11 Труднорешимите проблеми на Главно мюфтийство

Труднорешимите проблеми на Главно мюфтийство

В процеса на 100-годишното си съществуване учреждението Главно мюфтийство се сблъскало с редица проблеми. Те заслужават да бъдат обстойно разглеждани, тъй като някои от тях, обвити в нови премени, и днес се явяват пред нас. В тази статия ще засегнем само два от тези труднорешими проблеми, а именно въпроса за статута на Главно мюфтийство и приложението на принципа на изборност.

Недостатъците на статута
Процесът на изграждане на структурите на Главно мюфтийство, чиято 100-годишнина отбелязваме, продължил близо 30 години и е преминал през определени стадии. Не само през първите, но и през следващите етапи като главен и основен проблем е изпъквал определянето на статута и пълномощията на мюфтийствата както и изграждането на ръководните органи.
Търновската конституция и последвалите я временни правилници и Уставът за управление на мюсюлманските духовни институции, както почти всички останали официални документи, са били изготвени на базата на Споразумението за мюфтийствата, сключено между двете правителства (България и Турция) и съзнанието за наличие в страната на една мюсюлманска общност. В гореспоменатата Конституция се изтъква, че всички граждани на България са свободни да изповядват своята религия и че не може да се прави разлика между тях поради тяхната религиозна принадлежност. Но същата тази Конституция законово изтъква, че православието е определящото вероизповедание в България, с което се прегазва принципа на равенство на вероизповеданията.
От друга страна обещаната свобода също така е била относителна, защото и в първата Конституция, и в останалите официални документи, се набляга на факта, че религиозните институции ще бъдат под контрола на Министерството на външните работи и изповеданията и Министерството на финансите.
С подобни законови актове и различни политически маневри Главното мюфтийство е превърнато в сателит на държавата. Тоталитарната власт от своя страна укрепи още повече тази функция на мюфтийствата и се опита да ги използва като средство за идеологическо въздействие.
Дори в епохата на прехода към демокрация Главно мюфтийство не можа да постигне своята относителна самостоятелност. В новата Конституция не намери място принципа за равенство между религиите и православното християнство бе обявено за традиционна религия в България. В уставите, които бяха публикувани и одобрени през последните години винаги се говори за контрола на някое министерство или на Дирекцията по вероизповеданията и се изтъква, че мюсюлманската общност и мюфтийствата ще развиват своята дейност в рамките на Конституцията и останалите закони. Но според Закона за вероизповеданията уставите и ръководните органи, които са приети и избрани на националните мюсюлмански конференции задължително трябва да се регистрират в Софийски градски съд. По такъв начин се дава възможност на държавните органи да се намесват във вътрешните работи на религиозните общности. В основата на неразборията, която възникна през последните десетилетия около Главно мюфтийство лежи именно този законов акт.

Изборните приключения
Според Търновската конституция религиозните общности трябваше да се ръководят от своите религиозни структури. Временният правила от 1880 г. изтъкват, че тези структури, т.е. мюсюлманските настоятелства и областните мюфтийства ще се избират от страна на самите мюсюлмани. Временният правилник/устав от 1895 г. пък предвижда духовният ръководител на новоучреденото Главно мюфтийство да бъде определен чрез избори.
На практика обаче нито едно от тези положения не са приложени. Наистина провеждани са избори за мюсюлмански настоятелства и районни мюфтийства, но при одобряването на резултатите от страна на княза на някои мюфтии им е било отказано да заемат длъжностите си. Така например, при изборите през 1880 г. новоизбраните мюфтии на Русе, Силистра и Шумен моментално са били отстранени от длъжностите им. В Севлиево пък не било открито предвиденото мюфтийство. Правителството на Драган Цанков дори се опитало да закрие софийското мюфтийство.
До 1910 г. са били назначавани определени хора на длъжността мюфтия. Принципа за изборност през цялата ни история е бил приложен цялостно едва след практическото подписване на Споразумението за мюфтийствата през 1909 и 1913 г.. Оттогава главният мюфтия е избиран от областните мюфтии, а те от своя страна са избирани от имащите право да избират, т.е. навършилите 21-годишна възраст мюсюлмани.
С приетия Устав от 1919 г. този принцип също е бил принизен, защото районните мюфтии, които избирали главния мюфтия са били назначавани на длъжност. Според Устава, районните мюфтии са били назначавани по препоръка на главния мюфтия от страна на Министерството на външните работи и изповеданията.
В края на 20-те години на миналия век избора на мюфтия се превърнал във фарс. При изборите, проведени през 1927 г. с получените малко повече гласове от шуменския мюфтия Хюсеин Хюсню, Сюлейман Фаик ефенди заел длъжността главен мюфтия. Но тъй като не можал да изтърпи натиска, на който е бил подложен, той бил принуден да подаде оставката си. След като се оттеглил от длъжността, на негово място е бил назначен Хюсеин Хюсню. След това въпреки споровете, водени продължително време по отношение на изборите, Хюсеин Хюсню продължил да заема длъжността главен мю-фтия до 1936 г. Назначеният на негово място Абдуллах Съдкъ ефенди остава главен мюфтия до 1945 г.
Така че по времето на Царска България само двама души, а именно Ходжазаде Мехмед Мухйиддин ефенди (1910-1915) и Сюлейман Фаик ефенди (1920¬1928) са заемали длъжността главен мюфтия чрез избори.
Министерството на външните работи и изповеданията е уволнявало почти всички настоятелства и на тяхно място е назначавало временни тричленни комисии. По такъв начин избора на духовните институции се превърнал в един от главните проблеми на мюсюлманската общност.
Първата Национална културно-просветна конференция на турците в България (проведена на 31 октомври - 3 ноември 1929 г.) специално разглежда въпроса за мюсюлманските настоятелства и мюфтийствата. Конференцията излязла с препоръка мюфтиите и настоятелствата да бъдат определяни чрез избори, а временните назначения да стават от страна на Главното мюфтийство.
За времето на тоталитарния социализъм трудно може да се говори за изборното изграждане на духовните институции. Съгласно приетия през 1945 г. и останал да действа до 1951 г. „Устав на религиозната организация и управление на мюсюлманите в България“ мюфтиите са били назначавани от Министерството на външните работи и изповеданията. Наистина с приетия през 1951 г. Устав принципът за изборност отново бил въведен, но придобил само формален вид. Формално настоятелствата са били избирани с участието на всички мюсюлмани. Така председателите на настоятелствата са участвали в избора на районните мюфтии, а те от своя страна са избирали главния мюфтия. Но кандидат имамите и мюфтиите, които трябвало да бъдат избрани, предварително се определяли от органите на управляващата комунистическа партия и се предлагали на така наречените избиратели. Стараели се на тези длъжности да бъдат назначавани хора, които са били склонни да подкрепят тоталитарния строй.
Принципът на изборност не получава пълна подкрепа и при демокрацията. Във всички устави, които биваха утвърждавани през последните десетилетия се предвиждаше изборът на главен мюфтия и членовете на Висшия мюсюлмански съвет да става на национални конференции, в които вземат участие представителите на всички настоятелства. Само че представеният от Недим Генджев през 1996 г. и смятан за единствено валиден Устав от българските съдилища узаконява избора на главен мюфтия от Висшия мюсюлмански духовен съвет. Районните мюфтии също така се назначават от този съвет. И още нещо: Националната конференция и избраните на нея ръководни органи и главен мюфтия трябва да бъдат регистрирани от официалните съдилища или по-скоро да бъдат одобрени от тях като по този начин изборите се провеждат под контрола на държавата.