата на другите. Дори само това е показател за неговото безсилие и несъвършенство във всяко отношение. Значи, човек в никакъв случай не е божество, не е нещо, на което трябва да се служи и прекланя (ма'буд), а е служещ и прекланящ се (абд, абид). Той е създаден, За да изпълнява ибадет, а не за да се прекланят пред него. Запазването на това равновесие между това, пред което се прекланяме, и кланящите се е и гаранция за земния порядък. Но за съжаление, човекът не винаги е съумявал да съхрани този баланс. Понякога е отричал истинското божество, като на негово място е издигал лъжливи божества, а понякога е стигал дотам, че е започвал сам да се възприема като такъв. Това от своя страна е водело до нарушаване порядъка на земята и установяване на хаоса; до премахването на правдата в междуличностните и обществени връзки и до установяване на тяхно място на властта на насилието. В различни периоди от историята за тези, които са се отклонявали от правия път, са пратени пейгамбери, които са били призвани да вкарат човека отново в пътя на вярата, да го издигнат до достойнството да служат единствено на Аллах. Тъкмо затова пейгамберите са пътеводители и истински водачи на хората по пътя им към напътствието (хидайета). В един от айетите на сура Нахл е повелено така: "И при всяка общност изпратихме пратеник: "Служете па Аллах и странете от сатаните (от тагута).“ (Нахл, 16: 36)
Понятието тагут в Свещения Коран е използвано в значение на превишаващ правата си човек спрямо Всевишния Аллах, което се изразява във всичко, при което се използва насилие, власт, натиск и т. н. (Мевдуди. Четири Термина, 95)
Както във вярата, така и в ибадета Всевишният Аллах не приема съдружници (т. е. както се вярва само в Него, така и ибадетът се изпълнява единствено за Него). В този айет на Фатиха е изразено ясно, че никой и нищо освен Всевишният Аллах не е достоен за ибадет. В други айеги е казано, че пред никой създание (освен Него) не бива да се прекланяме; сторим ли го – то това е съдружаване (ширк) и неверие (кюфюр) (Нахл, 16: 36). Тоталното отричане на тагут и на абсолютната вяра и преклонението пред Всевишния Аллах е упоменато красноречиво в сура Бакара (2: 256).
Всъщност всичко живо и неживо във Вселената по един или друг начин се прекланя пред своя създател – Всевишния Аллах.
Колкото и да не забелязваме, всичко живо и неживо, с изключение на хората и джиновете, по някакъв своеобразен начин изразява привързаността си към своя Творец чрез седжде и тесбих, което ние не можем да възприемем (Исра, 17: 44). Всичко непрекъснато демонстрира абсолютна подвластност и подчинение пред Него, докато хората с воля и съзнателно изпълняват ибадет или пък с воля не го правят. Ибадетът в исляма не се състои само от определени действия или канони. Знае се, че ислямът е система, която обгръща цялото сърце на вярващия и направлява поведението му. Според това основните ибадети като намаз, оруч и хадж намират своето продължение във всички действия, постъпки, мисли и т. н. на мюсюлманина, с което той цели удостояването си с благоволението на Всевишния Аллах. Казано с други думи, поведението, съобразено с повелите и забраните на Аллах; трудът, целящ препитание, което е позволено (хелял); помощта, оказана на нуждаещия се; дружелюбното и толерантно отношение към околните; даже премахването на камъче, попаднало на използваем път – всичко това се вмества в понятието ибадет! В един свещен хадис се казва:
"Поздравът и изречената блага дума са милостиня!" (Бухари, Сулх„ 11)
"Само на Теб служим и Теб за подкрепа зовем." – изричането на тези думи предполага волевото и съзнателно приемане на задължението да се приеме абсолютната власт на Всевишния и след това да се отправят молби към Него за помощ. Затова изпълнението на ибадетите по повеления начин и вървенето по посочения от Него път е предварително условие за възползването от благата, които Всевишният предлага на вярващите, за достигането до честта и радостта от Неговото благоволение. Неизменно условие за опрощението и възнаграждението с Дженнета е изпълнението на ибадетите без допускане на наличието на ширк. Още повече, че в един от хадисите думите на Пратеника на Аллах са предадени така: "Правото на Аллах над раба е изпълнението на ибадета без ширк. Ако рабът съблюдава това, негово право ще бъде да очаква Всевишният Аллах да не го накаже и измъчи." (Муслим. Иман, 48).
Вестник "Мюсюлмани", брой 3 (116), Април, 2003 година