Размисли за книгата „смърт и изгнание“
Книгата „Смърт и изгнание“ на американския историк Джъстин Маккарти несъмнено ще буди различни реакции у различните читатели. Десетилетия наред, изминали след разрухата на Османската държава, сме чели написаното за мъките и теглилата на поробените доскоро народи”. В тези книги всякога османците се описват като варвари, убийци и врагове. А народите, живели пет века под управлението на османците, са обрисувани като страдалци, роби и жертви. Естествено, такова едно едностранчиво описание на фактите от страна на историците, буди съмнение и безпокойство у читателите. Естествено е било властта и властимащите да запазят своето управление. Та коя власт не се е защитавала? Но защо никъде не се съобщава нищо затова как изобщо довчерашни съседи и народи, живели векове наред заедно, се нахвърляли върху своите съседи само защото са турци и мюсюлмани, и изклали десетки и стотици хиляди мъже, жени и невинни деца? При това положение, ако не се вземат предвид страданията на мюсюлманите от Балканите, Анадола и Кавказ, тя не може да бъде разказана обективно.
Държавите, които съществуват днес по тези места, тяхната етническа и религиозна хомогенност са следствие от редица въстания и войни в резултат на прогонването на мюсюлманското население. По-нататък авторът изтъква, че „руският империализъм, определян често като “цивилизационен” марш на европейската култура, носи със себе си смъртта на милиони черкези, абхазци, лази и турци. Национализмът и империализмът се оказват далеч по-страховити, когато на сцената излязат техните жертви”.
Независимо от историческата значимост на мюсюлманските жертви, историческите хроники не ги отразяват. Историческите книги и разкази говорят за изтреблението на българи, арменци, гърци, но никога за съпътстващото ги унищожение на турци. Изгнанието и смъртта на мюсюлманите си остават непознати за поколенията. Това противоречи на съвременната практика в други сфери на историческата наука. Съвършено правилно днес се приема за недопустимо писането за американската експанзия, без да се отчита бруталността спрямо индианците.
Към момента сигурно е обаче, че историята на страданията в Кавказ, на Балканите или на Анадола и Крим не е написана или разбрана от Запада.
„Традиционната“ гледна точка към историята на Балканите, Кавказ и Анадола е далеч от пълнотата на събитията - да не кажем подвеждаща, тъй като историята на османските малцинствени групи е извадена от контекста, голяма част от които са страданията на мюсюлманите по същото време и на същите места, където се случват нещастията на християните, и най-често са по-страшни. Неколцина са авторите, осмелили се да променят традиционната историческа версия и те са били осмени като „ревизионисти“, сякаш изразяването на алтернативна гледна точка е академичен грях, а фактологическата точност на контекста - неуместна подробност. Историята, която може да бъде прочетена след такава ревизия, нарушава установените представи - тя е разказ за турския народ като жертва, а това не е обичайната роля, която се присъжда на турците. Тази история не включва традиционния образ на турците като мъчители - и никога като жертви - както все още биват представени в Америка и в Европа - дълго след като би трябвало този образ да е изчистен заедно с останалите артефакти на расизма на XIX век.
Затова някои гневно ще посрещнат книгата на американския историк Джъстин Маккарти за теглилата на мюсюлманите в Кавказ и на Балканите, в Анадола и Крим, а други с облекчение ще кажат: „Слава на Аллаха, че най-сетне се намери един съвестен историк, който да отрази обективно нещата“.
„Ако погледнете в Евангелието, ще видите, че там няма отговори на въпросите, които ви вълнуват. Докато дори една единствена сура в Корана отговаря на всичките тях. Коранът не само отговаря на противоречията в Евангелието и науката, но посочва и фактите. Това например, тялото на фараона бе открито благодарение на Корана - намира се под морето, което научихме едва след 1400 години. В Корана пише, че свободата постигат истински вярващите, а не онези, които заявяват, че са повярвали.
Портал 
