Тълкуване на сура Фатиха

Тълкуване на сура Фатиха

Скъпи читатели,
В предишната статия се спряхме накратко на значението на бесмеле и тълкуванието на това понятие. Сега ще разгледаме първата сура на Свещения Коран, Фатиха и нейното тълкуване и тълкуването на късите сури, наречени още сури за намаз.
1. В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния!
2. Хвала на Аллах - Господа на световете,
3. Всемилостивия, Милосърдния,
4. Владетеля на Съдния ден!
5. Само на Теб служим и Теб за подкрепа зовем.
6. Насочи ни по правия път,
7. пътя на тези, които си дарил с благодат, а не на [тези], над които тегне гняв, нито на заблудените!
Тази сура е спусната в свещения град Мекка след сура Муддессир. Наречена е Фатиха, тъй като е първата сура от Корана и означава откриване, въведение и започване. В същото време представя основните положения на Корана в синтезирана форма, достъпна за разбиране от здравомислещите, поради което още се нарича Умму'л-Китаб (Майка на Книгата), Ел-Вафийе, Ел-Есас, Ел-Кафийе, Ел-Кенз и Др. :
Сурата Фатиха се чете при всеки вид кланяне на намаз, т. е. и при фарз, и при нафиле. Именно затова нашият Пейгшбер повелява: "Намазьт на този, който не чете Фатиха, не е намаз." (Муслим)
Затова Фатиха се чете във всеки рекят на намаза. По този начин всеки мюсюлманин, който изпълнява петте намаза, заедно със сюннетите прочита сурата Фатиха четирийсет пъти на ден, а този, който изпълнява само намаза фарз – седемнайсет пъти на ден. Ислямската мисъл, ислямските чувства и ориентации са синтезирани във Фатиха. Затова е заповядано тя да се прочита във всеки рекят на намаза.
Предвид значението, вложено в сурата Фатиха, тя представлява едва ли не резюме и въведение в Свещения Коран, в което се съдържат основите на Корана. Сурата, започваща с "в името на Всевишния Алах", ни учи как започването на нещо с името на Аллах е традиционно
присъщо за исляма. Във Фатиха отделно се подчертава, че достоен за възхвала и слава е единствено Всевишния Аллах, тъй като Той е истинският съдник (хаким) и единствен бог (ма'буд) на всички светове. Научаваме как трябва да служим на вярата на Аллах, посочва се пътят към земното и отвъдното щастие. Посочват се също и основните постулати, как само и единствено на Него трябва да се служи и само към Него трябва да се обръщаме за помощ. Разяснява се поемането по пътя на правата вяра и липсата на друга сила, на която човек да се опре – единствено Аллах го води по правия път.
В същото време сура Фатиха представлява много ценна молитва и пожелание. Още повече че Пратеникът на Аллах е изрекъл: „Най-доброто изричат е Ля иляхе илляллах, най хубавата молитва е Елхамду лиллях.“
Отново в един хадис срещаме следното: Заклевам се в Аллах, че Всевишния не е спуснал нито в Стария Завет, нито в Новия Завет (в Библията), нито в Евангелието, нито в Корана друго, подобно на Фатиха. Защото Фатиха е повтарящи се седем айета и самият Свещен Коран, а той ми е даден на мен.
В един друг хадис Пророкът е казал:
Всевишния Аллах: Разделих намаза между Мене и вярващия на две. Половината намаз е мой, другата половина е на моя раб. Всичко, що пожелае рабът, ще му бъде дадено.
Когато рабът произнася: Слава на Господаря на световете!
Всевишния Аллах казва: Моят раб Ме прослави.
Рабът: Той е всемилостив и всемилосърден!
Тогава Всевишния Аллах отговаря : Моят раб ме възхвали!
Рабът: Той е Господар на Съдния Ден!
Всевишния Аллах произнася: Моят раб ме възвеличи!
Рабът: Само на Тебе служим, само към Теб се обръщаме за помощ.
Всевишния Аллах произнася: Ето това е нещо лично между мен и моя раб. И това, що пожелае той, ще му бъде дадено.
Рабът: Води ни по пътя на правата вяра. По пътя на тези, които даряваш с насъщни блага, а не този на съгрешилите и заслужили Твоя гняв.
Всевишния Аллах: И това желание принадлежи на моя раб, и то ще се изпълни.
Основни понятия в сура Фатиха
Хамд. Представлява благодарене и възхвала в знак на уважение за някакво добро състояние, за получена благодат или дар. В същото време в сравнение с понятието благодарност (шюкюр), което се употребява в знак на благодарене при определено добро, е по-обхватно, по-общо. Хамд изразява една по-обща възхвала – на всички осезаеми и неосезаеми блага, на всички хора по света.
Единствен Всевишния Аллах притежава всички идеални качества; далеч е от всички недостатъци; създал е и е дал живот на всичко в цялата вселена; защото Той е Господар на световете и дарява с благодат, закриля и възпитава! Затова Той единствен е достоен за възхвала и благодарност от страна на всичко сътворено.
Аллах. Понятието Аллах също беше разяснено в тълкуването на бесмеле. Затова само ще повторим, че понятието Аллах обхваща и изразява всички идеални, възвишени, съвършени качества и е със статут на съществително собствено име, и поради това няма форма за множествено число. Нито едно същество на земята не може да се назове с това име. Също понятието Танръ, което се ползва за истински и за неистински божества, в никакъв случай не може да се постави на мястото на понятието Аллах.
Рабб. Като израз на едно от качествата на Всевишния Аллах означава: Създава и възпитава цялата вселена, храни и развива живота в нея; свободно и по своя воля променя нещата в нея; повеляващ и забраняващ, обичащ, а на моменти и плашещ, постепенно развива всичко и дарява всичко с достигане до зрялост или завършеност. Накратко, най-съвършеният и най- здравият възпитател, притежаващ всички необходими за възпитанието качества – следователно Той е притежател на всичко и сам разполага с него; вселената и всичко, което е на нея, е притежание на Всевишния Аллах и е под Неговата закрила.
Алемин. Означава свидетелстване за съществуването и единството на Всевишния Създател. С понятието се маркира всичко, което знае за Него, и е повод за утвърждаването Му от страна на всичко създадено. Накратко, алемин се нарича вселената, с всичко живо и неживо на нея, с изключение на Аллах. Коренът на понятието предполага поделянето. на различни категории – алем (свят) на животните, алем на растенията, духовете, и т. н.
Рахман. Това качество на Всевишния Аллах в предишното тълкуване на бесмеле също беше разяснено. Но нека съвсем накратко да отбележим, че Рахман означава много милостив, притежаващ безкрайно чувство за милост към всичко, Създател на всичко живо и неживо; дал им живот, даряваш ги с блага; независимо лош или добър е човек, мюмин (вярващ) ли е или (неверник) кяфир, докато са тук на земята Той дарява всичко и всички със своята милост, добрина и благодат. А това означава Рахман!
Рахим. И това качество на Всевишния означава също всемилостив, всемилосърден, но съдържа значение на милост в по-конкретизирана, по-определена форма. Според него в отвъдния свят Аллах ще бъде милостив само към вярващите, само към тях ще отправя благата си и само тях ще закриля. Докато в земния живот дарява с блага всички, без изключение, то на другия от Неговите добрина, благодат и възнаграждения ще черпят само вярващите и служещите Нему. Понятията Рахман и Рахим в Корана са използвани все в този смисъл и включват значението и всички смислови звена на понятието милост.
Йевмуддин (Деня на наказанието), Означава ден за равносметка, за отплата, Т. е. ахирет, ден на наказанието, за което всеки човек на този свят трябва да знае, че всичко, сторено от него, ще бъде преценено и за доброто ще бъде възнаграден, а за лошото ще бъде наказан.
Ибадет. Означава точно изпълняване на повелите на Всевишния Аллах с почит и уважение, служене в Негово име.
Хидайет. Посочвано на принципите и основите на вечното щастие; насочване на хората към пътя и начина на живот, водещи към това щастие.
д-р Адем Йеринде
(следва)

Вестник "Мюсюлмани", брой 8 (113), Ноември, 2002 година

Тълкуване на сура Фатиха

1. Хамдът (възхвалата) е присъща само и единствено на Създателя на световете Аллах.
Всевишния Аллах е създател, господар на, всичко живо и неживо и първопричина за тяхното съществуване. Той е Този, който е създал всичко живо и неживо, всичко видимо и невидимо, всичко знайно и незнайно на небесата и земята. Той ги е поставил на нужните им места, Той осигурява движението им в определен порядък; храни ги с благата и благоволението си и ги възпитава. Той е този, който дава всичко в служба на човека и го дарява с толкова много блага. Всичко, което се включва в сферата на съществуващото, се нуждае от Него, за да се появи, прояви и да продължи своето съществуване. Затова Той е единственото съществуващо, което е достойно за възхвала и безмерна благодарност!
При споменаване името на Аллах, Неговото възхваляване е израз на емоционалния прилив от сърцето на мюсюлманина. В началото и завършека на всяко действие изричането на възхвала и благодарност към Всевишния и Милосърден Аллах представлява една от истинните основи на ислямската мисловна нагласа. Защото: Той е Аллах. Няма друг бог освен Него. Славата принадлежи Нему и в земния живот, и в отвъдния. Негово е отсъжданото и при Него ще бъдете върнати. (Касас, 28: 70)
Възхваляването на притежателя на безкрайна мощ и сила по начин, подобаващ на възвишените Му качества, е висока степен и възвишена добродетел в скалата на всички измерения. Тъкмо затова, когато някои от рабите на Аллах каже: „О, Всевишни, възхвалявам те така, както подобава на величието на личността и възвишеността на властта Ти!", меляикетата (ангелите), които записват добродетелността на деянията ни, не могат да определят ценността на този израз. А Всевишния Аллах в отговор на това повелява: „Запишете тези думи във вида, в който са произнесени от моя раб! Отговора, цената на тези думи Аз ще преценя в Съдния Ден, когато той ще застане пред Мене."
Аллах е Господар (Рабб) на световете. Понятието за „Абсолютен и безграничен бог" е един от основните принципи на исляма. Рабб означава притежател на власт и владения. След като е създал вселената, Всевишния Аллах не я е оставил просто така. Тъкмо напротив - Той я държи под своя власт като я развива, продължава съществуването й, възпитава и съблюдава нейната целесъобразност в рамките на определени измерения. Затова е изречено:
Всеки миг изявява Той някакво дело. Рахман (55: 29)
От тази гледна точка вселената и всички същества в нея са под закрилата и наблюдението на Всевишния Аллах – Господаря на всички светове. Както се разбира, в случая философията на Аристотел, в която се налага, тезата за един пасивен, бездействен Бог, който след сътворяването на света не прави нищо, и понятието, разбирането за Бог в исляма са несъвместими. Според Аристотел: „След като е създал вселената, Аллах я е оставил така и повече не се е намесил. Защото Аллах е твърде възвишен и величав, за да се занимава с по-нисшите от себе си. Той съществува сам за себе си!" Защитникът на този възглед – Аристотел, се смяташе за най-интелигентния човек и най-мъдрия философ на своето време!!!
Изразът Раббул-алемин (Господар на световете) е основата; изходната точка на ислямската мисъл. Според това принципно разбиране във вселената съществува само един Рабб, само и единствен Аллах! Всички други същества са подвластни Нему и тяхното появяване и по-нататъшно съществуване е абсолютно зависимо от Неговата благосклонност и добрина.
Рубубиййет (букв. господарство) е едно от персоналните и специфични качества на Всевишния Аллах. Затова Той е достоен за хамд. Основно качество на всички други същества е тяхното състояние на раби. А хората притежават качеството убудиййет (служене). Във всеки един момент, всеки миг те се нуждаят от благоволението, добрината и възпитанието на Аллах и са отговорни да Му служат. Всяка една грешка, даже и най-малка, по отношение на притежателите на споменатите две качества (рубубиййет и убудиййет) може да доведе до аномалии в един честен, добродетелен живот на земята, което ще значи, че вътрешните динамики на религиозния, юридическия, моралния ред са се преобърнали и дегенерирали.
2. Той е Рахман, Рахим (милосърден и милостив).
Тези две качества, които се повтарят в Сурата във вид на отделен айет, включват всички значения, всички състояния и степени на обичта, милостта. Понятието рахмет съдържа безгранична милост към всички същества на земята; то обхваща и доброто, и злото, и вярващия, и неверника. А милостта, която се включва в качеството Рахим, е онази милост, която ще бъде отредена за вярващите в Ахирета, но в същото време съдържа намек за мъките, които очакват неверниците.
Чрез израза „Господар на световете" в предишния айет Всевишния Аллах обявил своето абсолютно надмощие над другите същества. Нормално е тази абсолютна власт да всее някаква тревога и страх в сърцето на човека. Но последващите ги веднага изрази Рахман и Рахим, които значат безпределна милост и милосърдие, превръщат първоначалните безпокойства и тревога в надежда и радост. В този случай човек със сигурност стига до следния извод – Аллах непрекъснато държи човека под надзор, под наблюдение. Но този надзор не довежда до безнадеждни мисли, че Аллах е едва ли не само надзираващ и търсещ пропуските на човека или пък, че е само прощаващ, закрилящ, и затова да се счита извън Неговото полезрение. Тъкмо напротив, човек, като съзнава, че е под непрекъснатия контрол на Всевишния Аллах, в стремежа си да се предпази от евентуални изтезания ще се старае да живее така, че да спечели опрощение.
Както става ясно от тези две качества, Аллах в исляма не е като боговете на Олимп, познати ни от древногръцката философия, които биват подвластни на своите страсти и ядове и затова преследват и наказват хората, Аллах в исляма не е и като този в Стария завет, където в единайсетия раздел, на главата Теквин (Сътворяване) се разказва импровизираната легенда за Вавилонската кула и откъдето научаваме, че подготвял отмъстителни капани за своите раби.
Точно напротив, а именно: ...Моето милосърдие обхваща всяко нещо – ще го пиша на онези, които са богобоязливи и дават милостинята зекят, и на онези, които вярват в Нашите знамения. (Араф, 7: 156)
А в хадиса е казано: Няма съмнение, че милостта ми надделя над мъченията. (Бухари, Бедул-халк, 1).
Както се разбира от цитираните редове в исляма, Всевишния Аллах е притежател на широка, безгранична милост.
(следва)

Вестник "Мюсюлмани", брой 1 (114), Януари, 2003 година

Тълкуване на сура Фатиха

(продължение от бр. 1)

3. Той е повелител на Съдния ден.
Друг важен принцип на ислямската религиозна система е вярата в Съдния ден, в Ахирета. В Ахирета хората ще бъдат заставени да отчетат пред Всевишния Аллах стореното на този свят и извършеното добро ще бъде възнаградено, а за лошото ще получат съответното наказание. Единствен съдник и властник на Ахирета е Всевишният Аллах. В този ден никой няма да може нито да говори (Небе 78: 38), нито да посредничи за опрощението на други (Бакара, 2: 255). Тази почти ужасяваща истина за Съдния ден в един друг айет на Корана е изразена така:
Но, откъде да знаеш ти какво е Съдният ден? И пак откъде да знаеш ти какво е Съдният ден? Денят, в който никой не ще е от полза на друг, повелята в този Ден принадлежи на Аллах. (Инфитар, 82/17-19)
В друг айет е повелено:
Деня, в който ще се покажат и нищо от тях не ще бъде скрито от Аллах. На кого е Днес владението? На Аллах, Единосъщия, Покоряващия. (Гафир, 40: 16)
Следователно, действително разумен е този човек, който като знае, че в Ахирета ще бъде подложен на този изпит, сам се подлага на разпит и равносметка, преди да настъпи този ден.
Вярата в Ахирета има голямо значение за преместване на човешкия поглед от ограничеността на земния живот към следващия след него безкраен свят на Ахирета. Тази вяра спасява хората от натиска на притеснителните и трудни обстоятелства на земния живот, спомага за преодоляването на тези негативни условия и ги издига над тях. Благодарение на тази вяра хората се освобождават от страха и притеснението, че резултатът от труда и цялата им дейност се ограничава в рамките само на един човешки живот. Затова, водени от надеждата да бъдат достойни за безпределните възнаграждения на Аллах, стимулирани от това доверие и привързаност към Всевишния, те се стараят винаги да следват пътя на справедливостта, действията им са в синхрон със съвестта и гласа на сърцата им; те се съревновават помежду си по отношение на свършеното добро, старателно и последователно развиват правилни и добри модели на взаимоотношения в земния си живот. Този принцип в същото време предпазва човека от превръщането му в роб на своите страсти и плът, издига го до свободата, която подхожда на човека, на личността. Казано с други думи, вярата в Ахирета е своеобразен вододел между човека, роб на човешката идеология и материалистическата ценностна система, и идеалния човек, достоен да заслужи безпределните награди и честен живот, подготвени му от Всевишния Аллах. Докато този принцип не пусне корени в съзнанието на хората, докато те, разполагащите с определен земен живот, не повярват, че трудът и дейностите им не са само за този свят, че резултатът от тях е и за Ахирета; докато личностите не се самоусъвършенстват и положат усилия и труд с вярата за наличието на по-добър живот; докато не застанат трайно на страната на правото, справедливостта и доброто; докато не се покаже необходимата жертвоготовност за установяването на изконното добро и справедливост, не е възможно да се установи и живот, в който властват споменатите добродетели. По отношение на мисъл и разбиране, уважение към етиката и правото, поведение и начин на разсъждаване онези, които отричат Ахирета, и тези, които вярват в него, се различават коренно едни от други. Тези два типа хора нямат нищо общо помежду си нито по отношение на начина им на живот тук на земята, нито по отношение на очакванията си от Ахирета – те са противоположни типове.
Тази част от Сурата Фатиха, разгледана дотук, представлява разделът, който съответства на свещения хадис, споменат преди и в който Всевишния Аллах е повелил "На мен принадлежи!" (Дотук е за мен!)
След като в началото на сурата е казано: "Възхвалата (Хамдът) е нарочено (присъщо) за Аллах!", следват четирите качества на Всевишния Аллах – Господар на световете, Рахман, Рахим и Повелител (Господар) на Съдния ден. По този начин се изяснява и защо Всевишния Аллах е достоен за най-искрена възхвала, за най-възвишена почит. Затова Всевишният Аллах е идеалното същество и по отношение на личността, и по отношение на качествата си. Той е притежател на безмерна сила и мощ и като Такъв е изчистен и далеч от всякакви недостатъци и несъвършенства. Същността на казаното в тези айети е следната: "Най-високата почит и уважение, слава и възхвала е право на Всевишния Аллах. Защото Той е Бог на всички същества. Той е Рахман, Рахим. Единствен съдник на Съдния Ден."
В следващия брой ще се опитаме да разясним втората част на сурата Фатиха, частта, която е наречена "За рабите".

Адем Йеринде

(следва)

Вестник "Мюсюлмани", брой 2 (115), Февруари, 2003 година

Тълкуване на сура Фатиха

4. "Само на Теб служим и Теб за подкрепа зовем."
Започвайки тълкуването на Фатиха, споменахме хадис-и кудси, в който Всевишният Аллах е оповестил, че този айет се отнася за Него и за Неговия раб. Защото с този свещен айет рабът изразява своето убеждение, че Всевишният Аллах е единственият, Който може да бъде обожествен и на когото може да се кланя и служи. В айета Всевишният Аллах обещава, че ще дари с различни блага и дарове онези, които са убедени в Неговата единственост и като осъзнават това, изпълняват прецизно всички Негови повели.
Този свещен айет внушава у вярващите дух на свобода и независимост. Принципът, залегнал в този айет на Фатиха, е израз на цялостното спасение на човечеството – спасение и освобождение от душевните помисли и страсти; от сатанинските внушения и съмнения; от обвързаността с човешките системи и различните идеологии; от робството и зависимостта от утежняващите всекидневния ни живот фактори. Човекът, който е благородно създание, може да запази честта и достойнството си единствено чрез покорение/служене към Всевишния Създател на световете; единствено по този начин може да достигне степента съвършен човек (инсан-и кямил). И без това целта на исляма е човекът да постигне щастие на този и отвъдния свят (ахирета) само и единствено чрез ибадет, чрез служене на Всевишния Аллах. И според това истинският вярващ (мюмин) извършва ибадет само и единствено за Аллах, и единствено към Него се обръща за помощ. Ничий раб не е, само Негов! Човекът, който е издигнат на почетно място в йерархията на създадените от Аллах, не бива да бъде зависим или да моли за помощ, или пък да бъде в позиция на раб пред себеподобен, който също като самия него е ограничен в силата и възможностите си. Това рабско положение би осквернило и унижило човешкото достойнство. Целта на създаването на човека, който е дарен с ум и разум и наравно е това с отговорност, не е тази. Тъкмо напротив. Както е споменато в 56-ия айет на сура Зарият Всевишният е повелил: "Сътворих Аз джиновете и хората единствено за да Ми служат“ и е посочил целта на създаването на човека, а именно – човекът се удостоява с предимството да познае Всевишния и да Му служи.
Лексикалното значение на понятието ибадет включва покорство, преклонение и скромност. А в религиозен контекст ибадет значи рабство на създадените от Аллах пред Него, сбор от всичко, което се изпълнява и Негово име като израз на абсолютната привързаност, покорство и подчинение пред Неговата воля. Ибадетът е пряк израз на признанието на човешкото безсилие и зависимост. Един от първите фактори за отдалечаването на човека от покорство и вяра в Аллах е допускане на мисълта, че той (човекът), бидейки простосмъртен, е достигнал едва ли не съвършенство и не изпитва нужда от никого (вж. Алак, 96: 6-7).
Оцеляването на човека от самото му рождение до сетните му дни зависи от помощта и подкрепата на другите. Дори само това е показател за неговото безсилие и несъвършенство във всяко отношение. Значи, човек в никакъв случай не е божество, не е нещо, на което трябва да се служи и прекланя (ма'буд), а е служещ и прекланящ се (абд, абид). Той е създаден, За да изпълнява ибадет, а не за да се прекланят пред него. Запазването на това равновесие между това, пред което се прекланяме, и кланящите се е и гаранция за земния порядък. Но за съжаление, човекът не винаги е съумявал да съхрани този баланс. Понякога е отричал истинското божество, като на негово място е издигал лъжливи божества, а понякога е стигал дотам, че е започвал сам да се възприема като такъв. Това от своя страна е водело до нарушаване порядъка на земята и установяване на хаоса; до премахването на правдата в междуличностните и обществени връзки и до установяване на тяхно място на властта на насилието. В различни периоди от историята за тези, които са се отклонявали от правия път, са пратени пейгамбери, които са били призвани да вкарат човека отново в пътя на вярата, да го издигнат до достойнството да служат единствено на Аллах. Тъкмо затова пейгамберите са пътеводители и истински водачи на хората по пътя им към напътствието (хидайета). В един от айетите на сура Нахл е повелено така: "И при всяка общност изпратихме пратеник: "Служете па Аллах и странете от сатаните (от тагута).“ (Нахл, 16: 36)
Понятието тагут в Свещения Коран е използвано в значение на превишаващ правата си човек спрямо Всевишния Аллах, което се изразява във всичко, при което се използва насилие, власт, натиск и т. н. (Мевдуди. Четири Термина, 95)
Както във вярата, така и в ибадета Всевишният Аллах не приема съдружници (т. е. както се вярва само в Него, така и ибадетът се изпълнява единствено за Него). В този айет на Фатиха е изразено ясно, че никой и нищо освен Всевишният Аллах не е достоен за ибадет. В други айеги е казано, че пред никой създание (освен Него) не бива да се прекланяме; сторим ли го – то това е съдружаване (ширк) и неверие (кюфюр) (Нахл, 16: 36). Тоталното отричане на тагут и на абсолютната вяра и преклонението пред Всевишния Аллах е упоменато красноречиво в сура Бакара (2: 256).
Всъщност всичко живо и неживо във Вселената по един или друг начин се прекланя пред своя създател – Всевишния Аллах.
Колкото и да не забелязваме, всичко живо и неживо, с изключение на хората и джиновете, по някакъв своеобразен начин изразява привързаността си към своя Творец чрез седжде и тесбих, което ние не можем да възприемем (Исра, 17: 44). Всичко непрекъснато демонстрира абсолютна подвластност и подчинение пред Него, докато хората с воля и съзнателно изпълняват ибадет или пък с воля не го правят. Ибадетът в исляма не се състои само от определени действия или канони. Знае се, че ислямът е система, която обгръща цялото сърце на вярващия и направлява поведението му. Според това основните ибадети като намаз, оруч и хадж намират своето продължение във всички действия, постъпки, мисли и т. н. на мюсюлманина, с което той цели удостояването си с благоволението на Всевишния Аллах. Казано с други думи, поведението, съобразено с повелите и забраните на Аллах; трудът, целящ препитание, което е позволено (хелял); помощта, оказана на нуждаещия се; дружелюбното и толерантно отношение към околните; даже премахването на камъче, попаднало на използваем път – всичко това се вмества в понятието ибадет! В един свещен хадис се казва:
"Поздравът и изречената блага дума са милостиня!" (Бухари, Сулх„ 11)
"Само на Теб служим и Теб за подкрепа зовем." – изричането на тези думи предполага волевото и съзнателно приемане на задължението да се приеме абсолютната власт на Всевишния и след това да се отправят молби към Него за помощ. Затова изпълнението на ибадетите по повеления начин и вървенето по посочения от Него път е предварително условие за възползването от благата, които Всевишният предлага на вярващите, за достигането до честта и радостта от Неговото благоволение. Неизменно условие за опрощението и възнаграждението с Дженнета е изпълнението на ибадетите без допускане на наличието на ширк. Още повече, че в един от хадисите думите на Пратеника на Аллах са предадени така: "Правото на Аллах над раба е изпълнението на ибадета без ширк. Ако рабът съблюдава това, негово право ще бъде да очаква Всевишният Аллах да не го накаже и измъчи." (Муслим. Иман, 48).

Вестник "Мюсюлмани", брой 3 (116), Април, 2003 година

Тълкуване на сура Фатиха

"Само на Теб служим и Теб за подкрепа зовем. Насочи ни по правия път, пътя на тези, които си дарил с благодат, а не на [тези], над които тегне гняв, нито на заблудените!"
В хадис-и кудси, тълкуващ тези айети на Фатиха, се казва, че този е пътят на раба, който ще му даде онова, което той пожелае. Тоест най-голямата помощ, която бихме искали от Всевишния Аллах, е да ни насочи и поведе по безпрепятствения път, до който са стигнали ползващите се от благоволението Му щастливи люде, и ние никога да не се отклоняваме от него. Защото за вярващия човек това е гаранция за истинското щастие тук на земята и в отвъдното (ахирета). Затова помощта, която един човек ще поиска първо и завинаги от Всевишния Аллах е напътствието (хидайетът) и наставлението (иршадът).
Още повече, че за човека, лишен от хидайета на Аллах, не могат да бъдат спасение нито материалното богатство, нито славата, нито приятелите и близките му. Може би в земния живот изброеното ще даде някакви временни облаги, но в ахирета, в отвъдния и вечен живот, тези неща не значат нищо. Ето и част от сура Шуара:
„в Деня, когато нито богатство, нито синове ще помогнат, освен който дойде при Аллах с чисто сърце." (26: 88-89)
Под "прав път" в случая се разбира пътят, посочен в Свещената Книга на Аллах и в житието на Неговия Пратеник Мухаммед (с.а.с.). Често се случва човешкият разум да остане подвластен на чувствата и страстите. Човешкият ум може да обърка правилната посока. За да следва винаги и никога да не се отклонява от правия път, определен му от Всевишния, човек е длъжен да поиска помощ от Него. Следващият свещен айет по този въпрос е отделен за тези, които са заслужили радостта от благоволението на Всевишния и не са се отклонили от пътя на правата вяра.
"... пътя на тези, които си дарил с благодат, а не на [тези], над които тегне гняв, нито на заблудените!"
Онези, които следват правия път, посочен им от Всевишния, са тези, които се ползват от Неговото благоволение и всички други добрини.
Такива са изброените в 69. айет на сура Ниса пейгамбери, правдиви (съддик), героични личности (шехид) и благочестиви (салих). Всевишният Аллах ги е възнаградил в отговор на искрените им ибадети и ги е взел в лоното на своите избраници. От другата страна са тези, които са отвърнали лице от Аллах, не са изпълнявали ибадетите и са заслужили гнева Му. Пейгамберът Мухаммед (с.а.с.) на едно място обявява евреите за заслужили гнева на Аллах, а християните – за заблудени. Ето как са окачествени евреите в Корана:
"Кажи: "Да ви известя ли за по-голямо зло от това – като възмездие при Аллах?" Които Аллах прокле и им се разгневи, и направи от тях маймуни и свине, служещи на сатаната – тези са най-злочестите по място и най-отклонените от правия път." (Маиде, 5: 60)
"Кажи: "О, хора на Писанието, не прекалявайте в религията си, като надхвърляте истината, и не следвайте страстите на хората, които вече се заблудиха и заблудиха мнозина, и изгубиха правия път!" (Маиде, 5: 77)
Според тези айети и тълкуването на Пейгамбера Мухаммед (с.а.с.) заслужилите гнева на Аллах и заблудените са евреите и християните. Но заблудените и заслужилите Неговия гняв не се ограничават само с тях. Смисълът и значението на айета са по- широко обхватни и се отнасят за всички онези, които действат като тях, не следват "правия път" на последния пратеник на Аллах Мухаммед (с.а.с.) и не зачитат Свещеният Коран. Според това онези, които устроят живота си, като съблюдават сунната на последния Пратеник на Аллах, като следват повелите на последното послание от Аллах в лицето на Корана, ще бъдат в редиците на споменатите избраници – пейгамберите, шехидите и салихите. А тези, които също като християните и евреите се отклоняват от този прав път, неминуемо ще понесат наказанието и гнева на Всевишния.
Както става ясно, тези айети ни запознават и ни дават знания относно устройването на живота ни, така че да достигнем вечното щастие тук и в отвъдния свят, те ни напътстват, сочат ни как с достойнство да черпим от материалните и духовните блага, с които Всевишният дарява вярващите.
След като се изчете сурата Фатиха, е от сунната да се изрече "амин". Защото Расулюллах (с.а.с.) в един от хадисите е повелил следното:
"Когато имамът по време на намаз изрече "гайрил магдуби алейхим велед далин", вие (джемаатът) кажете "амин". Когато вие изречете "амин " едновременно с меляикетата, и гласовете се съединят, вашите грехове от миналото ще бъдат опростени." (Бухари. Езан, 111).
Амин значи: "О, Създателю, Ти, който приемаш дуата на рабите си, приеми и моята дуа!"
След всичко казано дотук, разбираме, че сура Фатиха представя есенцията, сбито предава основната идея на Свещения Коран. Но нека да цитираме и известния теолог Ахмед Хамди Аксеки и да проследим по-широкото значение на сурата, излязло изпод неговото перо:
"Възхвалата, възхваляването, издигането до най-висока почит е право единствено на Аллах. Той, именно Аллах, е Създателят на видимото и невидимото, на всичко живо и неживо, на знайното и непознатото. Той е Създателят на всичко от нищото. Той е притежателят на тази мощ и воля, с които е вдъхнал живот от нищото на всичко, лека-полека ги е възпитал, отгледал, и е направил така, че да достигнат зрялостта си.
Той, Аллах, е Рахман и безмерно милостив! Всичко, което е създадено от Него, пак от Него поравно е дарено с всички необходими качества, за да се запази и продължи родът и видовете му. Дарявайки ги с тези особености, Той не е подходил по различен начин към умния и неразумния, към вярващия и невярващия, към трудолюбивия и мързеливия, не е ощетил никого, а се е отнесъл еднакво към всички. Всичко съществуващо, без да полага усилия за това, е в състояние да живее и да продължи рода си благодарение на Него.
Той, Аллах е Рахим. Той е отредил съответното място за човека, дарил го е с разум и воля сред другите същества и в зависимост от труда, усилията, вярата и съвестта му е съотнесъл благата в ахирета.
Той, Аллах, е притежател на силата и властта да възнагради в ахирета онези, които в земния си живот следват пътя на доброто, и да даде възмездие за стореното лошо. Той ще отсъди в ахирета живота ни и полагащото ни се в зависимост от стореното на този свят. Той е Този, който е в състояние да опрости греховете на сгрешилите спрямо Него. Ето, Аллах е такъв.
О, Аллах, Притежател на всички тези добродетели! Ти си един, Ти си единствен, само на Теб служим и само към Теб се обръщаме за помощ! Насочи ни и ни води по правия път, по пътя на тези щастливи хора, които не са се заблудили, не са се отклонили от него и не са предизвикали Твоя гняв. Нека не се отклоняваме от хидайета, нека напредваме само по него!
(Приеми нашите молитви, о, Аллах!)
д-р Адем Йеринде

Вестник "Мюсюлмани", брой 5 (118), Юни, 2003 година