Образованието в БългарияС подписването на Сан Стефанския мирен договор на 3 март 1878 г. българските турци бяха откъснати от майката родина. В резултат на Берлинския договор се обяви Княжество България и Източна Румелия.
Войната беше приключила. Турската армия, държавните служители, интелигенцията всички се изтеглиха в Турция. Последваха ги повечето заможни хора. По тези земи останаха обикновените хора, селяните и бедните слоеве. Те нямаха нито образование, нито богатство. А трябваше народът да се изведе на пътя на просвещението. Това можеше да стане единствено чрез просвета и училища.
От времето на предишното управление бяха останали единствено махленските училища за децата, наречени „събян мектеплери“ и медресетата. Прогимназиите (рушдиетата), които бяха започнали да се откриват по време на турското управление, бяха закрити. Без това в учебното дело бяхме изостанали. Още през турско време българите бяха разкрили първото си съвременно училище през 1810 г. в гр. Тулча. През 1837 г. в Габрово беше открита Габровсаката гимназия от Васил Априлов. А първата прогимназия за турските деца беше открита едва през 1834 г.
Берлинският договор защитаваше гражданските и религиозните права на турците. Гарантираше се съществуването на мюфтийствата, вакъфите, училищата и сдруженията. По-рано при всяка джамия имаше по едно махленско детско-събянско училище. В тези квартални училища обаче обучението се водеше по старому и не даваше резултати. Трябваше тези училища да бъдат обновени, осъвременени, да се пригодят към съвременно обучение. Горко им беше на децата, чиито родители поверяваха децата си на учителите с думите: „месата твои, кокалите мои“. Особено голям беше страха от така наречената „фалака“. Много интересен и поучителен е в това отношение разказа на Омер Сейфеддин „Фалака“. Деца, които години наред посещаваха училище, едва можеха да четат някои неща, ала не умееха да пишат. За девойките да не говорим. На тях им се забраняваше да държат моливи в ръцете си. Нямаше класове. Децата от всичките класове учеха в една стая като повтаряха на висок глас това, което учеха. Обучението започваше с буквара, наречен „елиф джузу“ (елифката). Използваха някои начини за наизустяване на буквите като повтаряха: „Елиф е подобен на мертек. „Бе“ като корито; „те“ прилича на него, „се“ също като него и т.н.
Преходът от старата учебна система към новата стана много трудно. Учителите, които бяха привърженици на старата система и техните фанатични поддръжници не пожелаха да се откажат от старите си навици. Обикновено трудно хората се откъсват от традициите си. Затова започна се борба между привържениците на стария и новия начин, нещо, което навсякъде се случва. В Казан, Бухара, Азербайджан и другите мюсюлмански страни се наблюдаваше същото явление, същите боричкания. И те години наред спориха под девиза „кадим - джедид“ (старо-ново). В тази връзка имаше много оплаквания от молли и ходжи.
С преминаването на новата система на обучение, децата седнаха на чинове, напуснаха прашните миндери, рогозки, кожи; хванаха моливи и тетрадки в ръцете си. Вече в часовете се влизаше по предварително определена програма. В събянските училища учителите биваха същевременно и имами в селските джамии. Затова уроците се вземаха според разписанието на имама в джамията. Учеше се на две смени - сутрин до обяд и след обяд до икиндия. На икиндия децата излизаха от училище, нареждаха се пред училищната сграда, където калфите започваха да четат иляхита, а останалите им пригласяха, като повтаряха „Амин! Амин!..“
В прогимназиите, които бяха разкрити по време на предишното управление, обучението се водеше по новата система и ползите от нея бяха очевидни. Имаше учители, които бяха вече завършили такива прогимназии и прекрасно разбираха това. Така например, Мехмед Масум от Хаджиоглу Пазарджик (сега Добрич) бе завършил образованието си в Турция и искаше да въведе новата система в началните класове. Заедно с някои свои другари те изработиха нова програма, но старите ходжи вкупом се обявиха против това. Оплакаха се на настоятелите, че искат да приложат нов начин, присъщ на „неверниците“. Настоятелите ги подкрепиха и за наказание намалиха заплатата на Мехмед Масум. Така продължи борбата между старото и новото течение. Новите закони, устави и новият живот в държавата изискваха училището да заработи по новата система. Ползата от нея бе голяма и несравнима. Затова мислещите поновому учители години наред се бориха, за да преодолеят съпротивата на старите умове и добре служиха на народа. Те издържаха на невероятните трудности.
След като България бе получила независимостта си, прогимназиалните учители заминаха заедно с държавните служители. На много места прогимназиалните училища бяха превърнати в административни сгради. Тогавашната интелигенция правилно прецени, че за да могат турците да заживеят достойно при новите условия, да защитят правата ни като национално малцинство, трябваше да отдадат необходимото значение на просветното дело. Те настояха да се поканят учители от Турция, да се разкрият нови училища у нас. Затова отначало в по-големите градове като Варна, Шумен, Русе, Свищов, а по-късно и в по-малките градове бяха разкрити прогимназиални училища. За началните училища можеха да се мислят едва след 1893 г., защото първо трябваше да се подготвят учители в прогимназиите, които щяха да преподават в началните училища. Берлинското споразумение, Истанбулският протокол от 1909 г. и споразумението от 1913 г. признаваха някои права на мюсюлманските общини и училищните настоятелства. Лека полека хората започнаха да се възползват от тези права.
Подписаният през 1919 г. Ньойски договор гарантираше нови права на малцинствата в България. С него се гарантираха правата на турците за свободно изучаване на езика, на вярата, на сдруженията. Така турците поеха малко свободен дъх. По време на земеделското правителство на Александър Стамболийски, просветният министър Стоян Омарчевски се опита да въведе определен ред в турските училища у нас. Тогава в страната съществуваха 1713 турски училища с 60 000 ученика в тях. Част от тях бяха училища от стария тип. Тези, в които се обучаваха децата на турците като равноправни граждани на страната бяха пренебрегнати и изоставени. На тях не се обръщаше никакво внимание. Нещата трябваше да се поправят. Омарчевски се зае да прави това. Учредиха се помощни фондове за училищата, заделиха се земи за ползване от училищата. С разпореждане от 12 декември 1921 г. министърът на просветата настояваше такива фондове да имат и турските училища. Затова в Закона за просветата бяха залегнали такива точки. Това беше нещо невиждано дотогава.
През учебната 1921/1922 година само в Шуменски окръг за турските училища бяха заделени 5068 дка земя, във Варненски окръг 2532 дка. Турското училище в Никопол разполагаше с 1000 дка земя. През същата година за турските училища бяха заделени 600 000 лева от държавния бюджет. Тази сума може да изглежда малко, но трябва да се има предвид, че това се случваше за пръв път.
През 1929 г. за турските училища вече бяха заделени 55 000 дка земя. Затова може да се каже, че времето на управлението на земеделското правителство беше време за истински разцвет на турските училища. Заделиха се ниви, изградиха се нови училищни сгради, осигуряваха се средства от местните управи, разкрити бяха Педагогическото училище (Дар-ул муааллимин) и „Нювваб“. Беше назначен инспектор за турските училища. Това положение продължи до 1928 г., когато четниците на Родна защита започнаха да нападат турците. А след военния преврат от 1934 г. положението се влоши още повече.
(Из книгата „Булгаристан тюрклери“)
Осман Сунгур - КескиоглуИзточник 
Портал 
