100 години Главно мюфтийство

100 години Главно мюфтийство

Статут и дейност на Главно мюфтийство
След Руско-турската война мюсюлманите в България пристъпиха към нов начин на организация на духовния живот. Както в останалите области на живота така и при преустройството и организацията на религиозния живот от една страна се имаха предвид новосъздадените условия, а друга се облегнаха на исторически натрупания опит.

Традициите на османския период
В Османската държава религиозната организация се състоеше от някои религиозни учреждения и духовни дейци. На върха на тази религиозна йерархия стоеше шейху-л ислямът. Шейху-л ислямът изпълняваше религиозните функции на султана, който освен че беше глава на държавата, но изпълняваше и ролята на халиф, наместник на пророка. Учреждението на шейху-л исляма, наречено „мешихат“ от една страна оглавяваше религиозните учреждения като мюфтийствата по места, кадийствата, училищата, джамиите, вакъфите, а от друга като най-високостоящо учреждение, което бе упълномощено да взима решения по религиозните и правните въпроси, които засягаха мюсюлманите в страната.
В системата на тази организация мюфтийствата представляваха местните подразделения на мешихата във вилаетите и околиите.
Мюфтиите по места освен че бяха натоварени с решаването на религиозните дела в районите си, същевременно отговаряха и за персонала в религиозните учреждения и за вакъфите.
Разрешаването на юридическите проблеми по места както и воденето на отчета по регистрациите, т.е. дейностите на сегашните нотариуси се изпълняваха от специалните отдели, наречени „кадии“ и „наиби“. Тъй като мешихатът беше компетентната институция да взема решения по всякакви религиозни въпроси, всички учители, имами, кадии и мюфтии биваха назначавани от страна на шейху-л исляма или от негово име.
От гледна точка на тяхната организираност религиозното устройство на мюсюлманите в България не се различаваше съществено от това положение. Както във всички региони, които се намираха под османско управление, така и у нас след учредяването на независимата българска държава теккетата, училищата, медресетата, кадийствата и джамиите останаха органически свързани с мешихата. Екрем X. Айверди подчертава, че от османския период в границите на Княжество България са останали 2356 джамии и месчиди, 174 теккета и завиета, 142 медресета, 400 вакъфи и др.

Преход от централно софийско към Главно мюфтийство
Единственото учреждение, което е било създадено от началото на третата българска държава и оцеляло до днешно време е Главно мюфтийство. По времето на османското владичество в българските земи съществуваха мюфтийства като провинциални религиозни организации. Тези мюфтийства бяха на подчинение на шейху-л исляма в Османската държава, т.е. религиозният лидер на мюсюлманите в България беше шейху-л ислямът в Истанбул.
Подписаните договори и приетите закони след Руско-турската война осигуриха възможности на мюсюлманите в България да създадат своя религиозна организация и да приложат някакво що годе самоуправление на религиозния живот. Става ясно, че процеса на учредяването на Главно мюфтийство заема доста продължително време. Тъй като статута и компетенциите на Главно мюфтийство и районните мюфтийства не са установени едновременно и с един и същи документи, а са утвърдени чрез редица други споразумения и устави. В Санстефанския мирен договор, макар че се заявяваше, че ще се спазват религиозните права на турското население, но не се изтъкваше как ще се извърши религиозната им организация. В чл. 17 на този договор се заявяваше следното: „В районите, където живеят заедно българи с мюсюлмани, гърци и др. по време на избори ще се вземат предвид защитата на правата на споменатото население във вътрешния правилник. Скоро след Санстефанския договор се свиква Берлински мирен конгрес. Подписаният тогава мирен договор съдържа сравнително по-подробни разпореждания относно общите и в частност религиозните права и свободи на малцинствата. Впрочем в чл. 5 на споменатия договор се потвърждава, че в България няма да се прави разлика по вяра, че малцинствата, които принадлежат към различни вероизповедания, ще се възползват от всички граждански и политически права и свободи, ще могат да заемат обществени длъжности, да избират и да упражняват всяка професия по тяхно желание и няма да могат да бъдат лишавани от тези права и свободи поради принадлежността им към различни религии. Пак в същия член на малцинствата се признават права освен свободата на религията и изповеданието, но и правото да създават свои религиозни организации като бе решено, че няма да се попречи на връзките и отношенията им с техните религиозни лидери. Въпросният член възлагаше на българското правителство да гарантира религиозните права и свобода на богослужение.
След този договор турците в България имаха право както да изградят своята религиозна организация, така и да поддържат отношенията си с шейхюл-исляма в Истанбул. През онези години доколкото да имаше представители на руски, цигански, еврейски и др. малцинства в земите на България, то най-многобройното малцинство представляваха турците, поради което чл. 5 от Берлинския договор е въведен именно предвид турско мюсюлманското малцинство в страната.
От друга страна в първата българска конституция, която официално бе провъзгласена на 16 април 1879 г. от Учредителното събрание в Търново се потвърждаваше, че всички граждани на България имат религиозни права и право на религиозно богослужение, че не се прави разлика между гражданите поради религиозна принадлежност, че техните вероизповедни дела ще се ръководят от свои духовни администрации под наблюдението на съответния министър, съобразно закона. По такъв начин бяха запазени религиозните учреждения начело с мюфтийствата.
Главното мюфтийство в продължение на почти 15 години изпълняваше своите функции и задачи въз основа на Временния устав за християнски, мюсюлмански и еврейски религиозни дела.
В този временен устав като духовни учреждения на мюсюлманите се посочваха джамиите и мюфтийствата като основни религиозни учреждения. От 25 до 31 член се уреждаха дейността на джамиите и джамийските настоятелства. Според тези членове се предвиждаше създаването на джамийски настоятелства, състоящи се от 3 до 5 души за ръководене приходите и разходите на всяка действаща джамия, която ще се избира от съответните мюсюлмани и ще одобрява от областния мюфтия като изборите трябваше да се проведат в разстояние на един месец след публикуването на въпросния устав. За членове на дадена джамия ще се смятат членове на всички семейства, които посещават съответния храм, състава и разпределението на участниците в тези храмове ще става според до тогава действащия начин като длъжностните лица в тях ще получават годишни възнаграждения според споразуменията им с джамийските настоятелства. Приходите на джамиите ще се осигуряват от вакъфите, учредени в тяхна полза и от сумите, които ще се събират от населението срещу религиозните услуги и помощите, събрани от джамийското настоятелство за нуждите на храма.

Басри Пехливан

Източник

100 години Главно мюфтийство

Назначения и дейност на мюфтийствата

(Продължение от предишния брой)

Временният правилник за управление на религиозните дела определя седалищата на мюфтийствата и подопечните им райони, задачите на мюфтиите, канцелариите и възнагражденията им. Според него във всяка административна област на Княжеството ще има по един мюфтия, из-бран от мюсюлманите в областта измежду кандидатите притежаващи свидетелства или издадени от шейху-л исляма удостоверения. Мюфтийствата ще се намират там, където се намират окръжните съдилища като всичко в съответния окръг ще е под негово управление. В устава са изброени поотделно 10-те новосъздадени окръжни мюфтийства и прикрепените към тях окръзи.
Мюфтийства са учредени в градовете София, Кюстендил, Видин, Варна, Търново, Русе, Шумен, Силистра и Враца, като районите им са точно обозначени. Освен това уставът определя задълженията на всеки отделен мюфтия:
А) Да надзирава джамиите и длъжностните лица в тях.
Б) Да гледа делата, свързани с мюсюлманите въз основа на чл. 930-938 от Временния устав за организация на съдилищата.
Според Временния правилник, мюфтията в София получава 3000 франка възнаграждение от българското правителство, а останалите мюфтии по 2000 франка.
В правилника е записано, че всеки мюфтия разполага с канцелария с по един секретар и писар, чиито заплати ще се посрещат от таксите, събирани от разрешителните за бракосъчетания. Към тях ще бъде придаден и преводач, чиито разноски ще се посрещат според чл. 927 на Устава за временната организация на съдилищата. Разноските по пътуванията на мюфтиите в границите на окръга с разрешението на Министерството на външните работи и вероизповеданията се заплащат от същото перо.
В този правилник привлича вниманието факта, че е описан начина за назначаването на мюфтиите, но няма разпореждане как ще става уволненията им. В правилника ясно се посочва, че мюфтиите ще бъдат под строгия контрол на Министерството на външните работи и вероизповеданията.
Непосредствено след публикуването на Временния правилник в Княжество България са проведени избори за мюфтии. В княжеския Указ № 652, поместен в бр. 84 на Държавен вестник от 12 ноември 1880 г. се подчертава, че избраните мюфтии са одобрени като предложението на Министерството на външните работи и изповеданията с дата 18 юли 1880 г. Тази дата е само 8 дена след обнародването на споменатия правилник. Тук отново става ясно, че изборите са проведени съгласно принципите, предвидени във Временния правилник за религиозните организации.
Мюфтиите, за които се съобщава, че са избрани и одобрени в споменатия Указ са дадени в следния ред:
1. Хафъз Садуллах Ефенди - мюфтия на София.
2. Мехмед Абдул Ефенди - мюфтия на Кюстендил.
3. Сюлейман Махмуд Ефенди - мюфтия на Видин.
4. Мюдеррис Хамди Ефенди - мюфтия на Враца.
5. Мюдеррис М. Осман Ефенди - мюфтия на Плевен.
6. Садуллах Ефенди - мюфтия на Търново
7. Ахмед Ефенди Дущубаклъ - мюфтия на Русе
8. Ахмед Салих Ефенди - мюфтия на Шумен.
9. Хафъз Билял Ефенди - мюфтия на Силистра.
10. Абдуррахман Ефенди - мюфтия на Варна.
Както става ясно от този документ, княжеската власт в България поне в началния период от управлението е изпълнявала решенията на Берлинския конгрес и постановките на Търновската конституция като предоставял на народа възможност да избира своите мюфтии.
Забележителното е, че във въпросния устав сред избраните и назначените мюфтии на окръзи не са споменати мюфтиите на Пловдив, Бургас, Сливен и Хасково. Това не е трудно за разбиране, тъй като тогава споменатите окръзи са в границите на Източна Румелия, която все още не е присъединена към Княжество България. Съгласно Берлинския договор след като този вилает се учредява през 1878 г., на 24 септември 1881 г. е внедрена нова организация на религиозното управление на мюсюлманите, живеещи в него. Според нея начело на тази организация стои мюфтията на Пловдив като същевременно той и останалите мюфтии и шериатските съдии имат солидна тежест както в религиозното така и в юридическото и административното управление на вилаета. Естествено при тях са продължили органическите връзки на мюфтиите с шейху-л исляма в Истанбул.
Само че самостоятелното съществуване на Източнорумелийския вилает не продължава дълго, тъй като през 1865 г. Княжество България го присъединява към себе си. След тази дата и мюфтийствата във вилаета също са влезли под управлението на княжеската власт.
Другото нещо, което няма във Временния устав е статута на наместник мюфтиите. А знае се, че извън окръзите, които са посочени като центрове на мюфтийствата са открити мюфтийски наместничества, определени според необходимостта от тях. Впоследствие техният брой е нараснал. Наместник мюфтиите не са били на изборна длъжност както е станало по-късно. Те са били назначавани и уволнявани не от княза, а от Министерството на външните работи и изповеданията.
След публикуването на Устава от 1880 г. българското правителство уволнява русенския мюфтия (и кадия) Ибиш Ефенди и на негово място назначава Ахмед Ефенди от Разград. Въпреки настояването на русенското гражданство, Ибиш Ефенди да запази поста си, правителството не се отказва от решението си.
През 1895 г. българското правителство съставило и въвело Временен устав за религиозното управление на мюсюлманите. Известен под името „Временен устав“ той е може би най-важният и най-всеобхватният. Тъй като и юридически просъществувал до 1919 г., може да се каже, че е и най-дълготрайният. Процедурата по изготвянето и приложението му подсказва, че той по решение на правителството е бил предложен за одобрение от княза.
Временният устав по същество се състои от три раздела и 33 члена. В първи раздел е разработен начина за избор на главен мюфтия, окръжните мюфтии и наместник мюфтиите; тяхното назначение, критериите, на които трябва да отговарят, възнагражденията, които ще получават и кореспонденцията им с административните органи. В този раздел се разкрива, че структурата на религиозното управление на мюсюлманите в границите на България се състои а) от Главен мюфтия, б) окръжни мюфтии и в) наместник мюфтии. Броят на мюфтиите и наместник мюфтиите се определя от Министерството на външните работи и изповеданията.
Според устава главният мюфтия се назначава с одобрението на княза като седалището му се намира в София. Той има канцелария със свои служители. Главният мюфтия е религиозен глава на мюсюлманите в България. На него са подчинени всички мюфтии, джамии, благотворителни учреждения, служителите в тях и джемаатите.

(Следва)

100 години Главно мюфтийство

Уставът от 1919 г. и мюсюлманското изповедание
През 20-те и 30-те години на миналия век българските мюсюлмани преживяват доста противоречиви и динамични процеси. Докато от една страна Версайският договор утвърждавал малцинствените права като тема на всеобщото законодателство, то от друга страна някои антидемократични български правителства в определени периоди показвали стремеж да ги ограничават.
България, която по време на Първата световна война застава на страната на Германия, Австро-Унгария и Османската държава, след поражението от войната на 27 ноември 1919 г. е принудена да подпише Ньойския мирен договор със страните от Антантата.
Четвърти раздел от този договор се отнася до правата на малцинствата и включва спазването на религиозните и националните права на турското малцинство. Така например, Член 50. възлага на българската държава спазването без изключение и разлика правата на всички български граждани при раждане, националност, език, раса и вяра. Член 53. подчертава, че всички български граждани са равни пред законите и се ползват от същите граждански и политически права независимо от разликата в расата, вярата и езика. А Член 54., който има особено значение за турците в България, предвижда, че те заедно с останалите граждани, ще се възползват от същите права като ще имат право да учредяват свои благотворителни, религиозни, социални сдружения и училища; да ги управляват и контролират, да използват свободно своя език и да се изповядват на него.
Преди него обаче е изготвен устав, който урежда дейността на мюфтийствата и на цялото мюсюлманско изповедание в страната. Уставът за управление на организацията на религиозното учреждение на българските мюсюлмани бива утвърден с царски Указ №12 от 28 май 1919 г. Този устав, който включва 189 члена се състои от следните 9 раздела:
1. Религиозна организация; 2. Съвет на мюсюлманските общности, настоятелства и техните задължения; 3. Религиозни служители. 4. Храмове. 5. Мюфтии и мюфтийски наместничества и техните задължения. 6. Главно мюфтийство 7. Шериатски съдилища 8. Дирекция „Вакъфи“ 9. Заключителни разпоредби. Този устав е бил съставен доста добре, тъй като общо взето изгражда една цялостна система. С него се отменят разпоредбите на Временния правилник за духовното управление на мюсюлманите. Ето и някои от по-съществените членове от новия устав:
Член 1. Признава свобода за духовния живот на мюсюлманите.
Член 3. Управлението на религиозните дела и изповеданието на мюсюлманите е на подчинение на Министерството на външните работи и изповеданията.
Член 6. Кореспонденцията и счетоводните дела на мюсюлманската общност се водят на турски и на български език. Съдебните решения и книжата, отнасящи се до религиозните формалности се съставят на турски.
Член 113. Главният мюфтия е представител на мюсюлманското вероизповедание в България и се избира за 5 години от мюфтиите.
Член 121. За да се присвои звание на главния мюфтия и да му се разреши религиозна кореспонденция се налага да иска потвърждение от Министерството на външните работи и религиозните изповедания, и от Мешихата в Истанбул.
Член 122. В задълженията на Главния мюфтия влизат:
А) Да надзирава доброто управление на религиозната организация на мюсюлманите.
Б) Да работи за просперитета на благотворителните учреждения и нравственото издигане на мюсюлманите.
В) Да се интересува от приложението на религиозните разпоредби
Д) Да работи за подобрение дейността на медресетата, за въвеждането на единна програма за обучение в тях като полага усилия за учредяване на училището “Нювваб”. В Главно мюфтийство се намират заместника и началник канцеларията му, писаря по шериатските дела, книговодителя и другите писари.
Според Член 94. религиозните дела на мюсюлманите се ръководят от главния мюфтия, районните мюфтии и наместник мюфтиите. Мюфтиите се явяват духовните водачи на мюсюлманите.
Мюфтиите и наместник мюфтиите се назначават от Министерството на външните работи и вероизповеданията по предложение на главния мюфтия. Окръжните мюфтии се назначават с царски указ, а наместник мюфтиите със заповед на министерството.
Главното мюфтийство издава на мюфтиите и наместник мюфтиите шериатски разрешения, с които да изпълняват задълженията си като шериатски съдии. Във всяко мюфтийство има по един писар, касиер, писар по шериатските дела и един викач.
Съгласно Член 109. мюфтийствата водят следните книжа: За вписване на ражданията, за браковете и смъртта. Такива задължения имат и имамите.
През 1923 г. в страната имало следните мюфтийства:
А) Окръжни мюфтийства: Във Варна, Шумен, Русе, Търново, Плевен, Видин, София, Петрич, Смолян, Пловдив, Хасково, Стара Загора и Бургас.
Б) Мюфтийски наместничества в Провадия, Преслав, Разград, Исперих, Кубрат, Попово, Търговище, Омуртаг, Севлиево, Елена, Свищов, Никопол, Ловеч, Оряхово, Лом, Враца, Бяла, Пазарджик, Пещера, Гоце Делчев, Благоевград, Карлово, Казанлък, Кърджали, Смолян, Ардино, Златоград, Момчилград, Крумовград, Сливен, Карнобат и Айтос.
През 1937 г. мюфтийствата се делят на първостепенни и второстепенни. Първостепенните са в София, Пловдив, Кърджали, Шумен и Русе. А второстепенните са във Видин, Плевен, Свищов, Търговище, Разград, Търново, Омуртаг, Нови пазар, Провадия, Ст. Загора, Хасково, Айтос, Пещера, Девин, Гоце Делчев, Ардино, Смолян, Златоград и Крумовград.
Така през 1943 г. съществуват 36 мюфтийства като 11 от тях са окръжни, а останалите околийски мюфтийства.
В новоприсъединените земи мюфтийства има в следните градове:
- Ксанти (с Гюмюрджина).
- Битоля (с Прилеп, Охрид и Неготин).
- Скопие (с Куманово, Струмица, Щип и Бояново).
В края на войната те са възвърнати към съответните държави.
През тези години главният мюфтия получава 5200 лв. месечна заплата, заместника му 4800; окръжните мюфтии по 4200 и околийските по 8000 лв.
Според устава от 1919 г. главният мюфтия се избира от окръжните мюфтии, но не може да встъпи в длъжност без одобрението на българския цар и шейхюл-исляма. Дори през 1919 г. българското правителство не бе отменило задължението главният мюфтия да бъде одобряван от шейху-л исляма като по този начин се спазвали последните разпоредби на Договора от Истанбул.
За главен мюфтия през тези години е избран Сюлейман Фаик ефенди. Той е роден през 1869 г. в с. Ясеновец, Разградско. След като е завършил религиозното си образование в Истанбул, започва професионалната си кариера като наместник мюфтия в Балчик. Служил е в мюфтийствата в Добрич, Пазарджик, Свищов, Пловдив и София и през 1919 г. е избран за главен мюфтия. След като изкарал първия си мандат, Фаик ефенди е бил преизбран, но е бил принуден да напусне поста си поради партийни пристрастия като е продължил да служи на исляма под друга форма.
След премахването на халифата в Турция /1924/ българските правителства започнали лека полека да променят статута на главния мюфтия като отменили изборната система и започнали да прилагат назначенията. През 1928 г. изборът е бил спечелен от Фаик ефенди, но е бил принуден да подаде оставката си като на негово място е бил назначен за главен мюфтия Хюсеин Хюсню.
Хюсеин Хюсню Молла Ахмед е роден през 1882 г. в с. Развигорово, Шуменско. В продължение на 10 години е следвал религиозни науки в медресетата на Истанбул, след което през 1919 г. започнал кариерата си като мюфтия в Шумен. През 1928 г. е бил назначен за главен мюфтия. През 1936 г. е уволнен, след което продължил да служи като училищен инспектор, член на Висшия шериатски съд, председател на Дружеството на защитниците на ислямската религия. Умира през 1940 г. На негово място е бил назначен Абдуллах Съдкъ Ефенди.
Абдуллах Съдкъ Ефенди е роден през 1887 г. в с. Каменар, Разградско. Завършва религиозното си образование в Истанбул, след което се завръща в родината си и служи като мюфтия в градовете Русе, Исперих и Разград. През 1936 г. е бил назначен за главен мюфтия. Целия си съзнателен живот той е посветил в служба на мюсюлманите. След като е бил уволнен през 1945 г., той се изселил в Истанбул, където е починал през 1970 г.
По време на управлението на БЗНС мюфтийската организация е работила сравнително спокойно, тъй като правителството на Ал. Стамболийски следвало положителна политика спрямо малцинствата. Несъмнено това си имало своите външни и вътрешни причини. Между тях могат да се посочат фактите, че по време на Първата световна война България участва във войната като съюзник на Турция. През това време турското малцинство съзнателно и организирано настоявало за своите права. Освен това управлението на БЗНС се крепи на земеделските маси, а осемдесет процента от турското население се числят към тях. След войната в международното право се наблюдават много важни промени в полза на малцинствата, тъй като България подписва мирния договор в Ньой.
Под влиянието на тези конюнктурни условия мюсюлманското население имало възможност да поеме глътка въздух. Сред положителните развития през този кратък период на земеделското управление можем да посочим провеждането на избори за главен мюфтия, внасянето на поправки в Закона за просветата в полза на турските училища, създаването на Главен инспекторат за турските училища, оказването на материална подкрепа на училищата, осигуряване на кредити и улеснения за изграждането на нови училищни сгради, образуването на училищни фондове, които включвали ниви, ливади, гори и др., откриването на Държавно турско педагогическо училище (Дарюл-муаллимин) и особено важното с оглед темата ни училището Медресетюн Нювваб.

Басри Пехливан