32. Оснновите на юриспруденцията в Исляма

ХАДИС: ОСНОВИТЕ НА ЮРИСПРУДЕНЦИЯТА В ИСЛЯМА

«لو يعطى الناس بدعـواهم لادّعى رجال أموال قوم ودماءهم، لكن البيّـنة على المدّعي واليميـن على من أنكر» — حديث حسن، رواه البيهـقي وغيره هـكـذا، وبعضه في الصحيحين.

От Ибн ‘Аббāс (Аллах да е доволен от него) е предадено, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Ако на хората се въздаваше според предявения им иск, някои хора щяха да претендират за имуществото и кръвта на други. Само че доказателството е за ищеца, а клетвата, за ответника”. — Добър хадис, предаден от Бейхаки и други в тази форма. Част от него се среща и в двата достоверни сборника на Бухāри и Муслим.

Бейхаки го разказва с тези думи.

Бухāри го разказва в тълкуването на сура Āли ‘Имрāн, раздел: “Словата на Всевишния: «Онези, които продават на нищожна цена обета към Аллах ...» [Āли ‘Имрāн: 77], номер 4219.

Муслим го разказва в глава “Съдопроизводствата” (ал-Акдийа), раздел: “Клетвата е за обвиняемия” (ал-йемийну ‘аля-л-мудда‘ā), номер 1711. При Муслим той е със следните думи: “Ако на хората се въздаваше според предявения им иск, някои хора щяха да претендират за кръвта и имуществото на други. Само че клетвата е за обвиняемия”.

Думите на Бухāри са: “Кръвта на едни хора и имуществата им щяха да си заминат”.

А в друг ривает при Бухāри и Муслим се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е отсъдил с клетва за обвиняемия.

Хадисът се разказва и в Сунаните. Абу Дāуд го разказва под номер 3619. Несā’и го разказва в том 8, стр. 248. При Тирмизи 1343. Ибн Мāдже и други също го разказват с малки разлики в някои думи.

Значимостта на хадиса:

Ан-Науауи (Аллах да се смили над него) казва: “Този хадис е един голям принцип сред принципите на религиозните предписания”. Шейху-л-ислям Ибн Дакик ал-‘Ид казва: “Този хадис е принцип от принципите на предписанията и най-значимият източник при споровете и препирните”.

Пояснение на някои думи от хадиса:

“Ако на хората се въздаваше” — онова, за което твърдят, че е тяхно право и го изискват.

“Според предявения им иск” — само заради това, че са го казали и поискали, без да има нещо, което доказва, че то е тяхно. В юридическата терминология искът е молба до съд за разрешаване на спор или за защита на гражданско право.

“Някои хора щяха да претендират” — щяха да си позволят да убият други хора и да изземат Богатствата им без да имат право за това.

“Доказателството” — това са свидетелите или признанията на обвиняемия.

“За ищеца” — това се изисква от ищеца. Ищецът е физическото или юридическото лице, което предявява иск на друго лице — ответник.

“Клетвата” — че отрича онова, в което се обвинява.

“За ответника” — това е обвиняемият, от когото се изисква да даде клетва, че отрича предявения иск.

Разбиране на хадиса и онова, към което насочва:

1. Величието на ислямското законодателство.

Ислямът е една завършена цялостна система за живота. Той обхваща в себе си прозрачната вяра, искрените ‘ибāдети, благородните морални ценности и възвишеното законодателство, което гарантира правото на всеки и защитава живота, Богатствата и честта на всеки член на обществото. А тъй като правосъдието е източникът и основата в разрешаването на споровете и прекратяването на препирните и решаващото слово при предявяването на правата и гарантирането им, ислямът е поставил принципи и правила, които забраняват на онези, които имат болни амбиции да посягат на чуждото право и да го заграбват. Тези принципи и правила предпазват общността от нарушаването на общественото спокойствие и тиранията. Най-добрият пример в тази връзка е разглежданият хадис. Той обуславя привеждането на доказателства за истинността на обвиненията и валидността им. Той установява какво се счита за подходящ довод за всеки от ищеца и ответника, който се зачита от съдията за определянето на истината и издаването на съдебно решение, съгласно нея.

2. Доказателството и видовете му.

Учените са единодушни, че с доказателството се има предвид свидетелството, защото то разкрива правдата и най-често проявява истинността на ищеца. Свидетелството е пътят за това разкриване и проявяване, защото се опира на наблюдението и присъствието.

Доказателството, тоест свидетелството, се различава според същността на предявения иск и последствията от него. Свидетелствата, които са установени в законите на Всемогъщия и Велик Аллах са четири вида:

—1. Свидетелството за прелюбодеяние.

Условието, този вид свидетелство да бъде прието, е да има четирима мъже. Тук свидетелството на жените не се приема. Всевишния казва: “А срещу онези от жените ви, които извършат прелюбодеяние, вземете четирима измежду вас за свидетели...”, (ан-Нисā’: 15). Също: “А на онези, които набедят целомъдрени жени, после не доведат четирима свидетели, ударете осемдесет бича…”, (ан-Нур: 4).

—2. Свидетелството за убийство и други престъпления, за които има точно определени наказания извън прелюбодеянието.

Като кражбата, пиенето на вино и клеветата, които в мюсюлманското право се наричат наказателни постановления (худуд[1]). Условието за приемането на този вид свидетелство е да има двама мъже. Тук свидетелството на жените също не се приема. Всевишния казва: “...И вземете за свидетели двама справедливи мъже измежду вас...”, (ат-Таляк: 2). Някои учени по мюсюлманско право — като последователите на Имāм Шāфи‘и — добавят към този вид свидетелство и нефинансовите правни отношения като женитбата, развода и други подобни. Те казват, че в тях трябва да са налице двама мъже за свидетели, за да се удостоверят.

—3. Свидетелството за установяване на финансови права.

Като продажбата, заемите, арендите и други подобни. Този вид свидетелства се приемат от двама мъже или от един мъж и две жени. Всевишния Аллах казва в айета за заемите: “...И вземете за свидетели двама от вашите мъже, а ако не са двама, да бъдат мъж и две жени от свидетелите, за които сте съгласни...”, (ал-Бакара: 282). Някои учени по мюсюлманско право — като последователите на Имāм Абу Ханифа — считат от този вид и свидетелството при останалите правни отношения с изключение на гореспоменатите видове.

—4. Свидетелството по женските въпроси, с които мъжете най-често не са запознати.

Като раждането, девствеността, кърменето и други подобни. Този вид свидетелства се приемат от жените дори и да няма мъже. Възможно е дори да се приеме свидетелството на една единствена жена, както е направлението на последователите на Имāм Абу Ханифа. В хадис, предаден от Бухāри с първоизточник ‘Укба ибн ал-Хāрис (Аллах да е доволен от него) се казва, че когато той се оженил за дъщерята на Абу Ихāб ибн ‘Азиз, при него дошла една жена и казала: “Аз съм млечно майка както на тебе, така и на момичето, за което се жениш”. При което ‘Укба казал: “Аз не зная, че ти си ме кърмила. И не си ми го казала досега?”, и се отправил към Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) в Медина. Когато го попитал, Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) му отговорил: “Как след като вече е казано”... След което ‘Укба се разделил с нея и се оженил за друго момиче. Тоест: Как можеш да я оставиш за своя съпруга, след като вече е казано, че тя е твоя млечна сестра?! А това било казано само от онази жена.

Другите учени, освен последователите на Имāм Абу Ханифа, казват че е необходимо жените да са повече от една, за да се приеме тяхното свидетелство. Те отнасят раздялата на ‘Укба с жена си към неговата набожност и безупречност. Те казват също, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) не му е наредил да го направи.

3. Свидетелите са доказателството на ищеца, а клетвата е доказателството на ответника.

На мюсюлманския съдия му е повелено да отсъди в полза на този, доводите на когото сочат неговата правдивост, все едно дали е ищец или ответник. Свидетелството в ислямското законодателство е превърнато в довод за ищеца — ако той успее да го осигури, той спечелва предявения към ответника иск. Така както и клетвата е превърната в довод за ответника — ако той даде клетва, той бива оневинен за предявеното обвинение. Това сочат някои риваети на хадиса, в които Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Свидетелството е за ищеца, а клетвата за ответника”, предаден от Тирмизи.

Установено е, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал за ищеца: “Или твоите двама свидетеля, или неговата клетва”, в хадис, предаден от Муслим.

Мъдростта в това разпределение е, че ищецът иска нещо, което е неизвестно, за което той се нуждае от силни доводи, за да го предяви. А свидетелството е силно доказателство, защото е слова на хора, които не са страна в спора, затова са приети да са от страна на ищеца. Що се отнася до клетвата, тя има по-слаба сила, защото е слова на една от страните в спора. Освен това ответникът не претендира за нещо, което е неизвестно, а само настоява за основната позиция и продължаването на състоянието, поради което най-доброто за него е по-слабият довод, а именно клетвата затова е приета да е от страна на ответника.

4. Доказателството на ищеца е с предимство пред доказателството на ответника.

Ако условията по иска са налице при съдопроизводствата, съдията ги чуе и след това попита ответника за тях, ако той ги потвърди, тогава се отсъжда против него, защото потвърждаването е доказателство, което задължава потвърждаващия. Ако той ги отрече, съдията иска от ищеца да представи свидетелите, ако той доведе свидетели, тогава се отсъжда в негова полза без да се обръща към думите на ответника, отричането му или страшните му клетви. Ако ищецът не е в състояние да доведе свидетели, тогава съдията иска от ответника да даде клетва, ако той се закълне, тогава се обявява за невинен и съдопроизводствата се прекратява.

Доказателство за това са думите на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари), казани на ищеца: “Имаш ли свидетели?” Той отговорил: “Не”. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казал: “Тогава за теб ще е неговата клетва”, хадис, предаден от Муслим. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е попитал първо за свидетелите и оставил на следващо място, ако липсват такива да се иска клетвата, с което се установява, че доказателството на ищеца е преди доказателството на ответника.

5. Отправянето на искане за клетва към ищеца.

Ако от ответника се поиска да се закълне, а той откаже да го направи, но поиска от съдията ищецът да се закълне и да вземе исканото нещо, в такъв случай неговото искане приема ли се или не?

Някои учени по мюсюлманско право, сред тях са и последователите на Имāм Шāфи‘и, са на мнение, че неговото искане се приема, защото той има право да се закълне и да се оневини, но щом е съгласен срещу него да се отсъди с клетва от страна на опонента му, тогава той става съдник на себе си.

Други са на мнение, сред тях са и последователите на Имāм Абу Ханифа, че неговото искане не се приема, защото Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал на ищеца: “Или твоите двама свидетели, или неговата клетва, нямаш друг избор” — Бухāри и Муслим, думите са на последния. Този хадис сочи, че не се отсъжда за ищеца с неговата клетва. Също така Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е разпределил доказателствата между обвиняващите се, когато е казал: “Доказателството е за ищеца, а клетвата е за ответника” — Тирмизи. Така че, той е сторил клетвата да е доказателството на ответника, което сочи, че клетвата се ограничава единствено с неговата страна. При положение, че клетвата се поиска от ищеца, някои клетви щяха да не са в страната на ответника, което противоречи на ограничението в посоченото от текста.

6. Отсъждането при отказване да се даде клетва.

Ако от ответника се поиска да се закълне и той откаже да го направи и не се закълне, тогава се отсъжда против него, в полза на ищеца. Това е така според последователите на Имāм Абу Ханифа и Ахмед ибн Ханбел, според които има някои дела, в които се отсъжда при отказ от клетва, но и ма и такива, при които не се отсъжда при отказ от клетва. Техният довод в това е, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Клетвата е за този, който отрича”, а той е ответникът. Освен това предлогът “за” в този хадис е със значение за задължаване, а разумният мюсюлманин не се отказва от изпълняването на свое задължение. Това, че той се отказва да се закълне, сочи, че той признава правото на ищеца и че той е съгласен да му го предостави. Мюсюлманинът има право да предостави онова, което е негово на другите, с което се отсъжда против него.

Последователите на Имāм Шāфи‘и и Мāлик казват, че не се отсъжда против ответника при отказ от даване на клетва. В тези случаи клетва се изисква от ищеца, ако той се закълне, получава онова, което иска, а ако не се закълне, не получава. Техният довод в това е, че по начало се приема невинността на ответника, поради което нищо не го задължава, докато не се представят доказателства, че другият има право. Отказването да се даде клетва не може да послужи за доказателство против него, защото — така, както е вероятно то да се дължи на желание да се предпази от лъжлива клетва — е вероятно това да се дължи на притесняване да се даде правдива клетва. И докато съществуват вероятности, не може да има съдопроизводствата.

7. Кога ответникът дава клетва.

Тримата имами: Абу Ханифа, Шāфи‘и и Ахмед (Аллах да се смили над тях) казват: Всеки ответник дава клетва, когато от него се поиска да се закълне без да се прави разлика между един ответник и друг. Техният довод в това е най-общото значение на съществуващите хадиси, отнасящи се да искането на клетва от ответника.

Имāм Мāлик (Аллах да се смили над него) казва: Ответникът дава клетва единствено, когато се установи, че между него и между ищеца е имало нещо общо с някакво вземане-даване, получаване на заем и други подобни, или когато ответникът се явява от хората, които е вероятно да бъдат обвинени с нещо, което ищецът е предявил. Неговият довод в това е: вземането под внимание на общото благо. Тоест, за да не стане така, че хората да вземат предявяването на жалби като средство за взаимно потискане като воденето им на дела без да имат аргументи и за да не могат наглите хора да посягат на честта и достойнството на хората, за да ги обидят като ги заставят да се явят пред съда и да бъдат заставени да се закълнат или да заграбят техните Богатства без право.

8. В името на какво се дава клетвата?

Ако от някой от оспорващите страни се поиска да се закълне, съдията иска той да се закълне в името на Всевишния Аллах, не е разрешено да се закълне в нещо друго все едно дали човекът, който ще се кълне е мюсюлманин или немюсюлманин. В хадис, предаден от Бухāри, Муслим и други, с първоизточник Ибн ‘Омар (Аллах да е доволен от него и баща му) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Аллах ви забранява да се заклевате в името на вашите бащи. Ако някой ще се закълне, нека го направи в името на Аллах или да си мълчи”.

Съдията има право да поиска да се подсили клетвата и потвърди със споменаването на качества на Всемогъщия и Велик Аллах, като да каже: “Кажи!: «Заклевам се в Аллах, освен Когото няма друго божество, Знаещия съкровеното и явното, Всемилостивия и Милосърдния»” и други подобни качества, които придават величавост на клетвата за този, който се заклева и го възпират да се закълне, ако вътрешно знае, че лъже. Към това спада и донасянето на Коран и искането да се закълне с ръка, поставена на Корана, ако той е мюсюлманин, като се съблюдават условията и правилата за докосването и вземането на Корана в ръка. Към това спада и да се поиска да се закълне в името на Всевишния Аллах, Низпослалия Тората на Муса, ако е евреин; в името на Аллах, Низпослалия Евангелието на ‘Иса, ако е християнин; и в името на Аллах, Който го е сътворил и му дал образ, ако е езичник и други подобни.

9. Етика на даването на клетва.

Когато се поиска да се даде клетва е добре съдията или някой от съдебния състав да се обърне с кратка поучителна проповед към даващия клетва и да го предупреди за последствията от лъжливата клетва и да му прочете айетите и хадисите, в които се споменава греха от това. В предание на Бухāри и Муслим се казва, че две жени пробивали дупки в някаква къща или стая, но едната решила да си открадне едно шило, тя го мушнала в ръкава си и излязла, а след това обвинила другата. Техният спор стигнал до Ибн ‘Аббāс (Аллах да е доволен от него и баща му), който казал: “Напомнете им за Аллах и им прочетете: «Онези, които продават на нищожна цена обета към Аллах и своите клетви, те нямат дял в отвъдния живот ...» [Āли ‘Имрāн: 77]”. Те го направили и тя си признала.

Ако човекът, от когото е поискано да даде клетва знае, че това ще е лъжа, той е длъжен да признае истината и да се въздържа от даването на клетва, за да не попадне под гнева на Всевишния Аллах и лишаване от милостта Му. В хадис, предаден от Бухāри и Муслим с първоизточник ‘Абдуллах ибн Мас‘уд (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Който даде лъжлива клетва, за да си присвои Богатствата на мюсюлманин, когато срещне Аллах, Той ще му бъде разгневен”. Това е така, защото лъжливата клетва влиза в сила и от нея зависи какво ще се отсъди.

Ако човек знае, че това е истина, по-добре за него е да се закълне, а може би дори това е задължително по отношение на него, както разбрахме. Това е така, защото Всевишния Аллах е узаконил даването на клетва в този случай, за да може мюсюлманинът да предпази от погубване своето право. Също и за да не могат лошите хора да превърнат воденето на дела в средство за незаконно присвояване на Богатствата на хората, като претендират за неща, които не са тяхно право, но знаят, че другите ще се уплашат да дадат клетва и по този начин ще загубят делото и те ще спечелят онова, за което са предявили иск.

10. Отсъждането с един свидетел и даване на клетва.

Ако доказателството на ищеца не е цялостно, като например представи само един свидетел при положение, че за предявения иск от негова страна се изискват двама свидетели, може ли в този случай вместо другия свидетел да се приеме неговата клетва и да се отсъди в негова полза?

Последователите на Имāм Абу Ханифа казват, че нито едно съдебно решение не може да се отсъди с един свидетел и клетва, във всяко дело е необходимо доказателствата да се представят цялостно, ако това не стане клетва се иска от ответника, що се отнася до ищеца, клетва от него не се изисква в никакъв случай. Тяхното доказателство са словата на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари): “Или твоите двама свидетели, или неговата клетва, нямаш друг избор”. Също и най-общото значение на хадиса: “... Клетвата е за ответника”, както ги пояснихме по-горе.

Последователите на Имамите Мāлик, Шāфи‘и и Ахмед казват, че се отсъжда с един свидетел и даване на клетва, но само в делата, които са свързани с финансови права и искане на пари. Тяхното доказателство е хадис, предаден от Муслим с първоизточник Ибн ‘Аббāс (Аллах да е доволен от него и от баща му), в който се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е отсъдил с един свидетел и давен на клетва.

11. Даването на клетва от страна на ищеца наред с доказателството и заставянето на свидетелите да дадат клетва.

Разбрахме, че доказателството на ищеца са свидетелите, ако той представи нужния брой свидетели, съдията отсъжда в полза на предявения от него иск. От Имāм Ахмед (Аллах да се смили на д него) е предадено, че съдията има право да накара ищеца да се закълне, че неговите свидетели свидетелстват с истината, ако се усъмни в тях. Ибн Реджеб ал-Ханбели споменава в своята книга “جامع العلوم والحكم” (Джāми‘у-л-‘улум уа-л-хикам), че Имāм Ахмед (Аллах да се смили над него) е бил попитан по този въпрос, на който отговорил: “Това вече е направено от ‘Али”. Тогава питащият продължил да го пита: “Правилно ли е това?” А той му отговорил: “Това вече е направено от ‘Али”. Тоест, как да не е правилно след като го е направил ‘Али ибн Аби Тāлиб (Аллах да е доволен от него)?! Което сочи, че той е бил на това мнение.

Също така в такива случаи съдията има правото да изисква от свидетелите да се закълнат, за да засилят свидетелството си и за да не остане място за съмнение.

12. Отсъждането на съдията при неговото знание.

Ако съдията знае истината по делото, което е повдигнато до него, той няма право да отсъжда според онова, което той знае, а основавайки се на явните налични доказателства на ищеца или на ответника, дори тези доказателства да са противоположното но онова, което той знае по случая. Основание за това е хадис, предаден от Бухāри, Муслим и други с първоизточник Умм Селеме (Аллах да е доволен от нея), в който се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Аз съм само един човек, а вие идвате при мен да разрешавам вашите спорове. Някой от вас може да умее да представя по-силни доказателства и аз да отсъдя в негова полза, според онова, което чувам...”. Така че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) заявява открито, че той отсъжда според онова, което чува, а не според онова, което знае. Мъдростта в това е, че се спуска бариера пред средствата за причиняване на несправедливост и развала. Това е така, за да не се допусне недобросъвестните съдии да действат произволно и да осъждат хората според предположения и догадки, твърдейки, че познават случая и същността на проблема. Също така и за да се отдалечи съдопроизводствата от предизвикването на подозрения и съмнения, когато съдебното решение не съвпада с желанията на оспорващите страни и те обвинят съдията в пристрастие, вземане на страна, вземане на подкуп и много други такива.

Това е мнението, което се зачита в мюсюлманското право, а за повече подробности, нека се погледнат становищата на мезхебите по този въпрос.

13. Съдът не разрешава нещо, което е харāм и не забранява нещо, което е халāл.

Ако съдията разполага със средствата за приемане или отхвърляне на предявения иск, изразени в явните доказателства като наличието на свидетели или даването на клетва, той отсъжда според тях. Това е така, защото на него му е повелено да се придържа към явните доказателства както разбрахме, така че загубилата делото страна, се задължава да изпълни съдебното решение. Тук трябва да отбележим, че съдебното решение в действителност е възможно да е било дадено в противоречие на истината, както например може да се случи, ако ищецът представи двама лъжесвидетели или ако ответникът даде лъжлива клетва. В такива случаи, отсъденото за спечелилата делото страна не е халāл за нея, при положение, че тя знае, че то не му се полага по право. Така както и не прави нещото, което е отсъдено против загубилата по този начин делото страна, да е харāм за нея, при положение, че тя знае, че то е халāл за нея и му се полага по право.

Пример за това: Двама мъже дават лъжливи свидетелски показания, че даден мъж се е развел с дадена жена. Мъжът отрича, че се е развел с нея. Съдията отсъжда мъжът и жената да се разделят. В този случай, не е позволено на тази жена да се омъжи за друг мъж освен съпруга си, защото тя все още продължава да е негова съпруга според законите на Всемогъщия и Велик Аллах, така както не е забранено на мъжа й да извършва полово сношение с нея, защото в действителност тя не се е разделила с него.

Основание за това е гореспоменатият хадис на Умм Селеме (Аллах да е доволен от нея), в който се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “...Така че, ако на някого съм отсъдил нещо, което е право на неговия брат, нека той не го вземе, защото онова, което му предоставям е парче от огъня”. Това сочи, че отсъждането в негова полза не превръща отсъденото нещо в халāл за него и следователно не го превръща в харāм за неговия опонент.

Това е принципът, според който издават фетви всички зачитани мезхеби.

14. Наградата за справедливо отсъждащия съдия.

Несъмнено, задължение на съдията е да положи всички усилия, за да се запознае с всички страни на делото, след което да отсъди според онова, което неговото старание му е показало, че е истината и за което той предполага, че е вярното решение. В хадиса, предаден от Бухāри с първоизточник Умм Селеме (Аллах да е доволен от нея), се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “...И аз смятам, че той казва истината, и отсъждам в негова полза според това...”. Ако той постъпва по този начин, неговото отсъждане ще е справедливо и ще бъде възнаграден за делото си, все едно дали е уцелил истината на практика или не, защото по този начин той ще е изпълнил онова, което се изисква от него, а именно да съблюдава истината и да отсъжда според явните доказателства. В хадис, предаден от Бухāри, Муслим и други, с първоизточник ‘Амр ибн ал-‘Āс (Аллах да е доволен от него) се казва, че той е чул Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) да казва: “Ако съдията отсъди след старателно проучване на въпроса и уцели, за него ще има две награди, а ако отсъди след старателно проучване, но не уцели, за него ще има една награда”.

15. Един съдия в Рая, две съдии в Ада.

Едно от условията да се заеме съдийския пост, е човекът, който ще го заема да има знания какво е халāл и какво харāм в законите на Всемогъщия и Велик Аллах, да има възможността да се обръща за справка към източниците на ислямското законодателство и да извлича шериатските предписания за случаите, с които се среща. Освен това съдията е натоварен — както разбрахме — със задължението да извършва старателно проучване и да търси правилното в случая и да отсъжда според това, което установи, че то е правото. Ако някой се захване за тази работа, без да притежава умението да разсъждава и да извършва старателно проучване, или ако не е вещ по отношение на законите на Всемогъщия и Велик Аллах, на него му се пише грях, дори и ако неговото отсъждане съвпада с истината и действителността. Това е така, защото това съвпадение е плод на случайността и защото, ако веднъж той е познал, през всички останали опити, той ще греши. А горко, на оня съдия, който узнава истината, но отсъжда противното на нея, срещу някаква незначителна земна облага, или заради някаква страст, злорадство или угнетяване.

В хадис, предаден от Абу Дāуд и други се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Съдиите са трима: един е в Рая, двама са Огъня. Онзи, който е в Рая е човек, който е узнал истината и е отсъдил според нея. Онзи, който е узнал истината, но е бил несправедлив в отсъждането е в Огъня. И онзи, който е отсъждал за хората без да има знания е в Огъня”.


[1] Буквално: граници. — Б. пр.