Брод към щастието

Брод към щастието
(разказ)

Те лежаха в болнична стая на женското отделение. Вече се бяха опознали, знаеха коя от какво е болна, говореха за близките и познатите си. Горещината не им позволяваше да заспят до късно. Всяка от тях разказваше всевъзможни интересни моменти от живота си, или пък за прочетена книга, хубав филм. Само една от жените, иначе разговорлива и весела, не споделяше нищо за себе си.
Един ден настояха:
- Разкажи ни и ти нещичко за живота си.
- Какво да ви разкажа? Може да ви разтревожа. Тя, моята,е много по-различна.
- Разказвай, разказвай!
Тя се облегна на бялата възглавница, зави се с одеялото и някак тихо и глухо поде своя разказ:
- Бяхме три сестри. Поотраснахме на село и един ден трите отидохме в Габрово, на работа в тъкачната фабрика. Живеехме заедно, ходехме заедно, четяхме книги, особено любовни. Бяхме в такава възраст, когато тая тема най-много вълнува човека. Нито една от нас не знаеше, не беше изпитвала какво е това любов. Познавахме я само от романите - чиста и крилата. Бяхме като ония три девойки от приказките, които тайно една от друга очаквали своя принц. И ако принцът е един, той избира или най-голямата, или най-малката. Но този път щастливка беше средната. Тя обичаше с цялата си душа и сърце своя момък. Обичаше я и той. Какво да крия, тая безумно влюбена девойка бях аз!
Щом се върнех от работа, хапвах няколко залъка и изтичвах на улицата, където ме чакаше той. Виждахме се всяка вечер, когато не бях на смяна. Веднъж направо от работа отидох на нашето местенце, където бяхме решили да се срещнем. Но него го нямаше. Може би нещо му се бе случило. Продължих да чакам - час два... Той така и не дойде. Тръгнах си разтревожена. Откакто се познавахме, това се случваше за първи път. Избиваше ме студена пот. Не, не може да бъде! - си казвах. Той ще дойде, ако не днес, утре непременно ще дойде!” Чаках цяла седмица. От човека, когото обичах така всеотдайно, нямаше и следа. Можех да чакам единствено появяването на моята рожба, плод на голямата ми любов. Разказах всичко на сестрите си. Те се опитваха да влязат в моето положение, успокояваха ме, но в следващия миг започваха да ме укоряват и избухваха в плач. “Как не те е срам! Сега ще те сочат с пръст! А какво ще кажем на родителите си?!”
Плачех и се проклинах и аз. След като изплачеха мъката си, те пак ме успокояваха: “Не се тревожи, сестричке! Какво пък, ще си го родиш! Ще го оставиш в майчин дом. Та ти си млада. Ако не за него, за друг ще се омъжиш!”
Да се омъжа?! Аз не исках и да помисля за мъже!
Роди ми се син. Как го оставих в майчин дом, как си тръгнах оттам, какви мисли ме терзаеха само аз си зная. Често телефонирах до майчин дом и се интересувах за него, моя син. Един ден ми казаха, че едно младо бездетно семейство го осиновило. Значи, синът ми ще порасне, без да знае коя е истинската му майка? Узнах адреса и често минавах под прозореца на това семейство. Колко воля и сила ми бяха необходими, за да се откъсна от това място, за да не чуя гласа му! Но не исках да попреча на тяхното щастие. “Нека синът ми расте весел и безгрижен!” - си казвах. Но това не ме успокояваше. Жадувах за детето си.
Минаха няколко години. Сестрите ми се задомиха и им се родиха деца. Немалко младежи се опитваха да се запознаят и сближат с мен. Но аз се страхувах да не повторя грешката си. Не им вярвах!
Една вечер, тъкмо се бях върнала от работа, на вратата се почука. Беше непознат мъж, който ми каза, че иска да говори нещо сериозно с мен. Поканих го да влезе.
Той седна на края на един стол до вратата и няколко минути ме гледа объркано. Не смеех да продумам нищо. Най-сетне той някак несмело каза:
- Идвам при вас по молба на покойната ми жена. Преди няколко месеца тя се разболя и почина. На смъртно легло ме извика при себе си и каза:
- Имам едно последно желание. Ако умра, иди, намери майката на сина ни и се ожени за нея! Адресът й е под възглавницата ми. Така и тя, и синът ни ще бъдат щастливи. Споменавайте ме с добро!
В този миг изпаднах в шок. Аз, която не исках дори да погледна мъжете в лицата, разбрах, че този човек идва при мене с най-чисти помисли. А неговото предложение - да се събера със сина си, ме накара да загубя и ума, и дума. Сълзите ми ме задавяха и не можех да продумам нищо. Можах само да промълвя: “Преди правех всичко на своя глава и сгреших. Сега ще попитам родителите си. Каквото ме посъветват, това ще направя!”
Мъжът си отиде. Тая нощ не склопих очи. Какви ли мисли не минаха през главата ми. Ах, какво щастие щеше да бъде, ако се съберях със сина си!
Отидох и разказах всичко на майка си и на баща си. Добрите стари хора, какво можеха да ми кажат! Аз сияех от щастие!
- Дъще, рече баща ми, - ти най-добре си знаеш, но щом ни питаш за съвет, ще ти кажем: Събери се с тоя човек. Бъди му добра жена и гледай детето си. Хем той ще изпълни завета на жена си, хем ти ще бъдеш със своята рожба!
Решили бяхме да почакаме до неделя. За бъдещия си съпруг все още не мислех., докато мисълта за сина ми не ме напускаше. През това време неговите родители подготвили всичко. И ето, към обяд вратата се отвори и в стаята пръв пристъпи кой мислите? Едно мъничко, мило човече, с протегнати напред ръце: “Мамо!”
Не вярвах на очите си. Но това трая само секунди. Спуснах се, грабнах го, силно го притиснах към гърдите си и в тоя ден нищо повече не видях, нито чух. Как са празнували роднините не помня...
Съпругът ми се оказа много добър и разбран човек. Ето, петнайсет години минаха оттогава. Синът ми е вече на осемнайсет. Утре като дойде на свиждане, ще го видите!
Жената свърши своя разказ и болничната стая отново стана тихо. Тези, които бяха чули изповедта, бяха изживели и мъката, и радостта, и щастието на тази майка.
В мисълта си всяка от тях виждаше своето дете, протягаше ръце към него и разбираше съдбата й - защото майките в целия свят са еднакви.

Исмаил А. Чаушев

Източник