Любовта към вождизъм и отговорността на водача

Любовта към вождизъм и отговорността на водача

Истинското щастие и благополучие за човека се състои в това той да отстрани онези пречки, които му причиняват душевни терзания и да заживее живот, съотносителен с вярата и най-висшите чувства. Главното условие за това пък е да се отърси от онези злини, които засенчват вечното щастие и отравят душите. Основно място сред тези злини заема любовта към вождизма и страстта да се заемат високи длъжности и постигане на земна слава.
Постигането на духовен мир обаче е възможно благодарение на преодоляването на зложелателството. Ала при старанието ни да се отърсим от тези зломислия, най-последна ни напуска любовта към вождизма и страстта към лидерството.
Тази зла умисъл е най-дълбоко вкоренената у човека страст, която подхранва такива чувства като величие, користолюбие и алчност. Ето защо много е трудно човек да се отърси от тях. Затова при духовното израстване и възпитание на човека премахването им остава на последно място.
Без съмнение пристрастеният към богатства, слава и високи постове човек е пълен с решимост да постигне всички тези облаги като за целта той прибягва до всевъзможни начини и средства. Обхванат от тази маниакална страст, човек може да бъде по-опасен и от звяра. Впрочем със следните си думи нашият Пейгамбер (салляллаху алейхи уе селлем) подчертава колко пагубни могат да бъдат тези черти у човека:
Вредата, която два спадни звяра биха причинили на стадо овце, е по-малка от вредата, която причинява на своята вяра човек пристрастен към имане и пост. (Тирмизи, Зухд, 43)
В това отношение Хз. Ебу Бекир изказва следната мисъл: “Ако искаш да бъдеш праведен, трябва преди всичко да премахнеш от сърцето си любовта към вождизма и никога да не се надценяваш над останалите!” Лидерството, сиреч любовта към водачество, предполага осъзнаването на изключително голяма отговорност. Крайно рисковано е хора, които не притежават необходимите умения, талант, способности, както и сили и възможности за достойно изпълнение на задачите, да се заемат с тях. Джеляледдин Руми Мевляна описва по следния начин положението на човека, който се издигнал до високи постове, без да притежава достатъчно високо чувство за отговорност:
“Този, който се е издигнал незаслужено до високи постове, чрез което е постигнал и материално благополучие, прилича на мъртвец, качен на раменете на народа. Такива хора съвсем незаслужено заемат тези длъжности и наподобяват мъртъвци, които всеки мечтае миг по-скоро да свали от раменете си”.
Веднъж Ебу Зер, един от приближените на нашия Пророк му каза: “О, Пратенико на Аллах! Би ли ме назначил за валия?” Тогава Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи уе селлем) му отговори: "Ебу Зер, ти си слаб човек. А длъжността, която искаш, изисква големи отговорности. Тези, които биха се заели с нея са изключения. От гледна точка на Съдния ден пък тя е истински позор, водещ до разкаяние. (Муслим, Имаре, 16)
А се знае, че Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи уе селлем) нееднократно е повелявал: “Под това небе и на тази земя няма по-правдив човек от Ебу Зер!” (Тнрмизи, Менакъб 5, 35)
И макар че познавал нрава, характера му и неговата склонност към аскетизъм и пренебрежителното му отношение към земните блага, той не го е назначил за управник, понеже "нравствените достойнства” и “умението на управника” са съвсем различни неща. Трябва да се знае, че има много достойни хора, конто не притежават управленски качества.
За да може едно общество да прецени както трябва дали да следва даден човек, трябва преди всичко той да притежава възхитителен характер и висока нравственост. Един благодатен и щедър живот е резултат от вяра, съчетана с любов и служене, изпълнено с екстаз, смирение и очарователни красиви постъпки. Може да има много способни и успяващи хора, които в личния си живот да бъдат внимателни и доброжелателни към всеки и всякога. Но трябва строго да се прецени дали тези неща са достатъчни, когато трябва да се нагърбва с отговорностите на цял един народ. Защото управлението е твърде тежък и труден залог и доверие, когато то не се изпълнява, тъй както трябва. Онези хора, които се нагърбват с тази задача, без да притежават необходимите за целта материални и духовни качества и способности, са предварително осъдени на голям задгробен грях.
Любовта към вождизма е бедствие, което причинява трудно излечими рани в обществения и религиозния живот Страниците на историята са изпълнени с примери, показващи материалния и духовния гнет, на който са подлагали обществата недостойни, но амбициозни хора в стремежа си да бъдат лидери или да запазят своя пост и положение. Неведнъж, поради любовта към вождизъм, цели армии са воювали една срещу друга, проливала е невинна човешка кръв, унищожавани са били ценни материални блага, погазвани са човешки достойнства и слава. Колко вярна и точна е оценката, която се дава на Фараона в Коран-и Керим: “Той е способен както приживе да удави в морето своето племе, така и да ги поведе в Огъня” (Xуд, 98)
Многозначителен е случаят, който разказва Ебу Муса ел-Ешари (радиаллаху анху): “С двама синове на чичо ми отидохме при Пратеника на Аллах. Единият от синовете му рече: “О, Расулюллах! Назначи ни за повелители на някои от длъжностите, които Всевишният Аллах ви е отредил!” При тези негови думи Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи уе селлем) заяви следното: “Заклевам се е името на Аллах, ние не назначаваме за ръководители хора, които настояват за това и умират от желание да заемат някаква длъжност!” (Бухари, Ахкям, 7)
Затова пък Пратеникът на Аллах назначи Ебу Муса ел-Ешари за валия, който никога не бе настоявал за някаква длъжност пред Пророка, но той бе преценил неговите високи качества и бе го удостоил с тази чест.
Когато Хз. Ебу Бекир (радиаллаху анхо) зае длъжността халиф и народът изрази готовността си да го последва, излезе на минбера и повели следното: “Аз никога не съм желал да бъда халиф. Никога не съм мечтал за това. Никога, нито тайно, нито пък явно не съм пожелал това от Аллах Теаля, защото знам, че на тази длъжност няма да имам спокойствие.”
Колко правилно тези думи показват какво трябва да бъде отношението на истински вярващия човек към лидерството. Той трябва да знае, че властта и управлението не са доволство и охолен живот, а истинско служене на обществото.
Няма съмнение, че извършва голям грях всеки, който без да се замисли дали е в състояние да се справи с тази задача, въобразяваща си кой знае какво и пленен от собственото си желание да управлява, се заема с тази длъжност.
Всеизвестно е, че се налага да се извършват редица дейности в служба на народа. Ето защо хора, които са в състояние достойно да изпълнят тези дела, нямат право да бягат от отговорност и да стоят настрана като оставят всичко на произвола. Затова когато на един човек му се предложи подобна задача, ако той е уверен в своите възможности и ако няма друг по-достоен от него, който да се заеме с тези неща, няма право да откаже предложеното му. Ако пък откаже, не би могъл да се спаси от греха. Защото нагърбването с народното доверие понякога може да се превърне в необходимост. Така трябва да постъпва всеки вярващ.
Впрочем така бе постъпил Омер ибн Абдулазиз, който бе най-уважаваният след четиримата първи халифи в исляма. Когато му предложиха халифската длъжност, той първо отказа да я приеме. Но когато съветът на учените видя, че няма по-достоен от него, който да заеме този пост, и когато му заявиха, че ако не приеме длъжността, той ще извърши грях, Омер ибн Абдулазиз се принуди да приеме халифството. След това той учреди съвет, който винаги да го наставлява кое е правдиво и кое не. Този съвет се стараеше със своите съвети и наставления да предпазва халифа от евентуални грешки.
В това отношение голяма отговорност пада върху цялото общество. Това означава, че в обществото трябва да се възпитат и да се издигат по най-добрия начин такива достойни хора, които да се поставят на най-подходящи длъжности. Макар че поради по-горе изложени причини не се гледа с добро око на човека, който настоява да заеме дадена длъжност, то когато той притежава необходимите за целта качества, не бива да отбягва това задължение. Нещо повече, трябва доброволно да се заеме с него. Най-добрият пример в това отношение виждаме в живота на Хз. Юсуф (алейхис селям). Когато той излиза от затвора и става доверен човек на владетеля на Египет разбира, че именно той е лицето, което може да управлява финансите на страната, в която се очаквало небивал глад. Тогава той настоява да заеме този пост и както в Свещения Коран се казва, той заявил следното на владетеля: “Назначи, ме да управлявам хазната на страната ти. Защото аз ще я съхраня по най-добрия начин у понеже зная най-добре тези неща”. (Юсуф, 55)
От този свещен айет се разбира, че един справедлив и достоен човек може да настоява да заеме даден управленски пост. Освен това свещеният айет отбелязва необходимостта да вземе в ръце управлението, когато са изчерпани всички средства и няма други начини за премахване на злините и вредните неща, за да може да възтържествува истината и справедливостта.
Най-добрите образци на изявена способност ние виждаме отново в живота и дейността на нашия Пророк. Той винаги се е задоволявал с насъщното, дори често живеел в нищета и никога не се наяждал, преди да нахрани приближените си. Той предпочитал да зарадва последователите си, вместо да зарадва себе си. Той често е изтъквал: "Господар на един народ е този, който му служи! ’’ (Дейлеми, Муснед, 2, 324).
Онези, които се заемат с управленски длъжности трябва да се подлагат на самоотчет като винаги си задават въпроса: “Дали аз разбирам тежестта на управленската отговорност или, обзет от тази страст, продължавам да отравям душата си?”

Осман Нури Топбаш

Източник