За една книга и още нещо...
Тази книга се появи на бял свят след дълги години упорит труд. Заедно с автора, на нейната поява се зарадвахме всички. Защото темата на книгата представлява изключителен интерес за нас от гледна точка за съдбата на българските турци.
Авторът на книгата - многоуважаваният г-н Исмаил Джамбазов в продължение на десетилетия живееше с трепетната мисъл дали ще успее да я напише, защото темата не беше нещо от рода на това, за което казваме: „Оставете я, това не е важно засега!“ Смятам, че тази книга на Исмаил Джамбазов отрежда място както на него, така и на книгата му в историята на българските турци. От нея разбираме с каква голяма обич и уважение се отнасял към своя учител и съучениците си, и каква болка е изпитвал за тях, осъдени напразно на дълги години затвор.
...Годината е 1949. Петима ученици от духовното училище НЮВВАБ в Шумен и техният учител Осман Кълъч са осъдени на различни години на затвор за предателство срещу родината. 60 години след този съд става ясно, че той е устроен преди всичко с цел изплашване на турското и мюсюлманското население на страната. Но когато се върнем към онези ужасяващи години на „пролетарски“ терор, разбираме какви незаличими рани е отворила тази инсценировка в сърцата на българските турци и по специално на интелигенцията ни. Именно с тази своя присъда, която дълги години е носил в сърцето си Исмаил Джамбазов, който ден след ден, час по час е следил лично делото и и споделя с нас.
„Годините 1947-1948 бяха години, когато в страната започна да укрепва властта на Отечествения фронт, сиреч на комунистите, опозицията бе обявена извън закона, а нейният печат бе принуден да замлъкне. С една дума - време, когато пролетарската диктатура започва да показва острите си недотам демократични рога“ - казва авторът и разкрива пред нас всичко онова, което се запазило в строго съхраняваните с години архиви оттогава.
Естествено, най-увлекателните страници от книгата са тези, в които авторът ни прави свидетели на драматичната атмосфера на дните на съдебния процес. Осъдените преминават пред погледите на насила докараните с камиони и автобуси мъже от делиорманските села и преоблечените в цивилни дрехи войници от гарнизона, които освиркват така наречените „турски шпиони“. От всички страни се чуват различни обидни възгласи. „Народът до такава степен се беше възбудил, че ако не беше защитата на хуманната и героичната ни милиция, щяха да разкъсат предателите“. Да, годините са били особено деликатни. Комунистите, които завземат властта след 9 септември, без съд и присъда набързо ликвидирали между 18 и 20 хиляди синове на българския народ. Създаденият след това „Народен съд“ разгледал делата на 9155 подсъдими, от които 2730 са били осъдени на смърт, а 1305 - на доживотен затвор. Ликвидираните 30 хиляди души учени, политици, държавни управници бяха цвета на българската нация“.
Нима този ненаситен змей, глътнал 30 хиляди души от своите, щеше да пожали петима-шестима турчета?!
„Председателят на съда Петков взема думата:
„Откривам второто заседание на делото срещу Осман Кълъч. Днес ще се изслуша изложението на главния обвиняем, ще се изкажат защитниците, а следобед ще се произнесе решението на съда.
- Осман Салиев, признавате ли обвиненията, които са повдигнати срещу вас?
Отговорът е ясен и и точен:
- Не, в никакъв случай не се признавам. И съм готов да заявя защо не признавам. Искам да разкрия пред вас, че съм жертва на една невероятно голяма клевета срещу мен.
Съдията веднага го прекъсва с думите:
- Подсъдими Осман Салиев, тук не се намирате на митинг!.“
През онази година аз бях на осем години. Слушах онова, което с шепот си говореха и коментираха възрастните на село. Често споменаваха името Осман Кълъч. И след като се казваше „Кълъч“, явно това означаваше, че трябва да е било от близкото ни село Кълъчкьой. Съчувствам за тежката съдба на този непознат за мен героичен батко.
Ще минат години, ние ще израснем. Неговата смъртна присъда ще бъде заменена с пожизнена, след това ще се свали на 25 и след 15 годишно пребиваване в различни затвори и концлагера Белене, през шейсетте години ще излезе от затвора. Мой съученик, който бе учител в същото село, един ден ми предложи:
„Да те водя при Осман ходжа утре, да се запознаете!“
Сложихме в една торба два хубави пъпеша и пристигнахме в Кълъчкьой (Ножарево). Осман ходжа седеше на терасата пред дома си. Поздравихме го. Покани ни да седнем. Дадохме подаръците си. Той взе единия, поднесе го към носа си, помириса дълбоко и рече: „Копнеех не толкова за сладостта, колкото за мириса на този прекрасен плод! Благодаря ви!“ После говорихме за това-онова и си тръгнахме. Това беше първата ми среща с жив герой. Втората се случи в Анкара, където го посетихме заедно с Исмаил Джамбазов. Беше свободен, но тъжен. Разказах му, че в България вече духат ветровете на демокрацията, а той каза: „По никакъв начин не бих повярвал, че в България е дошла демокрацията докато не се открият турските училища“. Изглежда беше прав. Изминаха повече от 15 години от нашата среща и двайсет години от прословутата ни демокрация, а децата ни все още не могат да изучават майчиния си език. Как да опровергая Осман ходжа?
В книгата са описани и и теглилата на петимата ученици от Нювваб. Заслужава да се прочетат и тези страници. Нека се засрамят онези жалки същества, които някога викаха в лицето ни: „Няма да правим апостоли от вас! Имаме си и апостоли и безсмъртни герои, с които се гордеем.“
Не е известно още колко драгоценни герои може да отгледа този отруден народ!
Исмаил А. Чаушев
Портал 
