За книгата и завистта
Седим и разговаряме. Дума дума отваря. Докато говорим за различни случаи с книги, се сещам за завистта. Много години са изминали оттогава. Бях забравил случая, но сега се сетих:
Трябваше да се подготвям за много сериозен изпит по турска литература. Няколкото източника, с които разполагах, не ме задоволяваха. Веднъж един познат ми каза: «У еди кой си има три тома «История на турската литература» на Ахмед Кабаклъ. Но не зная дали би ги дал!» Решавам да ида и да го помоля. Качвам се на влака и сутринта съм там «Добър ден - добър ден». Как си, що си?» И аз разкривам целта на моето посещение: «Много съм натясно. Предстои ми много сериозен изпит по турска литература. Узнах, че вие притежавате трите тома на еди кой си автор. Много ви се моля да ми ги дадете докато мине изпита. След това веднага ще ви ги върна. И за да бъдете сигурни, ще ви дам и разписка. Направете ми това добро, моля ви!»
Човекът мълчи и нищо не продумва. Аз въртя, суча и все на молба обръщам: «Валлахи, гарантирам ви, че ще ви ги върна не-забавно след изпита!» Аз не съм като еди кои си да присвоявам чужди книги... »
Каквото и да кажа, както и да го кажа, не получавам никакъв отзвук. Човека явно не иска да ги дава. Сигурно си има някакви съображения. Но какви и защо? Може би защото някои някога са го подвели...
И сега не иска пак да си пати. Може би за да не бъде обвинен: «Вие сте дали книги на еди кой си!..» и да му търсят сметка. А може би просто от завист?!
Най-сетне разбирам, че не мога да го убедя, ставам и си тръгвам да си остане с книгите, които не ги чете. Зная, че има две дъщери, които изобщо не се интересуват от тази тема. Но не може да каже: «Ето, яви се един момък от моето малцинство, което има желание да чете. Да взема да му услужа!» Нито яде, нито пък дава на другите!» дето казват.
След моя разказ подема друг колега:
- Преди години разбрах, че в съседно село у един има Коран с тефсир на турски език. Тогава това беше цяло съкровище! Отивам у човека и започвам да му се моля: «Бай Мюмюн, разбрах, че имаш Корани керим с тефсир. Моля ти се дай ми за известно време да чета!»
Човекът с нежелание става, взема мусхафа и ми го подава. Иде ми да хвръкна от радост. Но минаха не минаха три дни, един от комшиите на връщане от джамия минава покрай нас и казва на нашите:
Вашият Мехмед онзи ден взел Коран от еди кой си човек. Поръча ми да кажа, да вземе да го върне!..
Та може ли за три дена да се запознаеш с тефсира на Корана? Взех та върнах на човека. Само че не ми стана ясно: От завист ли го направи или от що?
* * *
Беше по време на разгара на «възродителния процес». Мой приятел от село ми вика: «Изземват книгите на турски език от селските библиотеки. Има много такива в библиотеката на съседното село. Все книги на класиците на турската, българската, руската и световната литература, ако ги намерят, ще ги вземат и ще ги унищожат. Ако искаш да идем да ги поискаме, може пък част от тях да спасим. «Отиваме. Намираме библиотекарката. Обясняваме й всичко. Тя обаче отсича: «Не може!» Личи си, че не гори нито от любов към книгата, нито пък по своята длъжност. Тя е просто човек, попаднала случайно в тази професия. От подобен човек нищо не можеш да очакваш. Отказахме се. Щяха да изгорят книгите заради една бездушна библиотекарка. И изгоряха... Защото бяха години, в които разбрахме, че не само фашистите изгарят книги, а го правят и червените! О, Аллах!
И. Ч.