Имам Шамил

Имам Шамил

Двадесет и пет години се били планинците, водени от Шамил. През тези години се променил не само пейзажът на Дагестан, но дори имената на местностите и реките. Авар Койсу започнала да се нарича Кара Койсу, т.е. Черната река. Появили се Ранените скали, Пролома на смъртта, прославила се реката Валерик, останали в народната памет пътеката на Шамил, пътят на Шамил, танцът на Шамил.
Трагичният венец на войната е планината Гуниб. На нейния връх за последен път чел молитвата си имамът, когато куршум улучил вдигнатата му ръка. Не трепнал Шамил и продължил своя намаз. Кръвта опръскала коленете и каменната плоча, на която стоял. Раненият имам изкарал докрай молитвата си. Когато се изправил, хората от свитата му казали:
- Ти си ранен, имаме.
- Моята рана е нищо. Тя ще зарасне.
Шамил откъснал снопче трева и започнал да бърше кръвта от ръцете си:
- Кръвта на Дагестан изтича. Тази е раната, която по-трудно ще бъде излекувана.
В този най-тежък час имамът призовал на помощ своите храбреци, които отдавна лежали в гроба. И онези, които оставили главите си на Ахулго, и онези, които загинали в Хунзах, и онези, които оставили костите си в каменистата земя край аула Салти, и онези, които са погребани в Гергебил, и онези, които били паднали в Дарго.
Той си спомнил своя съселянин и предшественик - първия имам Кази-Магомед, спомнил си куция Хаджи Мурат, Алибекилав, Ахбердилов и още много храбреци. Кой без глава, кой без ръка, кой с простреляно сърце лежат в дагестанската земя. Войната е смърт. Сто хиляди най-добри дагестански синове.
А Шамил, прекосявайки велика Русия, все повтарял:
- Малък е Дагестан, малък е нашият народ. Да имах поне още хиляда саби.
В Горни Гуниб е запазен камък, върху който има надпис: „На този камък е седял княз Барятийски, приемайки пленения Шамил”.
- Напразни бяха всичките ти старания, цялата ти борба - казал Барятински на своя пленник.
- Не, не са били напразни - отговорил Шамил. - Народът ще запази спомена за нея. Моята борба побратимяваше много кръвни врагове, тя обедини много враждуващи аули, а много племена на Дагестан, които враждуваха помежду си и знаеха само едно - „моя народ", „моята нация”, тя сля в единен дагестански народ. Аз постигнах обединението.
Веднъж имамът със своите мюриди - всички на коне, пристигнал в някакъв аул. Старейшините на аула го посрещнали враждебно.
- Омръзна ни войната. Искаме да живеем мирно. Ако не беше ти, откога да сме се помирили с царя.
- Ей вие, които някога сте били планинци! Какво! Искате да ядете дагестански хляб, а да служите на неговите врагове? Да не би аз да съм нарушил вашия мир и покой? Аз го защитавам.
- Имаме, ние също сме дагестанци, но виждаме, че тази война не дава и няма да даде нищо добро на Дагестан. Само с упоритост далече няма да стигнеш.
- Вие да сте дагестанци? Вие наистина живеете в Дагестан, но сърцата ви са заешки. На вас ви харесва да ровите въглените в огнището, когато кръвта на Дагестан изтича. Отворете вратите! Или ние ще ги отворим със сабите си!
Дълго преговаряли аулските стареи с имама, най-сетне решили да го пуснат и да го приемат с добро като висок и почетен гост. А Шамил им дал дума да не убие нито един човек в аула и да не споменава за старите им грехове.
Навярно всеки планинец си има свой образ за Шамил. И аз го виждам по свой начин.
Ето го - още млад. На плоската скала Ахулго, коленичил, той е вдигнал към небето ръцете си, току-що измити във вълните на аварската Койсу. Ръкавите на черкезката му са засукани. Устните му шепнат някаква дума - някои твърдят, че когато в молитвата си шепнел „Аллах”, на хората се счувало „свобода”, а когато шепнел „свобода”, на хората се счувало „Аллах”.
Ето го - вече стар. На брега на Каспий завинаги се прощава с Дагестан. Пленник е на белия цар. Изкачил се е на скалите и с поглед е обгърнал кипящите води на Каспий. Устните му вместо „Аллах” и „свобода”, шепнат „прощавай”. Казват, че тогава на бузите му видели капки. Но нали Шамил никога не е плакал. Може това да са били морски пръски.
И все пак най-ярко си го представям по разказа на баща ми - в тясната сакля лице срещу лице с разярения разбойник в продължителна и кървава борба.
Шамил и Хаджи Мурат са живели ту в мир, ту във вражда. Много легенди има за тях, много предания.
Веднъж, когато войската на Шамил била обкръжена и изглеждало, че няма спасение, старият имам повикал Хаджи Мурат и му казал:
- Намери изход.
Хаджи Мурат приел трудното поръчение, но поставил условие пред Шамил: имамът трябвало да прогони далеч от себе си продажните сплетници, които го мамели. Шамил обещал...
Хаджи Мурат посочил път на войската на Шамил и тя се измъкнала от капана. Имамът също удържал на думата си като издигнал Хаджи Мурат в сан наиб, Шамил го изпратил в Хайдак и Табасаран, за да ги привлече на своя страна, по-точно за да ги въвлече във войната. Той се надявал, че Хаджи Мурат ще действа с убеждение, обаче новият наиб започнал да се разпорежда в Хайдак и Табасаран с камшик и огън. Ако някой се осмелявал да спомене за закон. Хаджи Мурат му посочвал юмрука си и му казвал:
- Това е вашият закон. Аз съм Хаджи Мурат от Хунзах. Аз съм за вас главният закон.
Стигнали до Шамил слуховете за жестокостите на Хаджи Мурат. Проводил той пратеник и повикал при себе си наиба. Наибът се върнал с голяма плячка. Отрядът му карал пред себе си чарди рогат добитък, стада овце, табуни коне. А Хаджи Мурат държал напреко на седлото отвлечена хубавица. Бил разположен за веселие и шеги.
- Ассалам алейкум, имаме! — приветствал Хаджи Мурат своя вожд, слизайки от коня.
- Ваалейкум салам, наибе. Добре дошъл. Какво добро носиш?
- Не ида с празни ръце. Има сребро, има стада, има коне, има килими. Хубави килими тъкат в Табасаран.
- А хубавица няма ли да се намери?
- Има и хубавица. И то каква! За тебе я водя, имаме.
Двамата воини известно време се гледали в очите. После Шамил рекъл:
- Кажи, с тази ли хубавица според теб ще тръгна на бой? Не ми трябват овце, а хора. Не ми трябват коне, а конници.
(Из книгата “Моят Дагестан”)
Расул Гамзатов

Източник