4 100 години Главно мюфтийство

100 години Главно мюфтийство

През април 2009 г. се навършват 100 години от създаването на Главното мюфтийство в София. Този акт е свързан непосредствено с провъзгласяването на независимостта на България през 1908 г. и нейното признаване от турска страна с подписването на Цариградския българо-турски протокол от 19 април 1909 г . Съгласно чл. 2. от този протокол мюсюлманите в България „ще продължават да се ползват със същите граждански и политически права, като жителите, принадлежащи към другите изповедания. Името на Негово Императорско Величество, султанът, като Халиф, ще продължава да бъде произнасяно в публичните молитви на мюсюлманите. Относно вакъфите, по изключение, Българското правителство ще назначи в срок най-много от три месеца административна комисия, която ще проучи основанията на рекламациите на заинтересованите“.
По време на мирните преговори между България и Турция в Цариград през 1913 г. въпросите свързани с правата на турско-мюсюлманското население и Главното мюфтийство в София и регионалните мюфтийства в страната, получават по-нататъшно развитие в сравнение с Цариградския българо-турски протокол от 1909 г. Турската страна поставя въпроса за излаза на България на Егейско море в пълна зависимост от разрешаването на въпроса за новата българо-турска граница и правата на турско-мюсюлманското население в България. България, заинтересована от утвърждаването на излаза си на Егейско море, бърза да приключи, колкото се може по-скоро, преговорите по определянето на новата българо-турска граница и се съгласява с турските искания за предоставянето на най-широки права на турско-мюсюлманското население.
Едно от приложенията към Цариградския българо-турски мирен договор се отнася до мюфтийствата в България. Съгласно това приложение в София се установява постът главен мюфтия за връзка между Шейхюл-исляма в Истанбул и българското Министерство на външните работи и изповеданията, а така също за контрол над религиозните и граждански дела, водени според шериата. Главният мюфтия се избира от мюфтиите в страната и се утвърждава от шейхюл-исляма. Главният мюфтия, в рамките на шериата, има право на контрол над мюфтиите, религиозните и благотворителните учреждения. Районните мюфтии се избират от мюсюлманските избиратели и се утвърждават от главния мюфтия, който пък информира за това Шейхюл-исляма. Районните мюфтии си избират заместници, които се утвърждават от главния мюфтия. Мюфтиите и персоналът в мюфтийствата са на бюджетна издръжка и се ползват с всички права на българските чиновници. Организацията и дейността на Главното мюфтийство се определя от правилник, изработен от самия Главен мюфтия. Главният мюфтия и районните мюфтии имат право да инспектират първоначалните и средни турски училища, които са на бюджетна издръжка.
Заплащането на труда на учителите и училищния персонал е както в българските училища. Решено е да се открие специално училище за подготовка на наиби (шериатски съдии).
Във всеки окръжен град с многочислено турско-мюсюлманско население, се избира мюсюлманска община, която се занимава с дейността на вакъфите и средните турски училища. Мюсюлманската община като юридическо лице се явява собственик на вакъфските имоти, които се управляват според законите и наредбите на шериата. Никакъв вакъфски имот не може да бъде отчужден без да се внесе паричната му стойност в бюджета на съответната община. Когато една вакъфска сграда се налага да бъде отчуждена, се определя се друг равностоен терен и се заплаща стойността на сградата. Сумите, получени от такива отчуждени имоти, се внасят в бюджета на съответните мюсюлмански общини и се употребяват изцяло за поддържането на вакъфските имоти.
След подписването на Цариградския българо-турски мирен договор от 1913 г., в който се признават най-широки права на турско-мюсюлманското население в България, на практика не всички негови клаузи се изпълняват, а по отношение на помаците се прилагат административно-репресивни мерки, за да приемат християнската вяра. Турският посланик в София А. Фетхи Окйар споделя с ръководителя на българската легация в Истанбул А. Тошев, че, въпреки многобройните обещания, положението на турско-мюсюлманското население в България продължава да се влошава. То е подложено на произвола не само на различни четници и злосторници, но и на местните власти. Религиозната им свобода била напълно потъпкана с насилственото покръстване на помаците, промяната на имената им и превръщането на джамиите в църкви.
Въпреки взетите мерки за коригирането на най-фрапиращите нарушения на правата на турско-мюсюлманското население от правителството на В. Радославов, този въпрос остава един от висящите, нерешени докрай в българо-турските отношения до подписването на Анкарския българо-турски договор от 1925 г. По време на преговорите в Анкара двете страни се споразумяват правата на българското малцинство в Турция и турско-мюсюлманското малцинство в България да се изравнят въз основа на възприетите международни стандарти за малцинствата. Така че, занапред българското малцинство в Турция да се ползва с малцинствените права, признати в Лозанския договор от 1923 г., а турско-мюсюлманското малцинство в България да се ползва с малцинствените права признати в Ньойския мирен договор от 1919 г. В тези два международно признати договора малцинствените права са идентични и съответстват на международните норми.
Според Ньойския договор от 1919 г. турско-мюсюлманското население в България като всички български поданици е равно пред закона и се ползва с еднакви граждански и политически права без разлика на раса, език и религия, ползва свободно турския език и изповядва свободно религията си. Българската конституция и приетите въз основа на нея закони се съобразяват с изискванията за малцинствата в Анкарския българо-турски договор за приятелство от 1925 г.
Наличието на многочислено турско-мюсюлманско население в България винаги е било важен фактор в българо-турските отношения. При решаването на териториални и гранични въпроси от първостепенно значение за България, въпросът за правата на турско-мюсюлманското население е играл второстепенна роля за българското правителство. Затова то по време на Цариградските преговори през 1913 г. се съгласява с даването на най-широки права на турско-мюсюлманското население. Обаче след решаването на въпросите от първостепенно значение за страната, българското правителство не изпълнява докрай поетите ангажименти по този въпрос, което се отразява негативно върху българо-турските отношения. След Първата световна война (1914-1918), в резултат на която Българи губи нови територии, в това число и излаза си на Егейско море, тя изпада в изключително тежко положение. Обкръжена от враждебно настроени към нея съседни държави, за България приятелството с Турция придобива първостепенно значение. Благодарение на Анкарския българо-турски приятелски договор от 1925 г., с който на реципрочна основа са решени малцинствените проблеми в двете страни въз основа на международно признати норми и правила, България има най-добри приятелски отношения с Турция, в сравнение с която и да е друга балканска държава.