Някога и аз дядо си имах...Детството ми, сякаш вчера е било, все още е пред очите ми. Така се запечатали в съзнанието ми събитията, че нищо, дори времето не е в състояние да ги заличи.
Ала най-често си спомням дядо си... В студените зимни нощи, в часовете, когато вятърът засилваше своя вой, дядо застава до печката, караше ме да седна на коляното му и ми разказваше чудни приказки. А аз го слушах всеотдайно и от все сърце. Всяка вечер пътешествахме в страната на приказките, потъвахме в омайните светове и забравяхме и студа, и снега и тъмната нощ вън... Пред мен се разкриваха чудни, невероятни светове...
С приказките на дядо израснах аз и чрез тях той ме запозна със заобикалящите ме свят и живота в него. Той често ме съветваше: „Бъди от добрите. Те винаги печелят!“
Чрез приказките си дядо ме научи що е обич, толерантност и щастие в живота. Че всъщност хората не са врагове един на друг, а братя помежду си. Че не омразата, а любовта цари в живота; че книгата е щит, а перото е меч. Той ми казваше, че човек се ражда на света не за да върши злини, а да твори добрини и красоти. Той ме учеше да съм трудолюбива и щедра... Направи да обикна книгите и четенето като казваше: „С тях можеш да достигнеш до онези места, за които тъй много си мечтала!“
В приказките на дядо ми всичко беше тъй прекрасно, че не се насищах да ги слушам. В тях нямаше тъга, мъка и лъжи и измами. В тях цареше любов и толерантност; винаги започваха и свършваха с щастлив край.
Вечер пътувахме из приказни светове, а денем обикаляхме по поля, гори и долини, с конската му каруца, пиехме бистри студени води от изворите, слушахме песента на птиците и с наслада се любувахме на слънцето в небето.
Така ме учеше дядо на живот. Така живеейки сред самия живот той ме научи що е човещина и кое е истина. Той ме съветваше никога да не губя надежда в живота. „Няма да се страхуваш. Ще вървиш срещу бурите. Няма да се оставиш да те отнесе течението на живота. Сама ще си определяш посоката на своя живот и сама ще си изградиш живота. Ако искаш да те обичат, трябва и ти да умееш да обичаш!“
Дядо ме съветваше: „Никога не забравяй, че ти си дъщеря на един народ, който винаги и твърдял: „Обичайте сътвореното заради Твореца!“ После с усмивка ме поглеждаше и продължаваше:
„Когато паднеш, трябва да съумееш да се изправиш. Ще подаваш ръка и на онези, които са паднали. Ако търсиш приятелства, ще трябва да съумееш и ти да бъдеш приятел. И не забравяй този, който търси приятел без грешки, остава без приятели в живота. Всеки човек греши. Ще си вадиш поуки от грешките, които си допуснала, за да не повтаряш същите грешки. Помни, че поначало всеки човек е изтъкан от добрини. Твой дълг е да ги търсиш и да ги откриеш!“ - казваше дядо и продължаваше наставленията си:
„Животът е труден за онези, които не са подготвени за него. Затова още от сега трябва да се готвиш за всичко. И отново не забравяй, че по време на своето пътуване в живота винаги трябва да вземеш със себе си вяра, доверие, надежда и любов. Тогава и успехите ще бъдат с теб. Помни, че всяко нещо си има свое начало и край, моето момиче. Затова трябва да бъдеш готова винаги за всичко в живота!“
Той винаги ме наставляваше и ми разказваше такива приказки, с които ми показваше пътищата на щастието. Учеше ме, че истинското богатство не е материалното благополучие, а душевното богатство, Дядо ме научи да обикна дърветата и цветята, дъжда и тревите, птиците и хората, както и приказките и живота...
Но един ден ненадейно, без да ми се обади и да каже: „Отивам си, моето момиче!“ той ме остави и си отиде...
Знаех, че и той един ден ще отиде, там, където всички отиват и откъдето никой не се е върнал. Но аз не бях готова за това... Много трудно възприех тази реалност. Дядо вече го нямаше... Едно по едно минаваха месеците и сезоните ала дядо не си идваше... Нямаше и да идва. Знаех го. Но зная, че той непременно ще ме изчака там, където си отиде!
В студените зимни нощи, когато вятърът усилваше своя вой, и студът нанасяше своите чудни рисунки по стъклата, той ми разказваше приказки. А дойде ли пролет, качваше ме на своята двуколка и тръгвахме из горите и полята... Годините минават, заличиха се следите от колелата по пътищата, но той все така е свеж и жив в паметта ми. Така и ще остане. Докато аз, внучката на дядо Хаккъ съм жива... и те ще живеят, без да увехнат. Дядо за мен беше най-добрият човек, когото познавах в живота си.
Когато видя някой възрастен човек очите ми се изпълват със сълзи. Те ми напомнят за дядо, който никога не изчезва от погледа ми. Във всяко нещо, което съм направила в живота виждам неговите следи. На всяка крачка чувам неговите наставления и срещам спомените за него. Тези, топли, прекрасни спомени, които ме навестяват от детството...
Да, някога и аз си имах дядо, ала, сега... нямам.
Зная, че всеки си има свой дядо, баба, любими, близки хора и роднини. Затова искам да заявя, че непременно трябва да показваме нашата любов към тях. Нямаме време за отлагане. Ако не го сторим днес, утре вече може да сме закъснели. Да ги прегърнем здраво, да ги стиснем и да им кажем: „Обичам, Обичам те! Много те обичам!..“ За да изживеем заедно това щастие... Защото ще дойде ден и вие ще останете насаме със спомените си и само в спомените ще ги откриете и ще им се радвате. Защото и вие един ден ще кажете: „Някога и аз си имах дядо!..“ Ала сега е времето, да направим онова, което трябва да се направи. Незабавно, без да отлагаме за утре. Защото „Всяко живо същество ще вкуси смъртта!“ (Коран-и Керим, сура Енбия, 35) Един ден и ние навярно ще останем само в паметта на нашите близки или в пожълтелите страници и снимки в албумите... като спомен останал в миналото и отнасящо се до миналото. И нека да не забравяме, че както е живял така и ще си спомни човека.
Затова нека по най-добрия начин да преценим живота, който ни е отреден. Защото всеки ще остави своя разказ, своя спомен в този живот. Онова, което исках да споделя с вас беше моя разказ за дядо, когото винаги съм имала за пример в моя живот. Понякога трябва да си задаваме въпроса: „А как ли ще звучи разказът за нас? Какви ли ще бъдат спомените за нас?
Йозлем БелгинИзточник 
Портал 
