1 Завръщането е при Аллах...

Завръщането е при Аллах...

От малка Мерйем израства с децата на руските офицери.
Какви „благинки" донесе и какви придобивки отнесе „априлската линия на БКП"?
Една равносметка, достойна за мюсюлманка.

Най-сетне идва момент, когато войските на бялата гвардия, водени от генерал Корнилов, биват изтласкани до черноморските пристанища, откъдето се качват на френските и английските кораби и се прощават завинаги с Одеса.
Младият лейтенант Хасан Машуков е сред тези белогвардейски сили, които до край се бият яростно с червената армия. Той се бе родил и израсъл сред плодородните поля на Северен Кавказ. Бе син на многолюдно, заможно семейство и по една стародавна традиция, щом тръбата свири мобилизация, всичките мъже от семейството тръгват на фронта...
Най-сетне корабите ги стоварват на брега на Галиполи, където ги настаняват в лагери. Тук трябва да чакат решенията на международната конференция за разполагането на остатъците от разбитите руски части.
Започват безкрайни дни на глад и мизерия. Полугладна и полугола, по цели дни и нощи тази обезверена маса търси изход от положението.
Най-сетне представителите на великите сили се разпореждат: всеки от личния състав на бялата гвардия е свободен да избира в коя страна да се установи. Лейтенант Машуков и други от близкото му обкръжение избират България като страна, чийто народ изпитва симпатии към Русия и която все пак не е тъй далечна. Така започва емигрантският живот на младия офицер...
...Казанлък е малък, но спретнат и красив град в полите на прекрасния Балкан, където хората приемат изключително радушно руските офицери и техните семейства, помагат им бързо да си устроят живота. Полека лека си намират квартири, започват работа.
Тук Хасан Машуков се запознава с девойка мюсюлманка, за която се оженва. Ражда им се дъщеря, която те наричат Мерйем. Малката Мерйем расте в компанията на останалите деца на руските офицери, от които научава и езика. А от майка си усвоява турски. Тези два езика са от много голяма полза в бъдещата й работа.
Минават години и през 1944 красноармейските части отново се срещат с Хасан Машуков в България. Но у него вече се е стопила онази омраза и онзи гняв към някогашния неприятел и тяхното място е заето от чувство на неизлечима носталгия по родния край.
Дали щеше да види отново родния си дом, своите близки и роднини? Колко силно искаше да запознае жена си и децата си с многолюдното си семейство и гостоприемния си род! Така копнее да узнае кои са живи, кои вече са си отишли от този свят; кои са оцелели след бурните събития, сполетели техния край. Все пак той решава да издири оцелелите си роднини на всяка цена с надеждата, че все някой е жив. Много пъти той моли Мерйем да напише писмо до селото му. "Все някой трябва да има от рода ни!“ – казва той. Но тя така и не изпълнява желанието му.
Мерйем обаче израства в българска среда и има възможност да усвои добре руски език. През онези години българските турци се ползват с известни привилегии и бяха се сдобили със свои училища и възможност да подготвят свои кадри в тях. С такава цел бе открито и турското педагогическо училище в София, където Мария Стоянова преподава руски език...
С небивал ентусиазъм тя учи младежите и девойките като се старае да ги подготви възможно най-добре за бъдещата им професия. А в онези години болшинството от учениците не владеят добре дори български, камо ли да знаят руски.
Когато дошлите от Азербайджан специалисти си заминават, Мария Стоянова става заместник-директор по учебната част на училището. Междувременно тя свързва живота си с млад българин и това щеше да й причини някои неприятности. През април 1956 се провежда прословутият Априлски пленум на ЦК на БКП. след който настъпват коренни промени в дотогавашната политика на управляващата партия спрямо турското население. Отсега нататък се очертава да се следва нова, сурова линия, но никой не може да предвиди докъде ще доведе това. Тази нова априлска линия на партията най-напред прегазва турското педагогическо училище в София, превърнало се междувременно в елитно училище с квалифицирани и всеотдайни учители, които подготвят първокласни специалисти. Когато реши, партията може да създаде от нищо нещо, но науми ли си да руши, го прави безпощадно. Така тя постъпва и сега, когато започват да отнемат една по една всички привилегии, дадени за издигането и утвърждаването на кадрите из средите на това население. И както се очертава, като че ли тази линия ще продължи до безкрай...
В тези години семейният уют на Мария Стоянова е под постоянна заплаха. Тя се разбира изключително добре със съпруга си, но свекърва й непрекъснато натяква, че изпитва неудобство от това. че снаха й не е българка. Тогава, за да я успокоят до някъде, тя се записва Мария, но когато се прибира вкъщи не пропуска да й каже: "Е, ето че си смених името. Можеш да се успокоиш. Но не вярвам това да е променило нещо в същността ми".
Но баща й приема този факт като голяма обида, никога не й прощава и вече на смъртно легло казва на майка й: "Ти знаеш колко много обичам Мерйем. Затова никога не й простих, че смени името си". А майка й от своя страна до последния си миг крие тези думи от нея.
Тя никога по-рано не се е замислила колко сложни житейски проблеми ще се породят в едно смесено семейство. Един ден синът й, който тогава учи в четвърти клас, се връща от училище и отива да играе. Майка му го съветва, че е редно първо да си научи уроците и чак тогава да си позволи да играе. Тогава изведнъж малкият избухва: "Не стига, че вие, турците, сте ни заробили за пет века, ами и сега ли ще ме измъчваш!" Тогава тя му каза: "Ха, така ли! Значи не обичаш майка си, понеже е туркиня. В такъв случай и аз не искам да те зная!" И близо десет дена не му проговаря. Колкото пъти и да й се моли, както и да настоява, тя е непреклонна. Едва след намесата на останалите членове на семейството случаят приключва благополучно.
Но системата в училищата е такава, че продължава да отравя съзнанието на подрастващите поколения. Като се започне от детската градина, та се стигне чак до висшето образование, училищната система насажда съзнателна антиосманска и антитурска политика. Затова тя скоро се сблъсква отново с подобен случай.
Синът й пристига у дома в отпуск от казармата. Един ден не щеш ли отново подхваща същата песен: "Вие, турците..." "Ха. така ли? – му казва тя. – По-рано ти простих, че беше малък, но сега вече нито си малък, нито може да приемем, че не разбираш. Отсега нататък забрави, че имаш майка!"
След което следват дълги дни на сръдни...
Когато закриват педагогическото училище, я канят на работа в Министерството на просветата. С това като че ли искат някак да я утешат: "Ако си траеш, ако си мълчиш, ей така ще те издигаме! Иначе забрави!" Но Мария не е от хората, които лесно могат да бъдат подведени и излъгани. Тя вижда онова, което доскоро имат хората и онова, което безжалостно и безвъзвратно им се отнема, уж за тяхно добро.
...Сега, когато си спомня всичко това, очите на Мерйем се изпълват със сълзи.
- Вече натрупах доста години. Налегнаха ме болести. Всеки ден може да ме сполети смъртта. Затова се обърнах с молба към софийския мюфтия Али Хайраддин и му разкрих мислите си. Попитах го ще мога ли отново да си възвърна мюсюлманското име. Аз съм се родила като мюсюлманка, с това име съм израснала и живяла. И като мюсюлманка искам да си отида от този свят.
Утре, в отвъдното, когато се срещна със своите хора, да мога с чиста съвест, да им се хвърля на врата и да ги прегърна! Той прояви разбиране. Да е жив и здрав. Сега отново изпитвам невероятно душевно спокойствие. Щастлива съм. Вече съм готова за смъртта. Може да заповяда!"
Да, изглежда, че всеки човек в края на жизнения си път прави подобна равносметка и си задава въпроса; "Как живях? Бях ли полезен за останалите хора? Какво ще оставя след себе си?.." Мерйем ханъм бе пожелала да направи тази равносметка по начин, достоен за една мюсюлманка...
София

Исмаил А. Чаушев