Пророк Ибрахим търси Аллах
Като дете пророк Ибрахим виждал как баща му, семейството и племето му са правели божества от камъни и им се кланяли. Той не знаел, че тези парчета камък не са истински богове.
Когато пораснал и станал момък, Ибрахим започнал да се замисля. Казал си:
- Тези божества са от камък. И аз зная тази истина. Правят ги пред очите ми от камък. Тогава как се превръщат в богове? Човек ли прави своя бог или бог създава човека? Богът, който ни е създал, трябва да бъде нещо различно от тези божества. Трябва на него да се покланям.
От този момент пророк Ибрахим започнал да споменава Аллах, който го беше сътворил.
Една нощ пророк Ибрахим седял сам и си мислел:
- Кой е Аллах? Къде е той? Как мога да го видя?
В този миг погледът му попаднал на една ярка звезда на небето, която разпръсквала светлина. Сочейки радостен към нея рекъл:
- Ето, това може да е Той, открих Го. Той е прекрасен. Не е като камъните, които хората наричат свои богове и не се руши като камъка.
Но неговата радост не продължила дълго. Тази звезда, от която струяла светлина, започнала да изчезва. Накрая, съвсем се изгубила. Ибрахим повече не я видял. Извикал:
- Къде отиваш и ме изоставяш тук сам-самичък? Търсих те ден и нощ и ето, че те намерих. Не изчезвай! Чуй моя зов!
Ала звездата не се вслушала в молбите му, нито останала на не небосклона.
Тогава Ибрахим казал:
- Не, това не може да бъде моят бог. Той изчезна. А аз търся бог, който живее вечно.
Пророк Ибрахим започнал наново да търси своя бог.
Минали дни и нощи. Ибрахим продължавал да търси. Търсел Го навсякъде – из планините, полята, по небето и земята. Оглеждал се непрестанно наоколо. Но не могъл да види Аллах.
Една нощ той седнал натъжен и се замислил. Изведнъж съзрял луната. Имало пълнолуние и всичко наоколо било осветено. Когато видял луната да изгрява, ахнал от изумление:
- Да, ето че Го открих! Как така досега не съумях да я видя и проумея? Тя се ражда и осветява мрака. Изпълва света със светлина. Тя е красива и най-величествена на небето. Нейната светлина обгръща всичко.
Но и тази негова радост не траяла дълго. Луната започнала лека- полека да залязва. Когато видял, че напълно се е изгубила, Ибрахим извикал:
- Защо изчезваш и ме оставяш в мрака? Почакай, докато съобщя на баща си, че съм те открил. Почакай ме!
Луната се изгубила без да се вслуша в думите на Ибрахим и го оставила сам.
Пророк Ибрахим плачел и нареждал:
- Тя не може да бъде моят Бог. Залезе и изчезна. Ако Великия творец не ми помогне, аз ще остана в заблуда и не ще мога да го видя.
В един летен ден пророк Ибрахим спял на тавана на къщата си. Събудил се рано преди да е изгряло слънцето. Мислел за Аллах и за това, къде ще го открие.
Точно в този момент слънцето започнало да изгрява от изток. Било като едно огнено кълбо. Ибрахим си казал:
- Може да е това. Слънцето е най-голямо. То изпраща светлината и топлината. То кара растенията да растат, сгрява хората, озарява целия свят с лъчите си. Най- накрая Го открих!
Пророк Ибрахим се затичал радостно. Изскочил навън на улицата, втурнал се към полята, изкачил се на планината. Навсякъде виждал светлината и усещал топлина. Обръщал се все в посока към слънцето и говорел:
- Открих те най-сетне! Намерих те!
И тази негова радост била кратка, защото слънцето започнало бавно да се спуска на запад. Почервеняло, а светлината му отслабнала.
Накрая то се изтъркулило иззад къщите. Ибрахим се спуснал към нивите. Виждал слабите лъчи на слънцето.
Не след дълго то се скрило зад планината. Ибрахим тичешком се изкачил на върха. Угаснали последните слънчеви лъчи.
Подир малко слънчевата светлина се изгубила съвсем. Цялата земя потънала в мрак. Ибрахим отново останал сам.
Тогава си рекъл:
- Ето сега открих Аллах. Това не са нито идолите, нито звездата, нито луната, нито слънцето.
Аллах е този, който е създал всичко. Но аз не мога да го видя. Той е навсякъде. Толкова е могъщ, че е способен да създаде всичко. Ала аз не мога да Го съзра.
Ето това е Аллах. Ибрахим, който се покланял самичък на върха на планината, вече не се страхувал от мрака.
Този път като се върнал при баща си Ибрахим бил много щастлив. Заспал спокоен.
На сутринта намерил баща си да се кланя на божествата. Изчакал го да свърши. Отишъл при него, за да разговарят за покланянето на Аллах Теаля и на идолите. Помежду им започнал разговор:
- Тате, защо се кланяш на тези божества, които не чуват, не виждат, нито пък правят нещо за тебе?
- Това са моите богове и боговете на дедите ми.
- Тате, аз зная нещо, което ти не знаеш. Последвай ме, за да те изведа на правия път.
- Ти ли ще ме изведеш на правия път? Та ти си едно малко дете нима повече знаеш от мене?
- Тате, недей да вървиш подир шейтана. Той се опълчи срещу Всемилостивия. Страхувам се, че ако станеш приятел с шейтана, ще те сполети страданието, изпратено от Всемилостивия.
- Говориш за някого, наречен Всемилостив. Кой е този Всемилостив, за когото споменаваш? Ибрахим, нима ти не вярваш в моите богове и ги намираш за лоши?
- Всемилостивият това е Аллах и Той е един. Той ме изведе на верния път. Опознах Го, след като Го бях дирил навсякъде.
- Махай се оттук! Ако не си отидеш, ще те убия. Изчезвай ти казвам, върви някъде надалеч, за да не те виждат очите ми!
- Аллах Теаля да те пази, тате. Ще се моля Аллах да ти прости, защото ти ме закриля досега.
Пророк Ибрахим отишъл при царя. Застанали пред идолите царят и свитата му и им се кланяли.
Пророк Ибрахим им казал, че идолите не са истински богове и че те не могат на никого да причинят нито зло, нито добро. Поискал да ги поучи, че истинският Аллах откликва на този, който го е призовал, и че той е сътворил земята и небето, хората и всичко останало. Ето какъв разговор се състоял помежду им:
- Що за статуи са това, че сте толкова привързани към тях?
- Ние видяхме, че бащите ни им се кланят.
- И вие и вашите бащи се заблуждавате.
- Ще кажеш ли нещо всъщност или само се шегуваш?
- Вашият бог е Аллах, който сътвори земята и небето. Аз свидетелствам за това.
- Какво прави твоят Аллах на земята, Ибрахим?
- Той дава и отнема живот.
- Аз също помилвам хората и ги убивам – рекъл царят и подир това заповядал да доведат двама бедняци. Когато дошли, наредил да отсекат главата на единия, а другия да освободят.
После се обърнал към Ибрахим и му рекъл:
- Видя ли? И аз убих един човек, а другия оставих да живее – умъртвих и съживих.
- Моят Аллах прави слънцето да изгрява от изток. Ако ти можеш накарай го да изгрее от запад.
При тези думи царят се смутил. Не могъл да отвърне. Обърнал се към слугите си и заповядал:
- Изведете този човек оттук!
Стражите насила отвели Ибрахим.
Пророк Ибрахим изчакал те да напуснат храма. Щом видял, че излизат, взел една голяма брадва и влязъл вътре. Замахал и започнал да удря по божествата. За час ги сринал всичките със земята. Не посегнал само на големия идол. Окачил брадвата на врата му и си тръгнал. Вътрешно успокоен заспал.
На сутринта царят и неговите царедворци дошли за молитва, но намерили божествата си потрошени. Земята била осеяна с камъни. Развикали се:
- Кой стори това на нашите богове?
Някои рекли:
- Вчера чухме едно момче на име Ибрахим да заплашва, че ще разруши божествата, сигурно то е извършило това.
После заповядали:
- Незабавно го доведете тук, за да разберат хората каква голяма злина е направил.
Довели го и го запитали:
- Ибрахим, ти ли стори всичко това на нашите богове?
А Ибрахим посочил божеството с брадвата на шията и отвърнал:
- Сигурно най-големият от тях, този там го е направил. Ако можете да говорите с него, попитайте го.
Една част от хората се съгласили:
- Може би казва истината, той няма вина за това.
А други се обърнали към Ибрахим и казали:
- Ти знаеш, че те не говорят. Тогава как би могъл да искаш такова нещо от нас?
Пророк Ибрахим им отвърнал:
- След като те не могат да говорят и не са в състояние да запазят целостта си, защо тогава им се кланяте? Щом не могат да ви бъдат от полза или да ви навредят, защо се кланяте на тях, а не на Аллах? Жалко за вас, че вярвате в друг, а не в Аллах. Защо все още не ви е дошъл умът в главата?
След тези негови думи придворните се провикнали:
- Изгорете го тоя. Ако го изгорите, боговете ви ще бъдат доволни.
Царят се разпоредил да заловят и изгорят Ибрахим. Изпратил дървари да съберат дърва за огъня. Издигнали една огромна клада от сухи дърва и я подпалили. Чули, че ще изгорят Ибрахим на клада, от всички страни заприиждали хора и се струпали около огъня. Дървата хубаво се били разгорели и станало доста горещо. Температурата станала непоносимо висока. Точно тогава се появили четирима здравеняци и поставили Ибрахим в летателното съоръжение. С него го метнали точно в пламъците. Ибрахим се озовал в центъра на самия огън.
Неверниците, който наблюдавали това се изсмели и казали:
- Ибрахим сам влезе в огъня, а казваше, че ние ще влезем в него.
После избухнали в смях. Точно тогава Аллах Теаля заповядал:
- Огън, стани студен и пощади Ибрахим!
Неверниците нямали ни най-малка представа за това, което ставало, Ибрахим бил насред огъня, но огъня не го изгарял. Изведнъж някои видели как сред пламъците Ибрахим се моли на Аллах. Не могли да повярват. Разтъркали очи и погледнали отново:
- Чудо! Той е жив. Огънят не го е изпепелил – извикали те.
А някои подмятали:
- Не говорете така, как така един толкова силен огън няма да го изгори.
- Кълнем се в боговете си, той е жив. Погледнете, ето го в самия огън, коленичил в молитва.
- Да, боговете са ни свидетели, той наистина се моли...
- Той е шейтан. Шейтана не го лови огън.
- Бягайте да бягаме, стойте далеч от него. Може да ни подпали!
Всички панически се разбягали. Но мъките, които Аллах Теаля им изпратил, ги застигнали? Никой не се спасил освен Ибрахим (алейхис селям). Пророк Ибрахим напуснал родината си и се преселил в далечна страна.
Изводи и поуки
Това, на което следва да се обърне внимание в работата с хората по възвестяване чрез словото в борбата за единобожие, е намирането на подходящ израз. И той се състои не в доброволни отстъпки, а в метода на убеждение в спора.
Отричането на идеите, които те излагат, изпъква като нещо погрешно. Доказва се, че те са в заблуда. Така се изобличават тези грешни възгледи и поведение на противника, който се принуждава да замълчи.
Възможен е и друг подход, не да приемеш идеите, които те излагат, а да направиш така, че те да възприемат твоите убеждения. Това е всъщност методът, застъпен в Корана.
Човекът, който е натоварен с делото да призовава, трябва да отправя покана към всеки, дори и към баща си. Впрочем трябва да започне от собственото си семейство, защото първо трябва да спаси него от огъня на неверието. Достойни за тази чест са най-напред баща, майка и роднини. Но трябва да се полагат изключителни усилия методът да бъде прилаган така, че призивът да звучи ласкаво, но едновременно с това да бъде убедителен и находчив в доказателствената си част. Вярващият е наш брат по вяра, а с неверника имаме генеалогично родство. Ако е налице подобна ситуация, то нещата ще спират на крачка от постигането на истинската вяра. Само че напътствието е само за този, който се насочи към него, защото ако сърцето остане глухо, няма полза от това, че имаш уши.
Призоваващият отправя призива си съвсем ясно без стеснение и страх. Дори събеседникът ти да е един жесток цар, неверникът ще държи на своето, а вярващият ще говори така красноречиво и ясно, че ще накара демагозите да замълчат.
Неверниците са слепи и глухи за истината. Нямат доказателства, но отричат, имат ум и уши, но се държат като глухи безумци. Въпреки това, ти, който вярваш не се отказвай от истината, обоснови се убедително, когато говориш за нея.
Вестник "Мюсюлмани", брой 3 (93), Март, 2000 година
Портал 
