Коранът повелява: „Чети!”
Ние призоваваме: Учете!
Беше преди 20-23 години. Току що бяхме погребали тоталитарната система. Повсеместно бяхме поели към един нов свят. Изпълнени бяхме с нови очаквания. Дотогава по вратите на джамиите ни висяха катинари. Други бяха одържавени и обявени за паметници на културата, по които не смеехме да се докоснем. По селата почти не бяха останали хора, които да ръководят едно погребение. Гробищните паркове бяха обединени. Забранено беше да се погребват хора по мюсюлмански обичаи. От минаретата не можеше да се чуе гласа на мюеззина. И за контролиране на цялата тази работа беше създаден държавен орган.
Няколкото представители на интелигенцията, оцелели в София, размишлявахме как да се излезе от това положение. Твърдото ни убеждение бе, че трябва да се започне отначало. Решаваме да създадем Полувисш ислямски институт в София и се захващаме за работа. Добре, но за целта ни трябва сграда, класни стаи, общежитие, оборудване... Преподавателски кадри. И все пак решението ни е решение: Трябва да започнем с учредяването на института. Мюсюлманите можеха да чакат още три години.
Същата есен институтът разтвори врати и започна да посреща първите си студенти. Прииждаха младежи от Родопите, Делиормана и другаде. В очите им гореше плам и жажда за учение. На определената дата тържествено откриваме учебната година, започва учебния процес. Някои от ръководителите ни са завършили религиозни училища, имат опит, знаят кое как е. Изпълнени сме със съзнанието, че народът чака от нас първите кадри, които ще им се притекат на помощ след толкова дълго отсъствие.
През същата година се откриха и трите общообразователни духовни училища в страната. Ние сме обнадеждени още повече: След три години от тях ще дойдат нови младежи и девойки в института. Други ще се влеят сред народа. Джамиите отново ще разтворят врати, ще се сгъстят разредените редици на джемаата в тях, ще има кой да обслужва погребенията, да чете езана от минаретата, заглъхнали толкова дълго време.
След много години ще узная, че подобно нещо са преживели съседите отвъд границата. Ето какво разказва в спомените си проф. д-р Хайреддин Караман тяхното преживяване: «Надеждите и очакванията ни започваха оттам. Това, което днес е реалност тогава беше само мечта. Може би някои щяха да искат да се изучат още повече. Но не приемаха дори в единствения Висш ислямски институт в Анкара открит през 1949 г. Хората ни гледаха и шепнеха: «Това е нашето бъдеще! Ще дойде ден и те ще станат съдии, градоначалници, учители, народни представители! Това очакваха хората от нас!»
Сега ще се отклоня малко от неговия разказ, защото обстановката при нас бе малко по-различна. Първата реакция получихме от нашенската интелигенция, израснала с атеистично възпитание в годините на т.н. социализъм. За тях религията продължаваше да бъде «опиум за народите». Нима искате да върнете народа ни в мракобесното минало?» - ни казваха те. Тях ги бяха откъснали от Свещената ни Книга. Те не бяха чували дори за айета, който повеляваше: «Чети!» Да, Коранът ни повеляваше това. Но колцина го знаеха? За това младежите и девойките завършили прогимназиалното си образование избягваха да се записват в средните духовни училища. Те се питаха: Какво аджеба можеха да станат като завършат тези училища? Та нали виждаха възрастните имами, които караха унизителен живот на бедняци. Какво ли пък знаеха?.. Вярно, помнеха това онова, което бяха запомнили от дедите и бащите си... От тях не можеше да се очаква да тълкуват Корана, когато дори малцина можеха да го четат правилно.
Годините се изнизаха бързо. Училищата ни дадоха първите си випускници. Тогава в редиците на джемаата се чу въздъх на облекчение. «Това са синове на един народ, който от хилядолетие е приело исляма и явно ще се погрижат за това наследство. Това са деца на този народ, който след като приел исляма е сътворил една от най-прекрасните цивилизации на земята, покрил земната шир с паметници, показал на човечеството какво значи правда, човещина, нравственост в реалния живот. Ето те ще наследят тази вяра!»
Да, наистина други бяха сега младите, които застанаха пред джемаата. Те бяха млади и жизнерадостни. Те нямаха опит, но бяха въоръжени със знания и умения. Вече можеха да поемат наследството от по-възрастните си предшественици. Те бяха новите ни имами, които вече може да се качат на колите си и да отскочат до съседното село да извършат погребението, да четат мевлид, да ръководят петъчния намаз. Хората ги виждаха, защото погледите бяха отправени към тях. Макар и бавно, но решително започна да се променя отношението им към духовните ни училища и Ислямския институт. Сега пред тях широко бяха отворени всички висши учебни завадения. А онези, които не желаеха да продължат можеха да заемат всякакви длъжности в реалния живот. Те показаха, че по нищо не отстъпват пред завършилите другите училища. Нещо повече, тях ги предпочитаха заради честността и правдивостта им.
Когато няколко години подред учениците от шуменския Нювваб показаха, че са сред първенците в града мненията на хората за училището се промени. Ще се промени още повече. Това лято започна изграждането на нова, съвременна сграда на училището, което ще го направи още по-привлекателно.
Едва ли има в района друг училищен комплекс като този на Средното духовно училище в Момчилград. Затова родителите с предпочитание изпращат децата си в него.
А Средното духовно училище в Русе винаги е защитавало своето солидно положение в един град, който винаги е бил традиционен център на науката и културата.
По-нататък в своето слово проф. д-р Хайреддин Караман пита: Нима ние ще се откажем от търговията, промишлеността, политиката, образованието и още много други неща на този свят? Ако ценностите, останали от предците ни са поизносени, ако голяма част от децата ни са напуснали тази религия, като вяра, нравственост и дейност, което е факт; и ако ние в тази обстановка искаме да изпълняваме повелите на Аллах, тогава какво ще стане? И отговаря: «Ще напредваме крачка по крачка. За каквото ни стигат силите, това ще го правим. А онова, за което не ни стигат силите, няма да го изоставим и няма да го отложим. Тогава отново ислямът ще бъде ръководен принцип за нас».
Да, випускниците на средните духовни училища вече показаха, че могат да работят във всички сфери на живота – в търговията, промишлеността, образованието, политиката. И то с познания, които другите нямат и не могат да имат. Те показват, че могат да работят като прилагат на практика принципите, които Всевишния Аллах е начертал. Кой не би предпочел да работи с човек, който спазва правилата да не краде, да не лъже, да не прелюбодейства, да не позволява корупцията и други подобни ислямски принципи? Та нали тъкмо тези неща липсват в сегашното ни общество!
Отново се връщам към думите на проф. Хайреттин Караман: «Днес се обръщам към всички бивши ученици, учители, директори, приятели и всички, които по някакъв начин са имали отношения с тези наши училища. Пред нас стоят две важни задачи: Първата от тях е да запазим тези училища! Дори да ги укрепваме, да ги подобряваме, да отстраняваме недостатъците им, да се трудим те да отговарят по най-добрия начин на предназначението си. Това да бъде целта на нашето съществуване. Да ги запазим тези училища, да опазим и онези, които милеят за тях. Ако не го направим, Дженаб-и Хак ще ни държи отговорни за това. Ако пък ни попитат: «Какво правите? Какво направихте?» Тогава да отговорим: «Я, Рабби, Ти ни даде тази възможност и ние от своя страна направихме това и това. Ако пък не сме успели нещичко още да направим, я Рабби, то тогава се приютяваме под Твоето крило!»
Няма какво повече да добавим към думите на господин професора. Затова с неговите думи ще завърша: «Още нещичко искам от вас. Всички семейства да изпратят най-умните от децата си в тези училища. Независимо дали е младеж или девойка. Това е ваш семеен зекят. Това днес е фарз-и кифайе. Ако това не го изпълним, всички ще бъдем подведени под отговорност. А що се отнася за останалото, ще ви кажа: «Бихте казали: Де да имах и дванайсет да ги изпратя!» Но едното поне трябва да изпратите. След това ще отпадне отговорността как ще си припечели хляба. Кажете му само: «Ти не мисли за пенсионирането си. Аз съм го осигурил!» Ти мисли за работата си. Ние те дарихме на това поприще. Осигурихме живота ти на тоя свят.» След това този младеж ще изпълни двете задачи, за които говорихме по-горе. Нека Аллах да ни даде сили и успехи и да направи да осъществим всичко, което Той ни повелява.
Портал 
