Какво има на минарето?
В онези години на какви ли не смешни неща се наслушахме. Така например, един умник беше подхвърлил, че Никопол се състоял от един баир българи и един баир мюсюлмани, сиреч турци. Вярно, векове наред това е било така. Нито камбаната, която биела на единия баир пречела на мюсюлманите от другия; нито пък ходжата като пеел на минарето смущавал тези от отсамния склон. Но ето, че в годините на "възродителния процес" този умник взел да твърди: "Тъй като, когато камбаната бие, чува се и от отсрещния склон, това означава, че и те са християни, т.е. българи!»
Поредният „довод" от този род станало онова „нещо", което имало на върха на минарето в едно бургаско село. Виждате ли, там имало кръст, което показвало, че населението на това село било българско. При такива случаи бързо трябвало да се реагира, да се намери решение и да се вземат мерки, за да се запълнят страниците на вестника с подобни „убедителни" материали. И този път кой знае кой помътил ума на главния редактор. Затова трябвало незабавно да отида в това село, чието име, сега след четвърт век, съм забравил, но случката си спомням и до днес.
Имало «кръст» на върха на минарето! Това бил много убедителен факт за българския произход на населението на селото. Факт, какъвто сме търсели под дърво и камък, и не трябвало да се изпуска. В онези години имаше хора, издирваха, „изнамерваха" пък и ако не, измисляха всевъзможни невероятни глупости и ставаха кандидати на науките! Имахме един колега - Андрей Андреев, който в редица броеве на вестника поместваше подобни врели-некипели, с които „доказваше", че цялото население на Тозлука било българско! Въпреки че сочехме безброй фактически, логически, граматически, редакторски и коректорски грешки във всеки брой на вестника, той невъзмутимо продължаваше да пише и да получава похвалите на другарите от ЦК.
Този път на изпитание бях поставен аз. Дадоха ми адреса и аз поех пътя. Пристигнах в селото; питах, разпитах и открих къщата на имамина. Човекът тъкмо се бил легнал да почива.
Дигнах го и тръгнахме към селската джамия. Беше много красива сред разкошна зелена ливада. Наоколо дърветата се бяха разцъфтели, всичко ухаеше, пчелите жужаха. Селото бе потънало в мир, тишина и спокойствие. Само че имаше хора, които не обичаха тази тишина и райския покой. Те трябваше да разбунят всичко, за да им бъде присърце.
- Ходжа ефенди, вие по-възрастните имате силно зрение. Моля ви се, хубаво гледайте какво има на върха на минарето?
Човекът служил години наред в тази джамия, но никога не му набило правило впечатление какво има на върха на минарето. Защо да гледа? Че какво може да има на върха на едно минаре?
Имамът туря очилата си и дълго гледа: нищо по-особено не вижда. „Виж, ходжам, пак виж! Трябва непременно да видиш нещо там! В противен случай изгарям аз!" Отново и отново имамът се взира, ала не може да види нещо необичайно. После минаваме от лявата страна на джамията, после отзад и пак гледаме да открием нещо. Но за зла участ няма нищо!
- Ходжам, като че ли има нещо подобно на сърце! Я виж!
- Какво да видя бре, братко! На мен години наред не ми е привлякло вниманието! Ако не беше ти, пак нямаше да се взирам горе. Сега гледам, понеже ти ме караш. И да има нещо, това ще е като сърце. Какво символизира сърцето? Любовта. Сърцето означава любов. Любовта към Великия Аллах. Към Неговите творения. Любовта към семействата ни, към близките, към целия уммет, цялото човечество. Това символизира сърцето!
Как ли не гледахме, но на върха на минарето не можахме да открием кръст. Какво можех да направя, след като го нямаше нещото, което много искаха да го има. Ако ли пък не, трябваше да питам и да разпитам имама за някои неща.
- Ходжам, има ли българи във вашето село? Има ли смесени семейства?
- Няма бе, братко. Ако търсиш и попиташ в това село за някой с чужд корен, това съм аз! Прадядо ми е бил арабин. Преди много години дошъл в Истанбул. Оттам го изпратили по служба в нашия край. Допаднала му природата, харесал си една девойка, оженил се и останал да живее у нас. Та оттам съм наследил тази къдрава коса... Не ми ли личи?
Аз съм тръгнал да търся българския корен на населението, а се натъквам на арабски корен! Значи и Аллах не е съгласен с моето търсене. Какво трябва да направя? Решавам да се върна без да съм изпълнил задачата си. При това с удоволствие.
На сутринта отивам на работа. Шефът хвърля пред мен пет-шест снимки на същото минаре, направени с телеобектив. „Ее, какво, има ли нещо на върха на минарето?" „Вие да виждате някакъв кръст?" Шефът мълчи.
* * *
След 22 години демокрация, по време на рамазана бях във Видин. Там за пръв път се взирах във върха на минарето на джамията „Осман Пазвантоглу". Тук отново откривам сърцето, символ на любовта. Любовта на Аллах към Своите твари. Любовта, която ни подсказва, че ще се доближим повече до нашия Творец ако се обичаме помежду си и с любов обградим всичко на света.
Исмаил А. Чаушев
Портал 
