34. Ислямското братство и правата на мюсюлманина

ХАДИС: ИСЛЯМСКОТО БРАТСТВО И ПРАВАТА НА МЮСЮЛМАНИНА

«لا تحاسدوا، ولا تـناجشوا، ولا تباغضوا، ولا تدابروا، ولا يـبعْ بعضكم على بيْـع بعـض، وكونوا عباد الله إخوانا، المسلم أخو المسلم، لا يظلمه، ولا يخذله، ولا يكذبه، ولا يحقره، التقوى ههنا — ويشير إلى صدره ثلاث مرات — بحسب امرىء من الشرّ أن يحقر أخاه المسلم، كلّ المسلم على المسلم حرام: دمه وماله وعرضه» — رواه مسلم.

От Абу Хурайра (Аллах да е доволен от него) е предадено, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Не си завиждайте, не повишавайте помежду си неправомерно цените на стоките, не се мразете, не си обръщайте гръб, не подбивайте цените помежду си. Бъдете братя, о, раби на Аллах. Мюсюлманинът е брат на мюсюлманина: не го потиска, не му отказва помощ, не го лъже и не го унижава. Благочестивостта е ето тука — и той посочил гърдите си три пъти —. Достатъчно зло за човека е да унижава своя брат мюсюлманина. Мюсюлманинът изцяло е неприкосновен за друг мюсюлманин: и кръвта му, и имуществото му, и честта му”. — Хадис, предаден от Муслим.

Муслим разказва хадиса в глава “البرّ والصلة” (ал-Бирру уа-с-сила — Праведността и родствените връзки), раздел “تحريم الظنّ والتجسّس والتنافس” (Тахриму-з-занни уа-т-таджассуси уа-т-танāфуси — Забраняването на предполагаемите подозрения, шпионирането и съперничеството), номер 2564.

Значимост на хадиса:

Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) не се ограничава само с издигането на лозунга за братство, а го подкрепя с повели и забрани, които го правят истински осезаемо между членовете на мюсюлманското общество. Този хадис включва в себе си много предписания и огромни ползи за постигането на тази благородна ислямска цел и предпазването й от всякакъв недостатък или пропуск, за да не се превърне братството само в дума, която се изговаря от хората или утопия, за която мюсюлманите само си мечтаят, но в реалния си живот не могат да усетят и следа от него. Именно заради това Науауи казва за този хадис в книгата “الأذكار” (ал-Азкāр): “Колко е огромно благото му, колко са много ползите му”.

Ибн Хаджер ал-Хайтами казва: “Това е хадис с много ползи. Той е индикатор за всички принципи и цели. Нещо повече, при замисляне над значението му и разбиране на смисъла му, се вижда, че той обхваща всички ислямски предписания, все едно дали са произнесени, или подразбрани. Също така той съдържа всички етични норми и като намек и като реалност”.

Пояснение на някои думи от хадиса:

“Не си завиждайте” — тоест, не пожелавайте благата на другите да се премахнат.

“Не повишавайте помежду си неправомерно цените на стоките” — в смисъл: не увеличавайте цената на стоката, обявявайки я на пазара не с цел да я купите на тази цена, а за да навредите на другиго като я закупи на по-високата цена. Това е вид измама с увеличаването на цената.

“Не се мразете” — не вършете неща, които ще причинят взаимната ненавист.

“Не си обръщайте гръб” — не прекратявайте отношенията и общуването помежду си, не прекъсвайте отношенията помежду си.

“Не му отказва помощ” — не го оставя без помощ, когато повелява одобряваното и забранява порицаваното, или когато иска свое законно право, а му помага и доколкото е възможно го предпазва от неприятностите.

“Не го лъже” — не му съобщава нещо, което не е така в действителност.

“Не го унижава” — не омаловажава неговото достойнство.

“Достатъчно зло за човека е” — достатъчно голямо зло за него е да унижи своя брат, тоест, това е много голямо зло и по-голямо наказание не му е нужно.

“И честта му” — честта е репутацията, която бива възхвалявана в човека или порицавана.

Разбиране на хадиса и онова, към което насочва:

І. Забраната за завиждането.

1. Определение.

Завистта означава човек да пожелае премахване на благото от завиждания и преминаването му в завиждащия или в някой друг. Тя е едно порицавано качество, съдържащо се в човешката природа, защото човекът ненавижда друг от неговия род да го превъзхожда в нещо от достойнствата.

2. Предписание.

Всички хора са единодушни за забраната на завистта и считането й за нещо некрасиво. Текстовете на Корана и хадисите, които гласят в този смисъл са много. Например словата на Всевишния: “Мнозина от хората на Писанието, поради завист в душите, желаят, след като сте повярвали, да ви превърнат пак в неверници...”, (ал-Бакара: 109). Също: “Или завиждат на хората за онова, което Аллах им дари от Своята благодат?...”, (ан-Нисā’: 54).

В хадис, предаден от Имāм Ахмед и Тирмизи, с първоизточник аз-Зубайр ибн ал-‘Ауāм се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Към вас се прокрадва болестта на общностите преди вас: завистта и ненавистта. А ненавистта е премахващо качество, то премахва религията, точно така, както бръсначът премахва косата. Кълна се в Този, в Чиито ръце е душата на Мухаммед, няма да сте истински вярващи докато не се заобичате. Да ви кажа ли нещо, което ако направите ще се заобичате? Разпространявайте поздрава между вас”.

В хадис, предаден от Имāм Абу Дāуд, с първоизточник Абу Хурайра, се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Пазете се от завистта, защото завистта поглъща добрините, така както огънят поглъща дървата — или е казал: тревата”.

В хадис, предаден от Хāким и други, с първоизточник Абу Хурайра, се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Общността ми ще бъде сполетяна от болестта на общностите”. Присъстващите го попитали: “О, Пратенико на Аллах, коя е болестта на общностите?” А той отговорил: “Високомерието, надменността, умножаването и съперничеството в света, взаимната ненавист и завист, докато се стигне до разпътството, след това до раздор”.

3. Мъдростта от забраняването на завистта.

Завистта е възражение и инатене против Всевишния Аллах, тъй като е дарил другиго с блага и опитване да се отмени дейността на Всевишния и да се премахне Неговата милост. Поетът Абу Таййиб казва: “Най-несправедлив на земята е онзи, който завижда на човека, който живее в благополучие”.

Онова, което пояснява неговата несправедливост е, че той е длъжен да пожелае и на човека, на когото завижда, онова, което обича за себе си, тъй като той не обича от благодатта да се премахне от него, със завистта си той лишава другия човек от неговото право.

Освен това завистта изморява душата и я измъчва без да има полза от това и то по начин, който е забранен. Така че, завистта е лошо поведение.

4. Видове хора по отношение на завистта:

а) първият вид са хора, които се стремят да премахнат благото от човека, на когото завиждат с обидни думи и дела, след това някои от тях се стремят да присвоят това благо за себе си, а други само се стремят да премахнат благото от него, без да го присвояват за себе си, те са най-лошият и най-коварен вид;

б) другият вид са хора, които ако завидят на някого, не правят нищо, което изисква завистта им, нито пък притесняват човека, на когото завиждат, с думи или дела;

От ал-Хасан ал-Басри е предадено, че тази група хора не върши грях с това. По слаби пътища това предание достига и до Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари).

Този вид хора се делят на два подвида:

— Първият подвид са онези, които биват надвити от завистта и не могат да се освободят от нея. На тях не им се пише грях.

— Вторият подвид са хора, които по собствено желание пожелават премахването на благото от своя брат и си го повтарят. Това деяние е подобно на решимостта да се извърши прегрешение. Относно наказанието за това сред учените има разногласие, но твърде малко е допустимо такива хора да се предпазят от притесняване на човека, на когото завиждат, с думи, поради което им се пише грях. И нещо повече, те се стремят да се сдобият с блага, подобни на благата на завиждания. Всевишния казва: “...Онези, които желаеха земния живот, казваха: “О, да имахме и ние същото, което е дадено на Карун!...”, (ал-Касас: 79). Ако тези блага са свързани с религията, тогава този вид завист е добра. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е пожелавал да умре като мъченик в името на Аллах. В хадис, предаден от Бухāри и Муслим, се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Няма завист освен в двама: Човек, на когото Аллах е дал Богатства и той ги изразходва по цели дни и нощи; и човек, на когото Аллах е дал Корана и той го прилага по цели дни и нощи”. Този вид завист се нарича “غبطة” (Гибта — благородна завист).

в) третият вид хора са онези, които ако видят, че в тях се поражда завист, се стремят да я премахнат.

Те вършат добрини спрямо човека, към когото са изпитали завист, отправят молитви за негово добро и разпространяват неговите достойнства. Те се стремят да отстранят от себе си завистта и да я заменят с обичта другият мюсюлманин да бъде по-добър и по-достоен от него. Това вече е една от най-високите степени на вярата, а този, който я притежава е завършеният вярващ, който обича за своя брат онова, което обича за себе си.

ІІ. Забраната на неправомерното повишаване на цените (наджаш).

1. Определение.

В хадиса се съдържа забрана за неправомерното повишаване на цените. Неправомерното повишаване на цените, така нареченият “نجش” (наджаш), означава някой да повиши цената на дадена стока и да я обяви на пазара или на друго тържище, без да иска да я купи на тази цена, а с цел да навреди на друг като го накара да я закупи на по-висока цена.

2. Предписание.

Това е харāм (забранено) за всички, които знаят, че това деяние е забранено, все едно дали е с уговаряне на продавача или не. Това е така, защото то е измама и мошеничество, а те са забранени и защото е изоставяне на задължителното сърдечно наставление. Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Който ни мами, не е от нас”, в друг ривает: “Който мами”. В друг хадис, предаден от Бухāри и Муслим, с първоизточник Ибн ‘Омар, се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е забранил неправомерното повишаване на цените (т. нар. “наджаш”). Ибн Аби Еуфā казва: “Онзи, който неправомерно увеличава цените, е човек, който яде лихва, който е изменник.

Ибн ‘Абдулбарр казва: “Учените са единодушни, че този, който го прави, извършва грях спрямо Всевишния Аллах, ако знае, че то е забранено”.

3. Предписание относно сключената на неправомерно повишена цена сделка.

Това е един спорен въпрос за учените.

Някои от тях казват, че такава сделка е недействителна, това е мнението на Имāм Ахмед по един ривает от него, което е избрано от група негови последователи.

Други казват, че ако онзи, който неправомерно повишава цената е продавачът или някой, който се е уговорил с продавача да повишава цената, в такъв случай сделката е недействителна, защото забраната тук се отнася до самия сключващ сделката. Но ако не е така, сделката е действителна, защото забраната тогава се отнася за чужда на сделката страна. Това е предадено от Шāфи‘и. Той казва, че сделката е действителна, защото продавачът не повишава неправомерно цената.

Повечето учени по мюсюлманско право смятат, че сделката е действителна при всички случаи. Това е мнение на Абу Ханифа, Мāлик, и в друг ривает е мнение и на Шāфи‘и и Ахмед. С тази разлика, че Мāлик и Ахмед утвърждават за купувача правото на избор, ако не е наясно с положението и бъде измамен на необичайно висока цена. Мāлик и някои последователи на Ахмед определят надценката до една трета от действителната стойност. В такива случаи, ако купувачът избере да се откаже от сделката, той има това право, но ако реши да задържи стоката, тогава се смъква цената, с която е бил измамен.

4. По-общо тълкуване на неправомерното повишаване на цената (наджаш).

Неправомерното повишаване на цената, споменато в хадиса може да се тълкува и по-общо от онова, което казахме, защото “наджаш” буквално означава предизвикване на нещо с лукавство, хитрост и мошеничество. В такъв случай мажем да кажем, че смисълът е: Не се мамете, не се отнасяйте един към друг с лукавство и хитрост, не си причинявайте вреди. Всевишния казва: “...Но злото лукавство поразява само онези, които го кроят...”, (Фāтир: 43). В друг хадис се казва: “Лукавството и мошеничеството са в Огъня”. В хадис, предаден от Тирмизи се казва: “Проклет е онзи, който нанася вреда на мюсюлманин или крои коварни замисли против него”.

В този смисъл към забраненото неправомерно повишаване на цената спадат и всички видове покупко-продажби с измама или нещо подобно, като скриването на недостатъците, смесването на хубавото с лошото и други подобни мошеничества. Поетът Абу-л-‘Атāхия казва: “Доверието е срещу доверие. Вярата не е нищо друго освен благороден нрав. Коварството и измамата са в огъня, те са от качествата на лицемера”.

Това е разрешено само спрямо врага в случай на война, тъй като Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Войната е уловка”[1].

ІІІ. Забраната на взаимната омраза.

1. Определение.

Омразата е чувство на силна вражда и зложелателство; ненавист. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е забранил на мюсюлманите да се мразят поради техни прищевки, защото мюсюлманите са братя, които се обичат. Всевишния Аллах казва: “Вярващите са братя...”, (ал-Худжурāт: 10). Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Кълна се в Този, в Чиито ръце е моята душа, няма да влезете в Рая докато не повярвате и няма да повярвате докато не се заобичате...”.

2. Предписание.

Омразата между двама може да бъде или и от двете страни, или само от едната страна, ако тя не е заради Аллах, тя е харāм (забранена), а когато е заради Аллах, тя е или уāджиб (задължителна), или мандуб (препоръчана). Всевишния Аллах казва: “О, вярващи, не взимайте за ближни Моите врагове и вашите врагове!...”, (ал-Мумтахана: 1). Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Онзи, който обича, мрази и раздава заради Аллах, е със завършена вяра”.

Вярващият е длъжен да бъде искрен със себе си и да се предпазва от чувството на омраза, породено от желанията или обичаите, защото това опорочава омразата да е заради Аллах, а я прави да е от забранения вид.

3. Забраната на онова, което предизвиква вражда и омраза.

Аллах забранява на вярващите онова, което ще предизвика между тях враждата и омразата. Именно поради това виното и хазарта са забранени. Всевишния казва: “Сатаната цели именно да всее между вас вражда и ненавист чрез виното и играта на късмет, и да ви възпре от споменаването на Аллах, и от молитвата. Не ще ли престанете?”, (ал-Мā’ида: 91). Именно поради това Аллах е забранил разнасянето на клевети, защото пораждат вражда и омраза. И именно, за да не се случва това е позволил да се използва дори и лъжата за помирението на хората. Всевишния насърчава помирението между хората и отказването от разделението. Той казва: “Няма добро в много от тайния им шепот, освен у онзи, който повелява подаяние или благодеяние, или помирение между хората...”, (ан-Нисā’: 114).

4. Мястото на съгласието в исляма.

Поради възвишеността на съгласието и обичта Аллах ги е дарил на своите раби. Всевишния казва: “...И помнете благодатта на Аллах към вас, когато бяхте врагове, а Той помири сърцата ви и станахте братя чрез Неговата благодат!...”, (Āли ‘Имрāн: 103). Също: “Той е, Който те подкрепя със Своята помощ и с вярващите. Обединява Той сърцата им. А ти и да раздадеш всичко, което е на земята, не би обединил сърцата им. Но Аллах ги обедини...”, (ал-Енфāл: 62-63).

ІV. Забраната на обръщането на гръб.

Обръщането на гръб е прекратяването на отношенията и общуването, заимствано е от отвръщането на лице от човека и обръщането на гръб. То е прекъсването на отношенията. Ако то е поради светски неща, тогава е харāм, именно това се има предвид от словата на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) — в хадис, предаден от Бухāри и Муслим, с първоизточник Абу Еййуб — “Не е позволено на мюсюлманина да прекъсне общуването със своя брат повече от три дена, да се срещат и както единия, така и другия да се отвръщат. По-добрият от тях е този, който пръв започне с поздрава”. В хадис, предаден от Абу Дāуд в неговия Сунан, с първоизточник Абу Харрāш ас-Сулеми се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Ако някой прекъсне общуването със своя брат за шест дена, това е като проливането на неговата кръв”.

Що се отнася до прекъсването на общуването заради Аллах, тогава е разрешено и за повече от три дни, тъй като е заради нещо, което е свързано с вярата. Това указва и Имāм Ахмед, като се аргументира с историята за тримата, които не се включили в битката за Тебук и Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е наредил да се прекъснат отношенията с тях за петдесет дни, като наказание за тяхното неучастие и като превантивна мярка от лицемерието. Също така, разрешено е да се прекъснат отношенията и с хората, които са привърженици на страшните бид‘ати и с онези, които призовават към прегрешения и заблуждаващи принципи. Ал-Хаттāби споменава, че е позволено родителят да прекъсне общуването с детето си, мъжът със съпругата си, и други подобни, като наказателна мярка, позволено е също в такива случаи това прекъсване да е за повече от три дни, защото Пророкът е прекъснал общуването със съпругите си за един месец.

V. Забраната на подбиването на цените.

Тази забрана се среща в много хадиси. В хадис, предаден от Бухāри и Муслим, с първоизточник Абу Хурайра, се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Вярващият не подбива цената на стоката на своя брат”. Подбиването на цената изглежда по следния начин: Когато човек купува дадена стока и все още има право на избор да я вземе или да я върне, при него да дойде някой и да му каже: “Не купувай тази стока от него, аз ще ти продам по-добра от тази стока на същата цена”, или: “Аз ще ти продам същата стока на по-ниска цена”, [тези действия се наричат “البيع على البيع” (ал-бей‘ ‘аля-л-бей‘)]. Подобно на това се счита и един друг вид, който е обратният на този, тоест някой да дойде при продавача, който продава дадена стока на някого, но все още има правото да прекрати сделката, и да му каже: “Не му продавай тази стока, аз ще я купя от тебе на по-висока цена” [това действие се нарича “الشراء على الشراء” (аш-ширā’ ‘аля-ш-ширā’)]. Учените са единодушни че и двата вида подбиване на цени са харāм.

Науауи казва: “Тази постъпка при покупка и продажба е грешна постъпка, която е забранена. Но ако някои хора пристъпят към такъв вид дейност и осъществят покупка или продажба, сделката се счита за сключена, според мнението на последователите на Шāфи‘и, Абу Ханифа и другите учени по мюсюлманско право. Такъв вид сделка не се счита за сключена според мнението на Дāуд аз-Зāхири. А от Имāм Мāлик са предадени и двете мнения.

Що се отнася до това, собственикът на стоката и желаещият да я купи да се споразумеят за сделката и преди да я сключат, някой друг каже на собственика й: “Аз ще я купя на по-висока цена”, или на купувача: “Аз ще ти я продам по-изгодно, на по-ниска цена” [това действие се нарича “السوم على السوم” (ас-сум ‘аля-с-сум)], то такава постъпка е харāм като ал-бей‘ ‘аля-л-бей‘ и аш-ширā’ ‘аля-ш-ширā’. В тези случаи няма разлика между вярващ и невярващ, защото те се отнасят до изпълняването на договарянето.

Мъдростта от забраняването на тези видове се изразява в това, да не се причинят страдания и да се нанесат вреди на някоя от страните.

Що се отнася до продаването на търг, което се осъществява с наддаване в цената, то не е забранено, защото наддаването се осъществява преди да се сключи сделката и преди да се потвърди. Потвърдено е също, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е предлагал някои стоки и казвал: “Кой ще наддаде?”.

VІ. Повелята да се разпространи побратимяването.

Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) повелява да се разпространи братството между мюсюлманите и казва: “Бъдете братя, о, раби на Аллах”. Тоест придобийте онова, с което ще станете братя: оставете взаимната завист, неправомерното повишаване на цените, взаимната омраза, обръщането на гръб и подбиването на цените. Отнасяйте се помежду си като братя: с обич, доброжелателство, състрадание, приветливост и взаимно подпомагане в добрите дела, съпровождани с чистосърдечие. Не забравяйте, че вие сте раби на Аллах. А качество на раба е да се подчинява на повелята на своя Господар. Бъдете като братя и си помагайте в поддържането на вярата и проявяването на религиозните обреди. А това се постига единствено, когато сърцата са обединени, а редиците, сплотени. Всевишния казва: “Той е, Който те подкрепя със Своята помощ и с вярващите. Обединява Той сърцата им...”, (ал-Енфāл: 62-63).

За да се спечели братството, мюсюлманинът трябва да отдава дължимото право на мюсюлманина: да го поздравява; да му пожелава здраве, ако кихне; да го посещава, ако се разболее; да съпровожда погребалната процесия, ако почине; и да го наставлява.

Има някои неща, като подаряването на подаръци и здрависването, които увеличават обичта на братството. В хадис, предаден от Тирмизи, с първоизточник Абу Хурайра, се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Подарявайте си подаръци, защото подаръкът премахва неприязънта от гърдите”. Тоест, премахва фалша, злобата, нечистите помисли. А в друг ривает: “Подарявайте си подаръци и ще се обичате”. А в книгата Муснед на Баззāр, хадисът гласи: “Подарявайте си подаръци, защото подаръкът премахва затаената вражда”. От ‘Омар ибн ‘Абдул‘азиз е предадено, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Здрависвайте се, защото то премахва злобата, и си подарявайте подаръци”. Ал-Хасан ал-Басри е казал: “Здрависването увеличава обичта”.

VІІ. Задълженията на мюсюлманина към своя брат.

На мюсюлманина е повелено да се отнася с братята си в исляма по начин, който осигурява съгласие на сърцата и тяхното обединяване. Всевишния казва: “Вярващите са братя, затова помирявайте своите братя...”, (ал-Худжурāт: 10).

На тях им са забранени нещата, които водят до отвращаване на сърцата и тяхното противоречие. А най-опасните причинители на отвращаване и противоречие са четири неща: потисничеството; оставянето без помощ и поддръжка; лъжата и обвиняването в лъжа; и унижаването. Нещо повече, човек не е добър мюсюлманин и неговата вяра не е цялостна, докато не пожелае за своя брат онова, което желае за себе си. Към това спада и да се стреми да възпира неприятностите и да премахва онова, което му вреди. Няма други вредни и неприятни неща, освен споменатите, чието премахване и възпиране от тях, да е задължително по отношение на брата-мюсюлманин.

1. Забраната за потискането му.

Без да има законно позволение, човек няма право да причинява неприятност на своя брат мюсюлманина: нито по отношение на самия него, нито по отношение на религията му, нито по отношение на честта му, нито по отношение на Богатствата му, защото това е потискане и разрив, които са забранени и несъвместими с ислямското братство. Вече говорихме подробно за потискането в хадиса на Абу Зарр[2]: “О, раби Мои, Аз забраних потисничеството за себе си и го забраних между вас, затова не се потискайте”.

2. Забраната на оставянето му без помощ и поддръжка.

Оставянето на мюсюлманина без помощ и поддръжка е строго забранено, особено когато е в беда и затруднение. Всевишния Аллах казва: “...И помолят ли ви за помощ в религията, ваш дълг е помощта...”, (ал-Енфāл: 72). В хадис, предаден от Абу Дāуд се казва: “Ако някой мюсюлманин остави без подкрепа друг мюсюлманин, при положение, че срещу него се извършва насилие или се посяга на неговата чест, Аллах ще го остави без подкрепа, когато той ще желае Неговата подкрепа”. В хадис, предаден от Имāм Ахмед се казва: “Ако при някого мюсюлманин бъде унижен и той не му помогне, а може да му помогне, Аллах ще го унижи пред всички твари в Съдния ден”. В хадис, предаден от Баззāр се казва: “Който помогне на своя брат без той да знае, когато може да му помогне, Аллах ще му помогне и този свят, и в отвъдния”.

Оставянето без подкрепа, което е забранено може да бъде както по отношение на светските неща, например, да има възможността да помогне на потискан човек и да премахне насилника от него, но да не го прави; така и по отношение на религиозните неща, например, да има възможността да го посъветва и поучи за негова грешка, но да не го направи.

3. Забраняването на лъжата или обвиняването в лъжа.

Право на мюсюлманина по отношение на другия мюсюлманин е да му вярва, ако той му каже нещо или ако чуе нещо от него. Едно то нещата, които нарушават ислямското чувство на отговорност е мюсюлманинът да съобщава на другия мюсюлманин нещо, което е противно на действителността, или да му казва нещо, което е несъвместимо с действителността, особено когато види, че този, на когото разказва вземе да му вярва. В книгата Муснед на Имāм Ахмед има хадис, с първоизточник ан-Наууāс ибн Сем‘āн, в който се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Много голяма измяна е да разказваш нещо на твоя брат, той да ти вярва, а ти да го лъжеш”.

Лъжата, ако не е с цел сдобряване или опазване на живота или Богатствата, е измама и измяна. В хадис, предаден от Тирмизи, се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Ако някой раб изрече една лъжа, ангелът се отдалечава от него на разстояние една миля, от вонята на онова, което е извършил”.

4. Забраната на неговото унижаване.

Забранено е мюсюлманинът да омаловажава своя брат — мюсюлманина, и да отнема от неговото достойнство. Това е така, защото когато Всевишния Аллах го е създал, Той не го е унижил, а го е почел, издигнал, обърнал се към него и го е задължил, така че неговото унижаване се счита за високомерно престъпване на границите на Господството, което е голям грях.

Поради това Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Достатъчно зло за човека е да унижава своя брат мюсюлманина”. Унижаването води началото си от високомерието. В хадис, предаден от Муслим, се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Високомерието е недоволство от истината и презиране на хората”. А в ривает на Имāм Ахмед в неговия Муснед: “Високомерието е неразумност към истината и надсмиване на хората”. А в друг ривает: “Той не зачита хората и ги смята за нищо”. Това е така, защото възгорделият се човек вижда себе си съвършен, а другите несъвършени, поради което ги унижава и презира.

Високомерието е едно то най-вредните качества на злото, защото вкарва човека в Огъня и го отдалечава от Рая. В хадис, предаден от Муслим се казва: “Няма да влезе в Рая човек, който има в сърцето си високомерие колкото тежестта на една прашинка”. В хадис, предаден от Бухāри и Муслим, с първоизточник Хāриса ибн Уахб (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Да ви кажа ли кои са обитателите на Рая? Това са все безсилни хора и такива, на които не се придава значение, но ако те поискат нещо от Аллах, Той ще им изпълни желанието. Да ви кажа ли кои са обитателите на Огъня? Все насилници, силни хора и високомерни”. “Насилници” — грубияни. “Силни хора” — важни, горделиви и надменни.

VІІІ. Страхът от Аллах (такуа) е мярката за превъзходството и мерилото за хората.

Страхът от Аллах (такуа) е избягването на мъчението на Аллах с изпълняването на повелените неща и оставянето на забранените. Пречистият и Всевишен Аллах ще удостои човека с уважение според неговия страх от Него и доброто му подчинение, не според личността или Богатствата му. Може някой човек да бъде унижаван от хората, заради неговото безсилие и малкия му дял от светските блага, но при Всевишния Аллах той да има по-голям дял от онези, които хората величаят и почитат, поради фалшивото им високо положение или заграбена власт, която заемат или поради вещите им придобити от харāм. Хората се различават при Аллах по положение според делата си и според размера на страха от Аллах, който притежават, а не според произхода, дрехите, формите и цветовете си, нито пък според многото си Богатства или вещи. Всевишния казва: “...Най-достоен измежду вас при Аллах е най-Богобоязливият...”, (ал-Худжурāт: 13). Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е бил попитан: “Кой е най-почитаният човек от хората?” На което той отговорил: “Онзи от тях, който се бои на-много от Всевишния Аллах”.

Мястото на страха от Аллах (такуа) е сърцето. Всевишния казва: “...А който зачита обредите на Аллах, това е от набожността на сърцата”, (ал-Хадж: 32). Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Наистина, Аллах не поглежда към вашите тела, нито към вашите форми, а към вашите сърца”. А щом страхът от Аллах (такуа) се намира в сърцето, тогава никой не може да узнае същността му освен Аллах. Така както с явните дела не може да се постигне такуа, тя се постига с усещането на огромна боязън от Аллах и Неговото наблюдение. И оттук, поглеждането на Аллах бива със смисъл, Неговото възмездие, искането на отчет за всичка, което се намира в сърцето, било то добро, или зло, без да се гледа на външните форми. Тогава е възможно мнозина от хората, които имат добра външност, Богатства, високо положение или ръководен пост в света, да се окажат със сърца, лишени от страх от Аллах (такуа), а други, които не притежават нищо такова, да са със сърца, изпълнени с такуа, поради което да бъдат по-уважавани при Всевишния Аллах, както ще се случва в повечето случаи. Именно поради това унижаването се счита за един от най-големите престъпления, защото е нарушаване на мярката за превъзходство и е обременяващо потискане поради зачитане на външността и незачитане на страха от Аллах, който е мерилото, с което хората ще бъдат измервани.

ІХ. Неприкосновеността на мюсюлманина.

Мюсюлманинът е неприкосновен в своята кръв, Богатства и чест. Това са нещата, с които Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) се е обръщал към огромни те множества. В обръщенията си към мюсюлманите по време на прощалния си хадж: на ‘Арафат; в деня, когато са принесли жертвени животни за Аллах; и през втория ден след жертвоприношението, той е казал: “Вашите Богатства, вашата кръв и вашата чест са неприкосновени за вас, като святостта на този ваш ден от този ваш месец в тази ваша местност...”.

Това са всеобщите човешки права, върху които се издига зданието на мирната ислямска общност, където всеки мюсюлманин усеща спокойствие за своите Богатства — не го напада крадец, не го ограбва грабител; спокойствие за своята чест — никой не посяга на честта му. И за да опази всичко това Всевишния Аллах е постановил наказанието за възмездие (кисāс), засягащо както за човешкия живот, така и отделни органи. Той е постановил отсичането на ръката за крадеца, убиването с камъни или бичуването за прелюбодейците.

Опазването на неприкосновеността на мюсюлманина е стигнало до такава степен, че се забранява да бъде сплашен или стряскан. В хадис, предаден от Абу Дāуд в книгата му Сунан, се казва, че някои от сахаба взели въжето на друг и той се уплашил, при което Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казал: “Не е позволено на мюсюлманина да плаши друг мюсюлманин”. В хадис, предаден от Ахмед, Абу Дāуд и Тирмизи, се казва: “Никой от вас да не взема тоягата на своя брат, на шега или на сериозно”[3]. В хадис, предаден от Бухāри и Муслим, се казва: “Двама да не си нашепват нещо без третия, защото това го измъчва”. А в друг ривает: “Защото това измъчва вярващия, а Аллах ненавижда да се измъчва вярващия”.

Х. Ползи:

1. Ислямът не е само доктрина и ‘ибадети, но и морал и взаимоотношения.

2. Порицаваният нрав в законите на исляма е ненавиждано престъпление.

3. Намерението и делата са точният критерий, с които Аллах ще премерва Своите раби и ще отсъжда според техните показатели.

4. Сърцето е източникът на страха и боязънта от Аллах.


[1] Едно от тълкуванията на този хадис е, че тя мами онези, които воюват. — Б. пр.

[2] Виж: Двадесет и четвърти хадис. — Б. пр.

[3] Тоест, да вземе нещо, не за да го открадне, а за да го раздразни, защото неговата игра е като кражбата, а сериозността му е в това, че причинява страх и страдание на човека. При Абу Дāуд и някои копия на Тирмизи: “нито играейки си, нито на сериозно”.