12 Животът и смъртта

Животът и смъртта

Животът и смъртта са две лица на една истина или са две половини на едно цяло. Макар че животът, който се явява по-напред в битието ни от тези две понятия, които предизвикват едното с другото се намира вечно под заплахата от смъртта. Ето защо тя винаги е източник на страха и тревогата. Смъртта е особено страшно събитие за онези, които въпреки че вярват, че са се родили, за да умрат, но не вярват, че ще умрат, за да се родят за един друг свят. Неизвестността къде, кога и по какъв начин ще се яви тази страшна реалност, която неизменно като сянка или безпощаден таен детектив преследва човека, увеличава още повече тревогата пред смъртта.
Смъртта, също като раждането, е неизбежна съдба, която не зависи от волята ни. Ето защо стремежа ни да вникнем в същността й, навярно е разумна дейност – такава, каквато е стремежът да разберем живота. Дори от друга гледна точка, именно смъртта е тази, която осмисля живота. Ако не беше тя, кой би могъл истински да обясни живота? Този прям реализъм поетът го е изразил със следните стихове:
„Думите са недостатъчни, фантазията е лъжа, смъртта е тази, която осмисля живота“...
Завидно е състоянието на поета, който след като е осмислил цялостно смъртта, задоволен се е оттеглил във вътрешния си мир:
„Сред най-хубави, щастливи, най-светли и чисти надежди съм обхванат, че ще умреме“.
Някога търсенето на вечния живот се бе превърнало за човечеството в приятно занимание. Навярно обаче търсенето на безсмъртието не е в нещо друго, а в самата смърт като единствен изход. Впрочем, твърдата си вяра в това отношение поетът е изразил съвсем прямо:
„Живеем и умираме, позна ли защо? Умираме, за да живеем вечно“.
Юнус Емре, който най-често е разработвал темата за смъртта, в своите стихотворения през целия си живот е живял с тревогата за смъртта. Изглежда, че твърдото му убеждение, че животът след смъртта продължава в други измерения, му е дала възможност с възторг да заяви:
„Защо ще те е страх от смъртта, не бой се, там вечно ще си жив!“
Тъй като мисълта за безсмъртието е жива в ума на всеки човек, и това не е нещо внушено от друг, би трябвало да го приемем като основно чувство, което по рождение е премесено в тестото ни от силата на Аллах. Желанието на всеки вярващ или невярващ човек да живее в паметта на хората, да остане в историята с онези произведения, които е създал, името му да се вплете в паметта на внуците му, на надгробния му паметник, по имената на улиците и площадите, не е ли израз на изявата му за безсмъртие и вечност?
И ако не е глупост търсенето на вечността в преходността, то би трябвало да се смята за човешка слабост и грешка на метода. Впрочем колко е прав поетът, когато казва:
„Ще те забравят, клетнико, щом само умреш.“
Щом като от човешка гледна точка всяко събитие, всяко явление протича в един божествен план в кръговрата живот и смърт, то значи, че както животът, така и смъртта крият безброй мъдрости. Иначе не би могло да се съвмести в едно с Аллаховата мъдрост изчезването на това съвършено същество, за което Аллах говори, че е сътворил с такова старание: „Ние сътворихме човека с превъзходен облик“. (ет-Тин, 4) С други думи казано, би могло да се сметне за безсмислица веднъж да сътвори човека, когато не го е имало, а сетне да го погуби. Подобно нещо противоречи на мъдростта, величието и зрелостта Му. Навярно поетът като казва:
„Не се страхувай, приятелю, че има смърт,
Ако смъртта е небитие, то защо сме ние?“
иска да подчертае тази реалност. Да речем, че един човек взема и след известно време разрушава вилата, която е съградил с големи разходи и старание. Тези, които не могат да осмислят неговата постъпка, ще разберат колко прав е бил той, когато е решил да я разруши. Така че и човекът, който след смъртта си ще постигне Аллаховата благодат, ще проумее колко голям божествен дар и благоволение е била тя. Може би тогава, когато проумее тайната на вечността, ще разбере, че животът на този свят, е временен, само сън и колко вярна е истината, която са заявявали пейгамберите и мъдреците. Кой както и да го е казал, истината си е истина.
Макар че краят на толкова много усилия и мечти идва с един дъх и това се възприема като страшна трагедия, от десетки хиляди години този състаряващ свят се изпълвал и опразвал безспир. И макар че на раздяла знаем, че тези, които ни очакват под земята, са многократно повече и че сред тях са пейгамберите и религиозните ни водачи, героите, които са променили посоката на историята, хората на мисълта; майките, бащите и любимците ни, особено пък когато помислим за безкрайната милост и пощада на нашия Създател, смъртта престава да бъде нещо ужасяващо и приема приятен вид. Щом като е така, нека и ние да подкрепим от все сърце и душа пожеланието на поета:
„До нови срещи в отвъдния мир, и привет на заминалите от нас преди“.
Проф. д-р Махмуд Кая