Животът на арменците в османската империя

Животът на арменците в османската империя

Изследванията на чужди автори, които имат поглед върху “арменския въпрос”, помагат по-добре да се оцени проблема от гледна точка на международната общност. Желателно е, разбира се, този поглед да се основава на всестранния анализ на историческите факти. В този смисъл книгата на полковника от запаса от пакистанската армия Месуд Ахтер Шейх “Лъжи, лъжи и нищо, освен лъжи”, издадена на английски език в Ислямабад, е интересен източник, който обективно осветлява важни страни от “арменския въпрос”. Авторът повече от 40 години се занимава с проучването на редица въпроси, свързани с Турция. В частност той внимателно е изучавал арменските терористични организации, колеборациите със страните от Антантата и въпросите, свързани с арменската пропаганда. Месуд Ахтер Шейх е специалист по турски език и литература, автор на 12 книги. Той е достатъчно известен в турските публицистични среди, но неговите книги не са достъпни за българския читател. С публикуването на откъс от неговата книга, искаме да го представим на нашата аудитория. Предлагаме на вниманието ви някои фрагменти за живота на арменците в Османската империя от книгата “Лъжи, лъжи и нищо, освен лъжи”, които, както се надяваме ще предизвикат интерес у нашите читатели, тъй като досега се въздържахме да публикуваме подобен род материали.
* * *
Арменците и техните покровители твърдят, че този етнос в Османската империя е бил подложен на систематически унижения през годините 1894-1917, което довело до намаляването на неговата численост, тъй като болшинството от тях са напуснали Османската държава и се установили в страните от Близкия изток, в Източна Европа, във Франция, Северна и Южна Америка. Всъщност османските арменци като нацио-нално малцинство чак до последната четвърт на ХIХ век са имали привилегировано положение във всички области на живота, което доказва безпочвеността на подобни твърдения.
В Османската държава е имало достатъчен брой различни етнически общности, които не изповядвали исляма. Всички те са имали свобода на вероизповеданието и трудовото устройство. Взето като цяло в Османската империя религиозната толерантност по отношение на етно-религиозните малцинства представлява исторически потвърден факт. От друга страна, ако османското правителство принуждавало немюсюлманите да приемат исляма, то религиозният облик на държавните субекти, които възникват след разпадането на империята, би бил много по-различен. Ето защо аргументите за насилствената ислямизация в Османската империя са безпочвени. Арменците през цялото време се ползвали с доверие от високопоставените лица в империята. Това, че те официално се наричали “миллет-и садъка” (верен народ) илюстрира напълно казаното.
Както и много други национални малцинства в Османската империя, арменците предпочитали да живеят компактно. Като цяло те са живели в Истанбул, Източен и Южен Анадол, арменски общности е имало и в провинциите Адана, Сивас, Елязъг, Диярбакър, Трабзон, Ерзурум, Карс и Ван. Тези провинции са били слабо свързани помежду си и арменците никъде в тях не представлявали болшинството от населението. Дори британските статистически източници посочват, че в началото на Първата световна война арменците били не повече от 1/5 от населението на Източен Анадол. Те живеели предимно в градове, повечето били банкери, държавни служители, търговци, работници в промишлените предприятия.
Като национално малцинство арменците в Османската империя се ползвали с особен статут. По-голямата част от тях владеели турски като мнозина с времето забравили родния си език и предпочитали да общуват на турски. Живеейки редом с турците, арменците използвали възможностите, създадени за националните малцинства в империята. В никакъв случай не били подлагани на дискриминация, а мнозина от тях се издигали на високи постове в държавата. В икономически план ги смятали като най-успешната общност.
Банкерите и търговците израствали от техните среди и съставлявали най-богатата прослойка на страната. Външната търговия на Османската империя фактически се контролирала от арменците. Те били господари на най-плодородните земи, а турците и кюрдите – арендатори. Арменците ги назначавали на високи държавни постове като главни инспектори, посланици, дори министри. Така на местно и на централно ниво в различни длъжности е имало 29 паши (висши държавни чиновници) от арменската националност, петима министри арменци (в това число и министри на външните работи, на финансите, търговията и пощите). През 1876 г. в Османския парламент е имало 33-ма арменски депутати; 7 посланици арменци, 11 генерални консули и консули, 11 професори в университетите. (Трябва да се има предвид, че тогава броят на университетите бил малък). Голям бил броят на ръководители на департаменти, в които са работили стотици арменски чиновници.
Представители на арменската общност са имали съществено влияние при формирането и реализирането на външната политика на Османската империя в периода на балканските войни. Арменецът Агоп паша Казазян е бил министър на финансите, а маршал Гарабед Арин Дауд ръководел Министерството на пощите, телеграфа и телефоните. През следващите години още трима арменци са управлявали това министерство. В Министерството на обществените дела трима арменци се сменяли един след друг на поста министър. В много водещи страни в света Османската държава е била представена от посланици от арменска националност. Например, Гарабед Арин Дауд паша е бил посланик в Берлин и Виена; Дикран Алексаян в Брюксел; Едуард Сохраб в Лондон, а Куюмджуян паша в Рим. Освен това множество арменци са работили в представителствата на страната в чужбина на различни длъжности. Така например, съветник в посолството в Берлин е бил Дикран Тингир, аналогична длъжност в Брюксел заемал Михран Кафавян. В различните посолства на Османската империя работели 15 консули и 12 секретари от арменски произход. Трима арменци с ранг паши са заемали длъжност министър на хазната, 18 арменци работели като директори, като четирима от тях са били на работа в Държавния съвет, а останалите заемали различни длъжности в бюрократичния апарат. Повече от 50 арменци били офицери, началници или високопоставени представители на Министерството на вътрешните работи. През 1855 г. арменците били освободени от поголовния данък джизие, който се плащал от немюсюлманите и са били освобождавани от воинската повинност, след което започнали да ги вземат във войската. (Така през последните години на Османската държава и първите години на републиката не е имало нито един локомотивен машинист, ръководител движение по железниците турчин, а всички тези длъжности се заемали от арменците).
По такъв начин не си струва да се вярва на арменските автори, че техните съотечественици в Османската държава са били подлагани на гнет и дискриминация. Непримиримата вражда към арменците възникнало в края на XIX век поради няколко причини, по-важните от които са били подстрекателските действия на чуждестранните кръгове. Много чужди автори, които не са турци или въобще мюсюлмани, в своите трудове опровергават доводите на арменците. Сред тях са такива автори като Бернард Луис, Джефри Люис, Гвин Деер, Чарлз Елиот, П.М. Браун, Шау У. Лангер, Люис Томас, Пиер Лоти, Н. И. Катани, Клод Ферер, Едгар Гренвил, Клер Прайс и др.
Из ”Наследие”
к.и.н. Мамед Джафарлъ

Източник