Три минарета в Европа
Един швейцарски академик казваше: «Видят ли европейците едно минаре в страните си, обявяват го за победа на исляма». Начина на възприемане на тези символи, които като че ли се оказаха по-важни от наличието на мюсюлмани, главни обекти на толерантността и демокрацията в тези страни.
Може би той щеше да предложи нещо от рода на: «Иначе швейцарците са свободолюбив народ, не хранят някаква омраза срещу мюсюлманите». Може би трябва да се развие някаква архитектура на минаре, свойствена само за Запада». Щях да схвана смисъла на това предложение, когато чух разказа за джамията в Кьолн.
Джамията, в която Хамидуллах е преподавал
Когато тръгвах от двора на джамията в Париж, която напомня ел- Хамра към каменно-бетонната гръд на града, група французойки вли-заха в джамията. Може би за пръв път в живота си те пристъпваха през прага на една джамия. Когато те влизаха през вратата, чиито свод напомняше конска подкова, внимателно следях да доловя реакциите им. Мисля, че успях да хвана онзи миг на удивление, когато въздъхнаха и ахнаха с отворени очи. То се долавяше не само от очите им, но и от отзвука на възхищението им.
При всяко мое посещение парижката джамия (Дьо гранд москьо де Пари) със своето архитектурно и историческо присъствие е предизвиквала у мене различни асоциации. Нейната архитектура напомня малко на Северна Африка, малко на Андалузия. В нея ще откриете следи от мъката на погубените деца на исляма на Запад.
Преди всичко местоположението на джамията в Латинския квартал говори много за някогашните османски интелигенти. Това е мястото, където се събирали османските студенти, които от една страна се противопоставяли на Запада, а от друга са идвали да открият тайната на материалния напредък на този същи Запад. Тя ми напомня за удивителните погледи на горките османски младежи, заслепени от блясъка на величествените сгради, издигнати вредом до Сорбоната и кипящия културен и художествен живот на французите и фалша на речите за цивилизация.
Защото в края на XIX век османското мюсюлманско население, което се състояло предимно от изпратените в Париж да следват младежи, наброявало почти десет хиляди души. Тогава те се обърнали за съдействие към султан Абдулхамид от града, в който не е имало нито една джамия и исторически лишен от опита на съвместното съжителство на различни религии и култури. Със съдействието на османската столица е бил определен терен, където да се построи джамия. Но тази инициатива е била прекъсната поради започването на Руско-турската война (1877-78 г.)
И се наложило изграждането на величествената джамия в Париж да изчака до 1926 г. Тя била издигната пак на същото място, напомнящо за османците, но този път вече в памет на воините мюсюлмани доведени от френските колонии и хвърлени в огъня на войната. Млади мюсюлмани от Алжир и Тунис воювали в името на Франция и дали повече от 70 хиляди жертви!
Спомена за парижката джамия ме кара да забравя както това колониално минало, така и османците. Защото заимстваната архитектура я пренася далеч в историята и прекарва мост към Андалузия. По такъв начин парижката джамия напомня повече Андалузия, до където са достигнали конете на мюсюлманите. Минарето й носи повече белезите на Северна Африка, Магриба и Андалузия.
Преди да преминете през вратата, чиито свод напомня конска подкова и повдигнете нагоре главите си, ще видите голяма звезда и полумесец. Този двор, кипарисите в него, с орнаментите по стените и сводовете ще ви се сторят като че ли са преминали през тунела на времето и се заковали в пространството. Именно това бе онова нещо, което за миг откъсна жените от нажежената атмосфера на града и за да замае ги пренесе в естетичната и всеотдайна среда на един друг свят.
Вътрешният двор след градината изцяло навява Андалузия. Мозайките, с които са покрити земята и стените в стил арабеск ще ви напомнят повече Магриба. Когато видите децата, които тичат в тайнството на нейната архитектура, като че ли се стреми да се срещне с изгубените следи на ислямската естетика и изкуство.
За мен парижката джамия е равнозначна с Мухаммед Хамидуллах. Когато стане въпрос за нея, винаги в съзнанието ми изниква израза: «Джамията, в която Хамидуллах е изнасял своите беседи».
Когато погледнете от вътрешния двор и улицата, ще видите, че именно минарето е онова, което дава завършен вид на сградата и смисъл на естетичната й форма. Какво почувствах, когато я видях за първи път? Някаква победа ли? Не! Преди всичко изпитах благополучието, че съм открил място, където ще мога да изпълня ибадета си. А външният свят, Париж, Франция, французите, немюсюлманите, дори враговете? Именно тук е смисъла и значението на минарето. Тук те получават различни пластове. Това е блаженството, че има кои да засвидетелстват за тази чудесна религия в тези земи, един призив към невярващите и една възможност за тях. Да именно блаженство!
Минарето, което се издига в берлинското гробище
Исторически погледнато берлинската джамия носи преки следи от нас. Това е една стародавна османска приказка, която се простира до XVII век. Тук става въпрос за миналото, когато тук е погребан поета суфист, османския посланик Ати Азизи ефенди е тук в пруската земя през 1798 г. и последвалите го погребения на служители на османското посолство. По-късно е издигнат паметник от Абдулазиз и гроба на последния посланик Хафъз Шукри ефенди през 1924 г. Това е гробището, в което са погребани османските офицери, доведени за лечение по време на Първата световна война. Един кът, където като че ли са намирали покой след много поражения.
Макар че историята на джамията е нова, но самото място, което представлява най-старото гробище на падналите в бой за вяра, прави това място част от родината, осмисляща с духовността си присъствието на гурбетчиите тук. Конкретното състояние на османските следи в Германия ни напомня за най-опечалената част на седемстотингодишната ни епопея.
Тук удивителен е факта, че немците, които по никакъв начин не могат да асимилират различията и другостта са разрешили да се изгради джамия с минаре в османски архитектурен стил. Когато видях джамията в Кьолн разбрах какво означава това. Тук в тази величествена джамия са положени много усилия за да може тя за разлика от джамията в гробището да носи някакви следи от класическата ислямска архитектура. Дори при вътрешната украса е поискано да се направят промени в мотивите, които носят следи от класическите ислямски изкуства, затова че се конфронтират с немската култура. А минарето представлява недовършеното повествование на историка на католицизма, тъй като олицетворявал победата на исляма.
В центъра на Лондон
Централната джамия в Лондон е оставила по-различни следи в съзнанието ми. Тази джамия, която се намира в самия център на Лондон носи следите на по-добронамерения, по-демократичния английски подход към мюсюлманите. Още в зората на XX век столицата на империята, над която не залязва слънцето, се обитаваше от достатъчен брой мюсюлмани, които можеха да съставят общност. Когато се замислим за годината на превода на Корана на английски език от М. Пиктал този стародавен корен може да се разбере по-добре.
Тази джамия, построена в съвременен стил с кубе и минаре, което носи повече следи от арабската архитектура, на пръв поглед не оказва такова въздействие каквото оказват джамиите в Париж и Берлин. Напротив, като че ли тя е повлияна повече от атмосферата на обществото, в което съществува. Затова е открита повече навън и нейното тяло събрало в себе си много по-различни цветове за миг олекотява хладината и някак те обгръща изведнъж.
Тази джамия, която се намира в самия център на Лондон носи отново следа от османците. На мястото, на което преди да бъде издигната днешната сграда през 1944 г. е имало терен, останал от османците, върху който крал Джордж VI разрешил да се издигне сграда в противовес на подобни в Кайро и Хартум.
Това че служи за място на срещи на мюсюлмани, пристигащи от четирите краища на света, днес джамията предлага подобно на Лондон функции. Именно в тази джамия се запознах с множество мюсюлмани от различни краища на света, с мнозина от които установих трайно приятелство. Нито Париж, нито Берлин дават тази възможност.
Де да можеха да схванат душевния покой и широта, която предлага на мюсюлманите тази джамия, чиято архитектура не топли дори мен, колкото да представлява някакъв знак за победа.
Акиф Емре
Портал 
