6 Майчината обич и детето „яребица“

Създателят на Вселената Всевишният Аллах е отредил най-голямата обич и милост след Пратеника Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем) на майката. Дори и в сърцето на най-студеното за човека животно скорпионът Всевишният също е внедрил обич и милост. Това създание на Аллах също притежава обич като носи рожбата си на гърба.
В хадис от Ибн Омер (радиаллаху анх) се предава, че Пратеника на Аллах (салляллаху алейхи уе селлем) е казал: "Всяко дърво има плодове, а плодът на сърцето е рожбата (детето). Онзи, който не проявява милост и обич към детето си, Всевишният също няма да проявява милост и обич към него..." (Беззар)
Още от малък Тахсин изпитваше огромно желание да стане ловец. Тичаше из гората с пушка в ръка, за да гони и преследва дивеча. Изпитваше такава наслада от лова, че не можеше да си представи живота си без него.
Един ден, преди да изгрее слънцето той отново се отправи към гората. След като първите лъчи на слънцето се показаха, късметът на Тахсин го ощастливи – с един точен изтрел той простреля и улучи две яребици. Тъкмо когато прибираше плячката, насреща му се изправи голяма мечка. Тахсин от години чакаше този момент. Помисли си, че ако улови тази мечка селяните щяха да му завиждат и да го възхваляват за неговата ловкост и умение. Тахсин се прицели в мечката. Точно когато реши да натисне спусъка, към мечката изтичаха двете й малки рожби.
Майката усети опасността и от страх се обърна с гръб към ловеца и прикри рожбите си. После бутна едната от тях, която се търкулна надолу по склона. Прегръщайки другата си рожба тя чу изстрела на Тахсин, който стреля и я рани в бедрото. Мечката бутна и другата си рожба надолу по склона. Тя бе от онези майки, които са готови да дадат душата си за своите рожби.
Наистина обичта на майката към своята рожба не може да бъде измерена с най-точните везни на земята. Ранената майка се обърна назад и погледна Тахсин. Тя можеше да измине краткото разстояние до него и да го разкъса на парчета. Очите на раненото животно се изпълниха със сълзи.
Мечката-майка гледаше жалостно лишеният от майчина обич ловец. Като разбра какво е направил Тахсин остана на място. Мечката се обърна и със стенание се спусна по склона, притисна силно рожбите си до гърдите и повече не се обърна назад.
Коленете на Тахсин се подкосиха и той падна на земята. Какво беше сторил? Той раздели една майка от своите рожби и кой знае колко още рожби бе разделил от своите майки! Досега той не бе изпитвал чувства като милост и съжаление, които изпитваше в този момент, защото все още нямаше деца.
Но това е повелята на Всевишния – дарява Той с чедо, когото пожелае и го отнема от онзи, от когото пожелае.
Изведнъж дълбоко в сърцето на Тахсин изригна вулканът на съжалението и той започна да се моли: "Прости ми Създателю и ме помилвай. Дари ме с дете и то нека бъде момиче! Дари ме с бащинска обич! О, Създателю мой, ако Ти ме дариш с рожба аз никога вече няма да ловувам. Прости ми, моля те!" Тази сърдечна дуа изпълниха очите му със сълзи, които потекоха и измокриха пушката му.
Изминаха около два месеца, през които Тахсин със сълзи и съжаление постоянно се молеше за прошка: "Създателю мой, кълна Ти се, повече никога няма да ловувам и не ще разделям майка от своята рожба. Умолявам Те, прости ми за всичко!"
Наистина Всевишният Аллах приема покаянието на всеки от нас, когато то бъде отправено истински и от сърце.
Един ден жената на Тахсин му съобщи радостната вест, че ще става баща. Тази новина му беше достатъчна да полудее от възторг, да изскочи на вън и да извика: "Аз съм баща!... Аз съм бащата на яребицата."
Роди им се светло и красиво момиче. За да удържи на обещанието, което беше дал пред Всевишния Аллах, Тахсин назова детето си Яребица – птиците, които той най-много обичаше. И както това име бе красиво, така и детето му бе наслада и красота за него.
Годините минаваха, Яребица растеше и радваше баща си със сладкото си гласче и припкането си насам натам. Тахсин забравяше всичко, когато беше с нея.
От раждането на детето бяха изминали вече осем години. През това време Тахсин нито веднъж не излезе на лов. Селяните не вярваха, че така лесно може да се откаже от любимото си занимание – лова.
Един ден в селското кафене се заговори за лов. Касапинът Джелял каза: "Днес си купих чисто нова пушка и от сега нататък нито един дивеч не ще ми избяга от ръцете." Тахсин само слушаше без да взема участие в разговора, но накрая не издържа и каза: "Ловкостта и сръчността не е в оръжието, а в самия прицел". И този разгорещен разговор се превърна в спор, а там където има спор, високомерие и надменност, винаги участва и дявола, а сега той заплашваше и двете страни.
Без съмнение, когато на едно място се разрази спор дяволът се намесва и взема участие в този спор.
Накрая взеха решение: "Да излезем утре в гората на лов, пък тогава ще видим!"
Тахсин се прибра вкъщи и се зае да чисти оръжието си. Когато жена му видя тази ярост в него, го запита: "Нали даде дума на Всевишния Аллах повече да не излизаш на лов?"
Наистина Аллах ни предупреждава да спазваме обета си...
Тахсин каза на жена си: "За да докажа на Джелял, че съм по-добър ловец, ще отида само този път." Дори когато изричаше тези думи съвестта го гризеше отвътре.
На другата сутрин ловците се отправиха към гората. Беше изминало доста време, от както Тахсин не бе излизал с пушката си на лов. Изведнъж чуха чуруликане от едно високо дърво. Всички се отправиха натам и заеха позиция. На дървото една яребица бе свила гнездо. Внезапно тя изхвърча от него и Джелял направи няколко опита с пушката си да я улучи, но не успя. С опита, който беше натрупал през годините, Тахсин стреля по нея. Във въздуха се разхвърча перушина от яребицата. В този момент Тахсин, като че ли чу писъка на детето си Яребица и нещо го прободе право в сърцето. Сякаш нещо се откъсна от вътрешността му. Яребицата беше улучена и падна в краката на Тахсин. Гърчейки се птицата отправи последен поглед към него, обърна глава настрани и издъхна. Но като че ли умиращият не бе яребицата, а самият той. Тахсин се наведе и взе мъртвото птиче в ръцете си, а малките в гнездото пищяха. Дори едно от тях беше паднало на земята. Той много се разкайваше и съжаляваше за всичко това. Взе пушката в ръцете си и с няколко удара я счупи в най-близкото дърво. Изостави другарите си в гората и се отправи към селото. Когато приближи селото забеляза, че от къщата му се издига висок пушек. Той започна да тича, собствената му къща гореше, а хората с кофи в ръце се опитваха да угасят пожара, но вече беше много късно, всичко бе изгоряло. Тахсин дочу последните писъци на жена си и малката си рожба. Той се завайка и започна да нарежда: "Ах, рожбата ми, детето ми, кой те отдели от мен, след като още не бях ти се нарадвал?" Сякаш го обзе лудост. Искри, излезнали от печката бяха подпалили къщата.
Ето по такъв начин яребицата му отне всичко и така и двете яребици бяха откъснати и отделени от своите гнезда. Тахсин се хвана за главата и безпомощно взе да се вайка и моли Аллах за прошка: "О, Аллах, съжалявам! О, Аллах, съжалявам! Прости ми, о, Аллах! Не изпълних обещанието, което дадох пред Теб и наруших отговорността. Не удържах на думата си и наруших обещанието си, защото бях обзет от високомерието и гордостта. Моля те, Създателю прости ми!..."
Дни наред Тахсин плачеше. Вече беше останал съвсем сам и с всичките си средства, които припечелваше купуваше жито и храна за птичките. Всеки ден отиваше в гората в онзи час, в който бе прострелял яребицата и хранеше птичките там.
С насълзени очи и разбито сърце Тахсин се молеше на Всевишния Аллах за прошка, изричайки следните слова:
"Създателю мой, прости ми! Не убивай милостта и обичта в мен! И ме предпази от високомерието и гордостта, която превръща всеки изкушен в роб на шейтана!"
Всевишният Аллах казва: "Колкото горделиво и високомерно да стъпвате по земята не ще я пробиете."