От съдбата на книгите към книгата на съдбата
Един от последните учени на Османската империя и първите професори на републиканска Турция Омер Ферид Кам в своята книга “Религиозно-философски размишления”, спирайки се на съпротивителната сила на човека, задава въпроса:
“Трябва ли човек да чете всичко?” Неговият отговор е твърде интересен: “Приятелю, казва той, ти пък какво мекушаво сърце имаш! Човек трябва да чете всичко, но в никакъв случай не бива да бъде фанатик в това отношение. Винаги трябва да бъде предпазлив и умерен, при четене всяка мисъл да се притегля поотделно.” Това показва, че според проф. Ферид Кам смята човек трябва да чете всичко. Само че краят на неговия отговор малко се различава от началото: “Наистина, казва той, четенето на такива книги (има се предвид книгата “Фрагментарна мисъл” на Шопенхауер) може до голяма степен да стресне младите хора. Празни приказки биха били твърдения от рода на: “Аз и да ги чета, не се стряскам и не се влияя от тях”. Както някоя малка трохичка, влязла между зъбите ни, не ни дава мира, така и някои мисли, влезли в главата ни, не ни оставят на спокойствие докато не намерим тяхното обяснение. Ето защо да се занимава с противоречиви твърдения не е залък за всеки човек трябва да бъде предпазлив, понеже “сред тези мисли може да има такива, които могат за миг да го тръшнат на земята и да го убият”. Човек, естествено, иска да узнае как тези книги, пълни с противоречиви мисли, за които говори проф. Ферид Кам, за миг могат да тръшнат на земята човека и да го убият? Вероятно проф. Ферид Кам има предвид смъртта на онова, което ни прави да сме самите ние? Нашата същност, която държи будно сърцето ни и придава нюанс на душата ни. Нашето верую. Смисълът на човешкото ни съществувание. Прибягвайки до образа за мигновената човешка смърт, той иска да ни внуши, че промяната на същността ни е равносилна на самоотравяне и загиване. Ако обаче целта ни е да спасим човешката си същност, трябва ли тогава да се четат книги от подобни на тези, за които говори Ферид Кам? Щом като съществува вероятността да загинеш, струва ли си да се нагърбиш с такова четене? И не трябва ли редом с въпроса: “Какво да се чете?” да се запитаме и “Какво не трябва да се чете?”
Всяка книга си има своя съдба. Както и всяка съдба си има своя книга. Съдбата на книгата е заключена между тайнствената броеница на възможността или невъзможността да се срещне с читателя си. В книгата на съдбата обаче е събрана в едно цялата тайнственост, която ни се явява. В книгата на съдбата ни непременно ще намерим следи от съдбите на книгите, които сме чели. В един незнаен бъдеш ден в нашата книга може да покълне идеята, която се е породила в душата на един автор. Тя ще намери в нас благоприятна почва, ще се раззелени и ще се разклони. Може би няма да се ограничи само с нашата книга. Като вековен и величествен чинар, чиито клони се извисяват към небесата, тя ще пусне корени в книгите на други съдби. Така ще се прокара път от съдбата на книгите към нашата съдба, към нашата книга.
Книги, книги... Цели изписани страници... Пълни с размисли и разсъждения. На какво се базират те? Кого и защо осъждат?
Между редовете на книгите ще усетите радостите и скърбите на автора. Какво ли щяхме да видим, ако беше възможно да надникнем в душата му? Дали щяхме да продължим да четем една книга, ако знаехме на какво се е радвал и за какво е скърбял авторът й?
Проекции от съдбата на книгите падат върху нашите съдби и ние се сприятеляваме. А до кой ли край ще ни отведе това, та по-нататък да споделяме същата съдба. Накъде ли ще се отправим? Някой ден ще ни го разкрие книгата на съдбата ни. За съжаление тогава, може би, ще бъде вече много късно. Ето защо трябва да внимаваме какви книги четем. Да внимаваме за съдбата на книгите, които четем. Какви мисли и чувства са излезли от душата на автора? Откъде извират тези думи, които отекват и остават в нас? Кои изсушени територии полива в нас водопадът на буквите? Какво се раззеленява в нас? Какво избуява в душите ни? Как после прекипява и се излива навън онова, което не се побира в коритото си? Всъщност какво е онова, което прекипява вътре в нас? Мъст и радост ли; тъга, омраза или любов?... Какво?
Затова трябва да внимаваме какви книги четем. Да се вгледаме в съдбата на книгите. Но кой простосмъртен човек може да знае предопределената му съдба? Както в буйно течащите реки няма неподвижна точка, така и книгата не стои неподвижна, затворена между кориците си. И тя вечно се променя като всяко живо същество, изградено от плът и кръв, преминава от едно състояние в друго. Ако се опитаме да прочетем някоя книга, която сме прочели през миналата година, ще видим разликата. Та нали в ръцете си държим същата книга със същите страници, със същите корици? И всичко е едно и също. Или може би така ни се струва? Но ако почнем да четем с удивление ще открием колко много неща са се променили! Колко по-различни са вече предишните мисли и чувства... Нима не сме ги забелязали по-рано? А цяла година не сме я разгръщали. Колко ли други неща сме изгубили за една година?.. Значи, всъщност не ние четем книгата, а книгата чете нас. Не книгата се е променила, а ние сме се променили. Това не го казваме ние, а ни го казва книгата, която държим в ръцете си. Съдбата на книгата е станала наша съдба. Отражения от съдбата на книгата падат върху нашата съдба. Гледаме и четем, ала не знаем какво. Някоя обикновена книга ли четем, или книгата на съдбата си?
За онези, които живеят зад хоризонтите на отвъдното, всички книги се четат, за да бъде разбрана най-добре една единствена книга. Колкото повече успеем да доближим книгата на съдбата си до съдбата на тази книга, толкова по-добре ще е за нас. Някъде пред нас сияе светлината на сливането на съдбата на този щастливец, който не е знаел да чете, първата повеля, която е получил е била: “Чети!”, със съдбата на книгата си. Когато четем неговата книга, ние четем прекрасната съдба на честития ни Пратеник. Щом е така, трябва да приемем мисълта на Ферид Кам и да четем всичко, което ни попадне. Трябва да се четат дори онези книги, които за миг ще ни тръшнат на земята и ще ни убият. За книгата на Гьоте “Терзанията на младия Вертер” се казва, че не е нищо по-различно от огнени езици. Според легендата стотици души, които са прочели тази книга, са се самоубили...
Всичко трябва да ни интересува: Човекът, създанията и всичко, което се отнася до рабите на Всевишния Аллах. Трябва да намерим онзи път, който ще ни води от произведенията на Неговите раби до Неговите произведения. За да можем да изминем по най-добрия начин този път обаче трябва да лягаме и да ставаме с книгите. Отмората трябва да дойде с всяка следваща книга. От дълбините на всяка книга трябва да поемем към трудните пътища на една нова книга. Не бива никога в нашия живот да съществува празнина по отношение на книгите. Трябва непрекъснато да преминаваме от красотите на едната, към прекрасните неща в друга книга.
Да, всичко трябва да се чете, но винаги със съзнанието и тревогата какви ли следи ще остави тя в книгата на нашата съдба. Когато имаме това съзнание ще знаем, че не може да има книга, която ще ни тръшне на земята и ще ни убие. Така че проф. Ферид Кам е прав: Човек трябва да чете всичко!
Мехмед Лютфи Арслан
Портал 
