Хазрети Амине
Децата трудно понасяха горещия климат на Мекка. Затова жителите на града предпочитаха да изпратят децата си при дойките, които живееха по планинските била, където въздухът бе по-чист и прохладен. Другата причина, поради която водеха децата си при тях бе, че по тези места хората говореха по-правилен и непокварен език. По такъв начин децата от малки научаваха майчиния си език в най-чист и правилен вид. Те оставаха при дойките си няколко години докато поотраснат, след което те ги предаваха на семействата им.
Родът на Бени Бекир бе един от уважаваните от мекканците родове. Когато станеше дума за намиране на дойки, веднага се сещаха за тях. Жените от този род на няколко пъти в годината идваха в Мекка и вземаха деца, които трябваше да се кърмят и отгледат. Тъй като по този начин те осигуряваха поминъка на семействата си, обикновено предпочитаха деца на по-заможни семейства. Тази година интересът им към по-богатите семейства беше още по-голям, тъй като засушаването, обхванало тяхното било, бе помрачило живота им. Тревите по планинските била бяха изсъхнали, камилите и овцете отслабнаха до крайност и спряха да дават мляко. Затова сред хората в планините цареше тягостна и тежка атмосфера.
Сред жените, кандидатки за дойки, имаше и една на име Халиме. Беше със съпруга си. Пристигнали бяха с тримесечното си бебе. като се бяха редували да яздят старото си магаре. Затова бяха дошли по-късно от останалите. Тъй като по-първите вече бяха наели децата на заможните семейства, за Халиме не бе останало нито едно дете. Беше й много тежко да се върне с празни ръце след толкова изморително пътуване. С последна надежда тя продължи да крачи по улиците на Мекка. През това време Абдулмутталиб също тъй обикаляше и търсеше да намери дойка за внука си. Но окото му не ловеше никого. А няколкото жени, които бе спирал, не пожелаха да вземат внука му понеже бе сирак и от бедно семейство.
Най-сетне, както обикаляше по тесните улици на града, Абдулмутталиб срещна Халиме. Той я поздрави и я попита:
- Ти от кой си род?
- От рода Саад бин Бекир. Абдулмутталиб остана доволен от отговора й.
- А как се казваш?
- Халиме – отговори тя.
- Много хубаво, със задоволство каза той. - И семейството, и името ти са хубави. Виж, Халиме, ние си имаме едно сираче. Внук ми е. Другите жени не пожелаха да го вземат, тъй като си нямал баща. Ако се съгласиш, бихме ти го дали.
Халиме от своя страна бе доволна, че намери поне едно дете вместо да се върне с празни ръце. Но реши първом да се съветва със съпруга си. Харис бе умен и зрял мъж и й рече:
- О, Халиме! Иди вземи детето! - Сиротните деца принадлежат на Аллах! Затова Той ще ни възнагради. Та нали Той е най-богат от всеки и не би ни оставил да страдаме!
Халиме с радост настигна Абдулмутталиб и му заяви, че приемат детето. И те заедно закрачиха към дома на Хазрети Амине.
Още от пръв поглед Халиме допадна на Хз. Амине. След кратък разговор със спокойно сърце тя повери детето си в ръцете на тази дойка. А на нея просто й се схвана езика при вида на това красиво, сладко бебе. Скоро малкият Мухаммед се събуди от сън и започна да гледа наоколо със засмените си очички. Халиме не можеше да се нагледа и нарадва на хубостта му. И тя го обикна като същинска майка. После плахо му поднесе гръдта си, от която идваше мляко все по-малко и по-малко. Но след като детето започна да суче, взе че се увеличи и млякото й.
След това поеха на път. Отново бяха закъснели. Халиме яхна магарето с двете деца. Сега животното крачеше някак по-бодро и те скоро настигнаха кервана.
От този ден нататък малкият Мухаммед щеше да прекара няколко години в това семейство, сред природата. С неговото идване обаче животът на семейството се промени коренно. Някак неусетно те се замогнаха и забогатяха. При това положение Харис често с вълнение й говореше:
- Ех, Халиме, да знаеш, че ти намери много свято дете. Откакто то дойде у нас, бедността и лишенията ни напуснаха. Все по-добре живеем.
Халиме също забеляза това и с радост споделяше мислите на съпруга си.
След като Хз. Мухаммед прекара цели четири години при дойката си, го върнаха при майка му. Най-сетне носталгията бе свършила и майка и син се срещнаха. Хз. Амине живееше тогава при Умму Еймен като всичките й нужди посрещаше Абдулмутталиб.
Когато Мухаммед стана на шест години. Хз. Амине, придружена от Умму Еймен, тръгна за Медина. Целта й беше да посети гроба на съпруга си Абдуллах и да се види с роднините си.
След продължително гостуване решиха да се върнат в Мекка. По пътя Хз. Амине се почувства неразположена. Когато стигнаха до село Ебва, болестта я налегна още повече. Малко преди да почине, тя каза на сина си, който седеше до нея:
- Нека Всевишният Аллах да те направи честит, моето момче!
Ако се осъществи това, което сънувах, ти ще бъдеш изпратен за пророк от Всевишния Аллах на човечеството, за да възвестиш кое е позволено и кое не. Всяко нещо, което живее, рано или късно умира, всяко ново остарява. Така и аз ще умра. Но мен вечно ще ме споменават. Защото аз родих и ще оставя след себе си чисто и свято дете!
След тези думи Хз. Амине предаде духа си на Аллах и бе погребана в село Ебва. Умму Еймен взе със себе си малкия Мухаммед и се върнаха в Мекка, където го предаде на дядо му. Блазе на майките, които оставят след себе си праведни потомци!
Кевсер Атар
Портал 
