9д Немирността на дядо ми

Много обичах моя дядо. Всяка нощ заспивах, слушайки историите, които той ми разказваше за детството си. Когато бил на моята възраст дядо ми бил много непослушен.
Един ден неговият баща му казал: „Аз отивам в джамията, ако искаш и ти ела с мен. Нали всеки път ме питаше какво място е джамията. Така ще разбереш." Дядо ми решил да не изпуска тази възможност, веднага взел абдест, последвал баща си и заедно отишли в джамията. Намерили свободно място на предните редици и седнали там. Дядо ми започнал с интерес да изследва с поглед вътрешността на джамията. Огромното кубе, украсените тавани, мраморните колони, протягащите се от тавана големи полюлеи... Но преди всичко вниманието му привлякло високото местенце, до което водели няколко стъпала.
Започнало да се чете езан. После всички станали на крака и започнали да кланят намаз. Дядо ми започнал да прави това, което правели другите хора. Когато свършил първият рекят и дошло време за втория, на дядо му станало безинтересно от последователните движения, които трябвало да извършва и се покатерил по стъпалата на мястото, което най-много го заинтригувало. Там от високото, той гледал хората как кланяли намаз. Изгаряйки от любопитство внимателно издърпал микрофона и започнал да го човърка. Забелязал, че гласът му отеква в джамията и образува ехо, което галело слуха му, и започнал да говори каквото му идвало на ум. Първо се сетил за една песничка от училище - „Мила моя мамо..." А отдолу се чул гласът на имама: „Аллаху екбер", който стигнал до ушите на дядо ми и го накарал да спре. Но дядо ми видял, че не говорят на него и продължил песничката си „сладка и добричка, как да кажа мамо..." Имамът изрекъл още веднъж: „Аллаху екбер", но този път с гневен глас и дядо ми отново замълчал. Разбрал, че имамът се ядосал от играта му с микрофона. Веднага го сложил на мястото му и слезнал долу при останалите. Започнал да търси баща си сред хората от джемаата. Когато те щели вече да отиват на седжде, той минавал от човек на човек, поглеждал в лицата им и отчаяно търсил баща си.
Така разхождайки се из цялата джамия минал пред всички хора, дори и пред застаналия най-отпред имам. Имамът завършил намаза с думите: „ес-селяму алейкум..." и се провикнал към джемаата: „Чие е това дете? Защо се разхожда така в джамията?"
Приключил вече с разузнаването на вътрешността на джамията, дядо ми се вкопчил в ръцете на баща си, който му казал без изобщо да се ядоса: „Виж, синко, джамията е домът на Аллах и трябва да се почита, в нея се извършват молитви към Аллах, прави се ибадет. Също така не трябва да се минава пред хората, които се кланят, защото така се разсейват и се проваля намазът им, и когато отново трябва да го повторят вече се затрудняват да се съсредоточат."
От тук насетне дядо ми не повторил никога повече тази пакост.