8 „Нима не размишляват за себе си?“

Великият Аллах, Всевишният и Пречистият, е надарил човека с толкова много блага, че те не могат да се изброят с цифри. Те биха свършили, а думите биха били слаби и недостатъчни, ако се опитаме да изброим и опишем благата, които Премъдрият Аллах буквално ни е подарил. Но дали оценяваме достатъчно тези благодеяния? Гледайки ги, виждаме ли ги, осъзнаваме ли ги и отправяме ли благодарност към Вседаряващия Аллах за всичко, което ни е предоставил и от което се възползваме всеки ден и всеки час?
Много често ние оценяваме благата, притежавани от нас, едва когато ги загубим. Но разбира се, тогава вече е твърде късно. Кога например можем да оценим колко е ценна ръката ни? Сигурно когато я счупим, когато почувстваме болката на счупената кост, когато се обездвижи и когато разберем колко е трудно да се справяме само с едната си ръка, когато не можем да се нахраним, не можем да хващаме, не можем да работим, не можем да закопчаем дори дрехите си. Ето тогава ще разберем колко са ценни ръцете ни, колко е важно те да бъдат здрави и силни, защото от тях може да зависи животът ни. Но за това благо казваме ли дори само "Елхамдулиллях" ("Слава на Аллах"), че са здрави ръцете ни? Изказваме ли благодарност за здравето на краката ни, че още можем да ходим, че понякога, макар и с болки или накуцвайки, все пак можем да се движим и посрещаме нуждите си? Или ще разберем това едва когато легнем в леглото с немощни крака, или когато започнем да се придвижваме с патерици, влачейки счупения си крак, или когато загубим краката си приковани в инвалидната количка? Никой няма гаранция, че това няма да се случи с него и никой не иска то да го сполети, нали?
За нашите две очи, които са един от най-скъпите подаръци на Великия Аллах, учените в областта на медицината са изписали стотици томове научна литература. Само двете ни очи сами по себе си представляват една наука. Те са един прозорец към света. Те могат да бъдат различни – сини, зелени, черни, кафяви..., но всички те виждат еднакво. Благодарение на очите ни можем да ходим по пътя, без да се отклоним. Благодарение на очите ни виждаме всичко, което ни заобикаля – виждаме родителите си, децата си, виждаме приятелите си, виждаме природата, небето, виждаме предметите и разбираме как изглеждат те. Благодарение на очите ни можем да четем и пишем, да учим и се образоваме. Благодарение на тях можем да работим и поддържаме живота в семействата си. Пак благодарение на очите ни четем тези редове и благодарение на тях възприемаме информацията в тях. Благодарение на очите ни можем лесно да отидем в джамията и извършим намаза си. Благодарение на тях ходим на училище, на работа, пътуваме, разхождаме се... Да, какво бихме правили без очи? Мислили ли сме някога върху това? Най-вероятно, не. Тогава нека си представим живот в една непрестанна тъмнина. Всеки ден и всеки час тъмнина пред очите ни. Поразени от слепотата, не можем да видим нищо. Не можем да видим как израства детето ни, няма да можем да видим внуците си. Не можем да видим любимото ни дръвче, което е разцъфнало. Не можем да видим слънцето, небето, светлината... Не можемда видим хиляди други красиви неща, не можем да видим дори себе си. Няма да можем да четем, да пишем, дори да се нахраним както трябва. Няма да можем да работим и няма да можем да отидем сами дори до тоалетната. И така, защо е нужно да ослепеем и чак тогава да разберем цената на двете ни очи? Очите, които през живота си изплакват около 65 литра сълзи, което превърнато, в капки, прави 1 850 000 капки. Очите ни, клепачите на които ще мигнат 415 млн. пъти само до 21-годишна възраст. Благодарихме ли за очите си?
А за сърцето, за белия и черния дроб, за бъбреците, за стомаха и червата, за езика и гръкляна, за хранопровода, за кожата и мускулите и т.н., а за мозъка? Само в него съществуват 100 млрд. клетки. А Великият Аллах повелява в Свещения Коран: "И стори за вас слуха и зрението, и сърцата. Колко малко сте признателни!"(ес-Седжде, 32:9)
Именно сърцето, което е с размер колкото юмрук и което не спира да работи дори за миг, е най-ценното късче от нашето тяло. Дори тогава, когато спим в най-дълбокия си сън, то продължава да тупти, тупти, тупти... всеки час, всяка минута, всяка секунда, цял живот, без умора, без почивка, десетки години наред. И така то прави 100 000 удара за един ден. Този грандиозен двигател за един ден от своя живот изпомпва 10 тона кръв. Това чудо на Великия Творец за 60 години живот ще изпомпа 220000 тона кръв, което затруднява мисловните възможности на човека. Дължината на системата на този малък орган в гърдите ни се равнява на 150 000 км, а то само за 13 сек задвижва всичката кръв по това трасе, дължината на което надвишава приблизително 4 пъти обиколката на нашата планета Земя. Сърцето, дали някога сме казвали: "Слава на Аллах, че този впечатляващ орган, сложността на които не може да се побере в човешкия ум, а Аллах го е събрал в едно късче месо, още работи. Благодарен съм Ти за това, о, Аллах!" Вероятно тази благодарност липсва в нашия живот. А Всевишният Аллах ни е повелил: "Нима не размишляват за себе си?"(ер-Рум,30:8)
И наистина, ако размислим върху себе си, би трябвало да си зададем въпросите: Как става така, че можем да чуваме, и то толкова много и различни звуци? Как става така, че можем да усетим мириса на едно или друго нещо, че можем да разберем вкуса на храната? Как става така, че можем да усещаме топлината и студа, можем да усетим само с едно докосване какъв е предметът, които държим в ръцете си, дали е малък или голям, гладък или груб и т.н.? Как се появява гласът ни, защо растат космите по телата ни независимо от нас и т.н. и т.н.? Зад всичко това се крият много органи и много клетки, които работят за нас цял живот, всеки ден, всеки час и минута, всяка секунда, без прекъсване. Като най-важният орган за тази работа е мозъкът. Мозъкът, който от мига на раждането ни всеки ден ни подсеща за смъртта. Защото всеки ден в него умират 50 000 клетки, които не се възстановяват никога.
А сега нека помислим: ако за всяка клетка Великият Аллах беше поискал по една благодарност! Ако за всеки пулс на сърцето и всяко дихание с белия дроб Великият Аллах беше поискал по един рекят намаз! Ако за всяко мигване с окото беше поискал по една садака! Ако за глътка вода беше поискал едно тевбе..., помислете, колко трудно щеше да бъде за нас всичко това. И щяхме ли да имаме друг избор, освен да вършим всичко, което се иска от нас? Но милостта на Всевишния Аллах е безкрайна и Той не би искал да ни затрудни с непосилни за нас задачи. А иска само да Му бъдем благодарни, признателни и постоянни в ибадета (служенето) си, бивайки добри и праведни мюсюлмани.
"И прогласи вашият Господ: "Ако сте признателни, Аз непременно ще ви надбавя. А ако сте неблагодарни, мъчението Ми е сурово."(Ибрахим, 14:7)