11 Материализмът – страшната болест на човечеството

"Щом нещо в Необята се повтаря,
изтича и се връща пак,
издига се и се стоварва, кипи,
струи от бряг до бряг, излъчва се
от всяко нещо и тлее в звездния
порой, то с всичко хладно и горещо
е в Бога вечния покой."
Гьоте
Светът, в който ни е отредено да живеем, е преизпълнен с огромни човешки очаквания за по-добро и по-сигурно съществуване. Тези очаквания са били вечен спътник на хората през дългото пътуване на човечеството през вековете.
Когато ориентирът на това пътуващо човечество е било словото на Създателя, очакванията и животът на хората са били изпълнен със смисъл, форма и съдържание.
За голямо съжаление колективната памет е белязана със страшен белег – белегът на материализма. За силата на това явление е достатъчен фактът, че първият човек бил застигнат от това явление. Акцентът тук е, че хората в една или друга степен съжителстват, дори носят в себе си материалното, та нали човек не може без материалните субстанции, важни за неговото биологично съществуване?
Вторият акцент е историчността в разглежданата материя: в нейната външна рамка, общества, култури, цивилизации, и нейната вътрешна – човешките проблеми.
Въпросът е, че човекът е същество както с материални, така и с духовни потребности и важното е кое от тях е водещото – материалното или духовното, коя е целта и кое е средството? На тези въпроси ще се опитаме да отговорим в следващите редове.
За да проправим брод в материята, която разглеждаме, ще се обърнем към определението за понятието материализъм: "Една от двете насоки във философията, според която материята е единствената обективна реалност, тя е първична и съществува независимо от съзнанието, което е производно (вторично), представящо свойство на висше организираната материя (човешкия мозък)." Съществува и по-просто, по-достъпно тълкуване на това понятие в неговия преносен и разговорен смисъл: "Користолюбиво отношение и интерес към нещо", в преносния смисъл на тази дума и в разговорния вариант. "Човек, който се стреми към материални облаги за себе си."
Това са дефинициите, които в голяма или малка степен според нашите нужди вземаме от учебниците и речниците. Думи, които са мъртви и сухи, изпълнени с черни краски. Същите думи обаче, засети като "редки семена" в човешката душевност, бит и култура, започват да се развиват, като в крайна сметка унищожават нейния притежател, културата на себеподобните, "цивилизацията". Като онази възстановка на викингски кораб, който бил изложен в Дувъра и събирал смаяни туристи от цял свят, които се надпреварвали след това да говорят за уникалната находка на една отминала "цивилизация". Находка, изплувала, от дълбините на отдавна отминали времена.
Представете си същият този кораб, какъв ужас е представлявал в очите на онази майка, с невръстно прегърнато дете, забелязала го в същата тази река Сена, в онези, "цивилизовани" времена, и пак се върнете на интерпретациите, които дават днешните авторитети по човешка цивилизация.
По отношение на същите тези култури, като преддверие на "цивилизациите", немският философ и историк Освалд Шпенглер казва: "Културите са организми. Всемирната история е тяхната обща биография. " Културите са форми на живот и се развиват като живи форми. Те имат своето раждане, детство, зрялост, смърт.
В годините на Първата световна война мотивът за "залеза на Запада" е много силен и едноименната книга става веднага световно известна, а и в настоящето вълнува специалисти и обикновени хора с проблематиката си.
Може ли човек да живее само в материята? Може ли да отхвърли всичко, което е зад нея, дори и душата си, която е между две големи страни (материалното и духовното)? Две огромни "планини", събрани в малкия човек. Същият малък човек може да се възкачи над тях или да бъде смазан в подножието им. Възкачване или погиване – къде искаш да бъдеш? Тези въпроси са били обект на дълги спорове, достигащи до отегчителната схоластика. Спорове, които са откъснати от живота, основани са на формални безплодни разсъждения от рода "Кое е първичното – кокошката или яйцето?". А човешкият въпрос е „Къде искаш да бъдеш?".


Ако надзърнем с око на крадец към историята, например към огромните цивилизации от Античността, ще съзрем държави и държавни обединения (монархии и империи), които подобно на исполини, но върху "пясъчни" крака, са рухвали. Защо ли? Първият отговор е, защото подобно на всяко биологично тяло и държавите имат свое раждане, детство, зрялост и смърт. По- същественото е да се проследи причината за тяхната гибел, причината, поради която са били покрити от праха на "забравата" до такава степен, че в по-голямата си част днес историята, писмеността и културата им са влезли в раздела „Мъртви народи".
Историята има това прекрасно свойство да разкрива пред нас мъдрости, стига безпристрастният да ги улови със сетивата си. Няма нищо вечно пред очите ни. Атомите, молекулите, клетките, кристалите, Вселената са исторични, защото се раждат и умират. Когато на Айнщайн се опитват да му внушат, че всичко е дело на случайността, на природата, наподобяваща часовник, той, който е обявен за учен на XX век, казва: "Аз виждам часовника, но не мога да си представя часовникаря."
Разглеждайки възхода на Римската империя, самите историографи от онова време казват следното: "Колкото повече държавата ни се разраства и донася богатствата от Гърция и Азия. толкова повече се боя, че не ние завладяваме богатствата а те нас." (Катон, 11 в. пр. н. е.)
Тогавашната социологическа мисъл е доловила тази жестока заплаха, надвиснала над Рим, но както е станало, и става сега, малцината "зрящи" за съществените неща остават нечути и неразбрани.

Когато римската държава рухва от ударите на т.нар. варварски племена, мислителите от същата епоха говорят, че това е краят на света, но върху пепелищата на огромната римска държава възникват нови държави и държавни обединения. Неумолимият ход на историята продължава и като че ли иска да даде "втори шанс" на следващите: "Помнете предците си, помнете защо погинаха." В същите тези общества, които растат и замогват, паралелно с тях и в тях расте метастазът, раков, наречен материализъм. Като в абсурдния сюжет от мита за Сизиф тези общества едва достигнали върха, се сгромолясват в ниското, за да започне поредното абсурдно възкачване "нагоре".
Историята бележи отминали човешки и обществени съдби като трагични, защото са били безумно обсебени в преследването на материални облаги. Теоретичното познайте, поуките от миналото като че ли не могат да бележат паметта на съвременното човечество, крещейки му, че причинно-следствената връзка е валидна и в третото хилядолетие, в което живеем. Безумието е ставало причина за вековни войни, унищожило е общества, култури, цивилизации, безумие, което няма равно на себе си. Няма да ни стигне времето, ако тръгнем да изравяме примери от историята, за да наситим с необходимите фактологически краски твърденията си. Най-лесно в сърцето попиват простите неща и общодостъпните примери, затова ще се спрем на два такива примера от човешкия ход на времето:
Великите географски открития, които в историографията бележат Новото време, са началото на края на цивилизациите на маите, инките и ацтеките, като целта е една – заграбване на техните земи и присвояване на златото им. Колко жалко е, като се замислим, не е ли загубило човечеството, че вместо бляскавия град Куско сега се виждат грозните руини на една отминала цивилизация, унищожена само заради това, че местните индианци не отдавали онова значение, за което дошли бледоликите им братя. Ще посочим и факта, че няколко столетия преди това, в родината на конквистадорите (арабите и берберите мюсюлмани в продължение на седем века съзиждат невиждана дотогава материална и духовна култура и когато трябва да преминат на юг от Гибралтар, не опожаряват, не рушат, а оставят за идните своя духовно-културен почерк, който присъства днес в архитектурните ансамбли на Кордова, Севиля, Гренада и навред по Иберийските земи).
Цивилизацията на Новото време е автор на позорната търговия с хора в зората на същата тази цивилизация, огромни маси хора от Африка биват хващани като животни и продавани като говорещи оръдия на труда в новия „цивилизационен“ свят само защото целта за материалните богатства е задушила човешкото.
Къде е човешкото в човека? Кое кара едни да рушат, а други да съзиждат?
Къде е вярната посока, коя посока ни сочи спасителния фар, се питат миротворците от ООН.
Преди няколко години в своята следдипломна квалификация защитих дипломна работа на тема: "ООН – осъзната необходимост или неосъществени идеали". Поставих си за цел тогава да защитя тезата, че човечеството е по-разсъдливо от времето на двете световни войни, хората няма какво да делят и по-логично е в различията си те да потърсят един взаимно споделен земен живот. Не след дълго започна иракската криза, предшествана от жестоко икономическо ембарго, в която най-висока цена платиха беззащитните иракски деца. По данни на авторитетни източници в резултат на същото ембарго в Ирак от глад или от недояждане са починали 500 000 иракчанчета.
След тези и последвалите събития, както и след разкритията на геноцид над кюрдското население от сваления режим на Саддам Хюсеин гражданската ми съвест не можа да се примири с първата част от заглавието на моята дипломна работа. Остана крехкото успокоение, че Съветът за сигурност на ООН не одобри инвазията в Ирак, а следващите военни действия не бяха под знамената на световната организация.
Сега при всяка нова информация от региона и "горещите точки" на Земята си мисля колко ми тежат думите:" ...неосъществени идеали ".
Уважаеми читатели, завършвам тази статия с молба към вас. Нека да се поучим от многото примери за отминалите народи, култури и цивилизации и да страним от материализма. Да прегърнем словото на Създателя и чрез него, както казва поетът, ще бъдем доведени до онова състояние, където спокойно и мъдро ще преминем оттатък в непреходното.