Тълкуване на сура Ихляс
В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния!
1. Кажи [о, Мухаммед]: "Той е Аллах Единствения,
2. Аллах, Целта [на всички въжделения]!
3. Нито е раждал, нито е роден,
4. и няма равен Нему."
1. Кажи [о, Мухаммед]: „Той е Аллах – Единствения,"
Този айет представлява ясен отговор на въпроса, отправен към пратеника салляллаху алейхи уе селлем: „Какъв е Бог, към Който ти ни приканваш да се молим?" На него той отговаря с увереност.
В епохата на невежеството сред се ширело вярване за велик Бог, наричан Аллах. Той заемал най-високото място над идолите, чийто брой се равнявал на стотици и на тях се молели различните племена. Според тази вяра Аллах е Създател на цялата Вселена. Той държи под контрол и в определен ред слънцето и луната. Той дава дъжда и съживява земята (ел-Анкебут, 29: 61, 63; ез-Зухруф, 43: 9, 87). Освен това през трудните и опасни времена, когато се оказвали лице в лице с природните бедствия, арабите се молели и уповавали единствено на Него (ел-Ен'ам, 6: 40-41; Юнус, 10: 22; Лукман, 31: 32; ел-Анкебут, 29: 65). Най-силните клетви давали в името на Аллах (ел-Ен'ам, 6:109; ен-Нахл, 16: 38; ел-Фатир, 35:42) и го приемали за Бог на Кябе (Курайш, 106: 3).
Арабите използвали доста често думата „Аллах" в своите дуи, изрази, поговорки и особено в стихотворенията (DSA, "Allah" и," 473). И въпреки това те изобщо не отделяли място на Аллах в ибадетите си. Вместо да служат на Него, те се молели на идоли, споменати в Корана като „еснам", „евсан", „евлия", „ербаб", „тагут", „ендад", „енсаб", „шуфеа" (Veli Ulutbrk, Kurani Kerim Allah'a Nasal ТапзЬуог, Izmir 1985, s. 3).
Арабите не се молели единствено на идоли, изработени лично от тях, но и на ангелите (ез-зухруф, 43:19-20), приемайки ги за дъщери на Аллах, както и на джиновете (ес-Саффат, 37: 158), на които пък приписвали еднородна връзка с Аллах. С течение на времето те, които твърдели, че идолопоклонничеството им е наследство, останало от дедите, се отдалечили от монотеизма. Вследствие на това настъпила деградация в личния и социалния им живот; отдалечаване от висшите човешки ценности и хуманни принципи като взаимопомощ, солидарност, социална справедливост и равенство и над тях взели превес социалните болести като несправедливост, насилие, злоупотреба, беззаконие, кражби, хазарт, проституция, пиянство и склонност към забавления. Не останали други неща, достойни за споменаване, освен езикът, щедростта и свободолюбието им. Чрез този айет към арабите се отправя призив да се върнат отново към единобожието, към вярата в Единството и Безподобието и чрез тевхида (единобожието) да подредят личния и социалния си живот съобразно висшите религиозни и етични норми.
Думата „ехад" (единствен) в айета вместо „Вахид" (един) всъщност е специфична. Тя никога не е била използвана като качество на човек или друго нещо. След низпославането на Корана тази дума се употребява единствено за личност на Аллах. От това се разбира, че „ехад" (единствен) е качество, принадлежащо само на Аллах, и на никое друго същество.
На всички въпроси, отправяни към Пратеника на Аллах салляллаху алейхи уе селлем от различни верски общности като например: „Кой е твоят Бог, от какво произлиза, какъв е родът и произходът му?", следвал отговор: „Той е Ехад" (единствен). А това означава следното:
A) Той е Аллах, Безначален, Безкраен, Няма никой преди и след Него.
Б) Той няма род, тъй като няма и подобен на Него. Той е Единствен.
B) Неговата личност не е „Вахид", а е „ехад". Той е предпазен от каквато и да е многочисленост. При Него раздробяването на малки частици е невъзможно, тъй като няма никаква форма и образ, Той не се нуждае от време и място. Няма цвят и органи. При Него не може да се говори за процеса изменение. Той е Съвършен от всякаква гледна точка, Той е Единствен.
2. Той (Аллах) е Самед.
На думата „самед" тълкувателите дават следните обяснения:
1. „Самед" е този, който е над всички.
2. „Водач, чието ръководство е съвършено.
3. Личност, към която всеки тича за помощ при трудности и бедствия.
4. Съвършена личност, която няма нужда от никого, а всеки има нужда от него.
5. Този, който не произлиза от нещо и не съставя нещо от себе си.
6. Съвършен от гледна точка на качествата и действията си; недостижим от бедствия; този, който няма недостатъци; този, с чиито качества никой друг не може да бъде кичен; вечното, нетленното същество.
7. Този, Който прави каквото реши и каквото пожелае. Никой не може да проверява и да контролира заповедта и решението Му.
В крайна сметка „Самед" е Този, Който е над всичко, и при нужда всеки търси убежище при Него. „Аллах е Самед" означава, че Той е Единствен и няма подобен на Него. Той е, Който не се нуждае от никога, а всеки се нуждае от Него. Това е истина, сриваща из основи идеята за вечността на материята. Защото неодушевената материя, за да съществува от само себе си и за да приеме форма, се нуждае от създател и майстор. А Той е Единственият, Аллах. Ако във Вселената имаше повече от един „Самед", щеше да бъде невъзможно да се отвърне на желанието на всеки един и никой от тях нямаше да бъде доволен и във Вселената щеше да цари не ред, а хаос.
„Аллах е Самед" показва също, че като Бог, Той е единствен. Защото човек приема за Бог само съществото, от което има нужда. Ако една личност не задоволява нуждите, никой разумен не би му се молил.
3. Той нито е раждал, нито е раждан.
През всеки период идолопоклонниците са споделяли идеята за еднородност на Бога с човека. Като продължение на тази идея се е вярвало в съществуването на много божества, като мъжете били наричани, богове, а жените – богини. Вярвало се също, че тези богове, също като хората, се женят и привързват, имат деца и продължават рода си.
Идеята за Бог през периода на джахилийета (невежеството) също носела подобни следи. В същото изкривено вярване биват въвлечени за съжаление и последователите на небесни религии като хората на Писанието (ехл-и китаб), които с времето се отдалечават от чистото единобожие. Арабските идолопоклонници, както бе споменато, приписват деца на Аллах, считат ангелите за Негови дъщери. Като логичен резултат от тази идея би следвало още, че:
А) Ако Аллах от гледна точка на качествата, действията, силата и съвършенството Си, не е единствен, а е един от множеството, би трябвало да приемат за Бог не само Него Самия, но и Неговото дете.
Б) Ако съществуват мъжки и женски богове, за да имат деца, те трябва да се сношават. Аллах да пази, ако това се приеме, следователно също трябва да се приеме, че Той е материален и съпругата Му е от същата материя.
В) Хората са смъртни. Те са същества, които имат край. Затова се размножават чрез полово сношение, за да продължат рода си. Ако се приеме, че Всевишният също се възпроизвежда, тогава, опазил ни Аллах, това би означавало, че Той е смъртен, а не вечен и безкраен.
Г) Бездетният човек си осиновява деца, за да му помагат. По такъв начин той си осигурява наследник. Ако осиновяването се приписва и на Аллах, тогава ще трябва да се приеме, че Той има нужда от помощ и е същество, изпълнено с безсилие.
Ето така с думите „Аллах е Ехад и Самед", , които се казват в началото на сурата, се отхвърлят из основи всички тези хипотези. Освен това в продължението отделно се подчертава, че „не е раждан и не е раждал", като така изцяло се отхвърлят всички възможни съмнения по този въпрос. Защото представянето на Бога в човешки образ, е сред основните причини за идолопоклонническите идеи, свързани с личността на Аллах.
Езическите вярвания в Корана не са отхвърлени само в сура Ихляс. Напротив, темата е споменавана отново и отново в различни сури и айети с различен подход, за да може тази истина да залегне добре в съзнанието на хората. Ето някои от айетите в тази връзка:
„О, хора на Писанието, не прекалявайте в своята религия и говорете за Аллах само истината! Месията Иса, синът на Мерйем, е само пратеник на Аллах и Негово Слово, което Той извести на Мерйем, и дух от Него. И вярвайте в Аллах и в Неговите пратеници, и не казвайте: „Троица!" Престанете! Това е Най-доброто за вас. Аллах е единственият Бог. Пречист е Той, за да има рожба!..." (ен-Ниса, 4:171).
„Ала не! Те изричат своя измислица: „Аллах роди." Те наистина са лъжци." (ес-Саффат, 37:151-152).
„И отредиха на Аллах съдружници и от джиновете, въпреки че Той ги е сътворил. И в своето неведение Му измислиха синове и дъщери. Пречист е Той, превисоко е над онова, с което Го описват! Първосъздателя на небесата и на земята! Как да има Той дете, щом няма съпруга и всяко нещо е сътворил, и всяко нещо знае?" (ел-Ен'ам, 6:100-101)
„Рекоха: „Аллах се сдоби със син." Пречист е Той! Той е Пребогатия. Негово е всичко на небесата и всичко на земята. Нямате довод за това. Нима говорите за Аллах, каквото не знаете?" (Юнус, 10:68).
„И кажи: „Слава на Аллах, Който не се е сдобивал със син и не е имал съдружник във владението, и не е имал помощник срещу безсилието. И Го прославяй с възвеличаване!" (ел-Исра, 17: 111 )
Както се вижда, в айетите по всякакъв начин се отхвърлят твърденията и идеите на приписващите деца и осиновяване на Аллах. Този вид грешки и алогични мнения са обяснени с доказателства.
4. И няма нищо равно на Него.
Думата „кюфюв", която се споменава в арабския оригинал на айета, в речника е обозначена като „подобен, равен, еднакъв". А значението му в айета е следното: „Никой във Вселената не е подобен или равен на Аллах, не може и да бъде. Няма равен и подобен нито в истинността на съществуването Му, нито в действията, нито пък в някое от качествата Му. Тази истина е изразена с неговото качество „Единствен" в първия айет на сурата. А тук се потвърждава същият принцип.
С този айет изцяло се отхвърля също и дуалистичната вяра, която се опира на идеята за господството на два Бога във Вселената – Бога на доброто и Бога на злото. В дуализма Аллах се приема като Бог на доброто. Срещу Него има и Бог на злото, който сее хаоса, противно на Неговите добри дела. Най-разпространеното дуалистично вярване е древно-иранското. В него се приемало, че има Бог на светлината и Бог на тъмнината. В южната част на Арабския полуостров, останал под влиянието и господството на Иран, също имало подобни вярвания.
В заключение, сура „Ихляс" в четири кратки айета е разяснила по най-ясен начин основата на ислямската вяра: Аллах е Един, Единствен; няма съдружник, подобен, равен и съперник, нито в личността Си, нито в качествата Си. Той няма нужда от нищо, но всяко нещо има нужда от Него.
Вярата в единството на Аллах дарява истинската свобода на човека. Когато сърцето и съзнанието се освободят от чувстване на неща, които са извън истинността за Аллах и от привързване към същества, извън тази истинност, Той бива спасен от всички връзки, вериги, които го измъчват и ограничават свободата му. Спасява се от желанията, страха и безпокойството, които са спънки в борбата при изкачване на върха на пирамидата на човешките ценности. Когато човек открие Аллах, стига до истината за съществуването, а щом е така защо да се привързва към други неща? Щом няма друг истински господар освен Аллах, от кого да се страхува?
Когато това вярване, че няма нищо друго освен истината за Аллах залегне добре в сърцето, човек започва да съзира тази истинност във всички други същества; започва да вижда „силната ръка" и воля на Аллах. Това е първата степен. Отвъд нея съществува още една, при която сърцето не признава нито едно от съществата във вселената, освен Аллах. Защото там, освен истината за Аллах, няма друго, което може да види. Когато приеме тази мисъл, човек счита за нищожно влиянието и действията на причините. Човекът отправя всяко нещо, всеки случай и всяко действие към първопричината, под чието влияние са станали. т. е. към Великия Създател – Аллах. Ето това е една от най-важните истини, на която отдава голямо значение Свещеният Коран, когато установява идеята за вярата. Затова Свещеният Коран непрекъснато преминава през външните причини и обвързва делата директно с волята и желанието на Аллах.
„... и не ти хвърли, когато хвърли, а Аллах хвърли..." (ел-Енфал, 8:10).
„... Помощта е единствено от Аллах..." (ел-Енфал, 8:17).
„Тогава ще пожелавате само онова, което Аллах желае..." (ел-Инсан, 76:30).
Сура Ихляс от една страна набива в съзнанието тевхида, който се основава на единството на Аллах, а от друга страна отхвърля из основи вярванията, които му противоречат – било то атеизма, материализма или идейните течения, отхвърлящи съществуването на Аллах, като дуализма с неговите вярвания за боговете на доброто и злото, както и идолопоклонническите вярвания, приписващи съдружници и равни на Аллах, макар че вярват в съществуването Му. Тук се отнасят и религиозни течения като християнството и юдаизма, които в началото се опират на вярата в единството на Аллах, а с течение на времето се отклоняват от това вярване и кривват към идолопоклонничеството.
Адем Йеринде
Вестник "Мюсюлмани", брой 3 (123), Август, 2004 година
Портал 