5 Осман бин Маз'ун

Осман бин Маз'ун

Осман бин Маз'ун е един от първите мюсюлмани. Преданията сочат, че преди него тринадесет души са приели исляма, а той е четиринадесетият.
Осман е един от първите мюсюлмани, който заедно със сина си Салиб се преселва в Етиопия (Абисиния).
Той живеел при владетеля на Етиопия Неджаши, далеч от натиска и мъченията в Мекка, който с радост тръгва на път, когато един ден идва дългоочакваната новина. Радостната новина, че мекканците са станали мюсюлмани и периода на мъченията и гоненията е свършил, че Курайшите заедно с Хз. Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем) са направили седжде в името на Аллах, и че е пречупено упорството в неверието.
Причината, довела до този обрат е следната: Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи уе селлем) четял следните айети от сура "Неджм", при Кябе: "Кълна се в звездата, когато залязва, не се е заблудил вашият спътник [Мухаммед] и не се е отклонил, и не говори той от себе си. Това е само откровение, което [му] се разкрива. Научи го [на него] многосилният [Джибрил]..." (ен-Неджм, 53:1-4)
Всички слушатели се унесли от приятното четене на айетите. Когато Пророкът (салляллаху алейхи уе селлем) завършил сурата и стигнал до айета за седжде (поклон на земята), направил седжде. Всички, които го слушали мюсюлмани, мушрици, хора и джинове направили седжде. Дори се споменава, че Умеййе ибн Халеф, чиято гордост не му позволявала да направи това, взел пръст от земята и я поднесъл към челото си. Макар и така, той не могъл да се въздържи да не направи седжде.
Да, мушриците (съдружаващите) заедно с мюсюлманите са направили седжде, но не се отказали от заблудата и упорството си.
Вероятно тази новина е стигнала погрешно до Етиопия, за да започнат приготовленията на мюсюлманите за връщане обратно в Мекка.
Дори и да е имало такива, които желаели новината първо да се проучи, дали е достоверна, и дали наистина неверието на мекканците е пречупено, те не можели да попречат на една група преселници да тръгне на път. Копнежът по роднините и емоционалното желание надделявало. Те приели новината за вярна и се върнали обратно. Осман бин Маз'ун също бил сред завърналите се в Мекка.
Но когато се върнали обратно, горчивата истина показала своето грозно лице. От една страна броя на мюсюлманите се увеличил, но от друга натискът и мъченията на мушриците също нараснали. Положението било по-сериозно от преди.
За да не попадне на побой и мъчения Осман (радиаллаху анху) е покровителстван от чичо си Велид ибн Мугире. Тази защита е обявена на всеослушание пред Бейтуллах (Кябе). Велид бил една от най-влиятелните личности в Мекка. Осман (радиаллаху анху) чрез неговото покровителство вече, можел спокойно да се разхожда из Мекка. И наистина той получил тази възможност.
Въпреки че мушриците не можели да го закачат заради силния му чичо, на Осман му тежало нещо друго... Когато виждал, как неговите братя мюсюлмани са изтезавани и измъчвани, а той се разхожда необезпокояван, той тъгувал, защото не можел да им помогне и да сподели болката им...
Осман (радиаллаху анху) не можел да издържи много на този душевен натиск.
Бейхаки разказва за чувствата на Осман бин Маз'ун (радиаллаху анху):
"Когато Осман (радиаллаху анху) видял нападенията и терзанията, на които Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи уе селлем) и сахабетата били подложени – някои подлагали на мъчения с огън, други с камшици.., а той живееше далеч от тези мъки, предпочел мъченията и изтезанията пред свободата, в която се намирал."
Той казвал така: "Вярващите в Аллах, далите обет на Него и на Пратеника (салляллаху алейхи уе селлем), мюсюлманите, които са избрали Неговия път и Неговото приятелство са измъчвани и изтезавани. А тези, които са дали обет на шейтана, следващите неговия път, живеят далеч от мъките." Той трябвало да вземе някакво решение.
Дори вече бил взел... Отишъл при Велид ибн Мугире и му казал: "Чичо! Ти ме защити и ми направи добро. Сега искам да ме заведеш до мястото, където се намира нашето племе и да обявиш, че вдигаш покровителството си от мен!"
А Велид му крещеше и настояваше: "О, сине на брат ми (племеннико)! Ще бъдеш измъчван, ще бъдеш порицаван, няма да можеш да се спасиш от мъченията!" Но Осман не си променил решението. Той не можел повече да понася това положение. Предпочитал да бъде измъчван, да споделя болката със своите братя мюсюлмани, отколкото да живее под защитата на един мушрик. Искреността към вярата и страхопочитанието го тласкали към това решение.
И направил това, което казал. Поел със себе си Велид ибн Мугире и отишъл до Кябе. Там курайшите се събирали и слушали стихове.
Като хванал Осман за ръката Велид казал: "Той ме кара да оттегля покровителството си над него. Аз го оттеглям. Докато той сам не поиска, аз обявявам пред вас, че нямам връзка с него." Осман (радиаллаху анху) потвърдил неговите думи и казал, че самият той иска да бъде оттеглена защитата му. След тази обява той се успокоил, сякаш от него бил премахнат тонове товар.
Осман (радиаллаху анху) започнал да слуша стихове заедно с хората, които били пред Кябе.
Лебид ибн Ребиа– един от известните тогава поети - казвал:
"Всяко нещо, освен Аллах е безполезно, всяко нещо е заблуда.
Всички благодеяния са временни, всичко ще бъде прекратено!..."
Когато Осман чул първия стих "Всяко нещо, освен Аллах е безполезно, всяко нещо е заблуда", казал: "Вярно е". А когато чул втория стих "Всички благодеяния са временни, всичко ще бъде прекратено...", който се отнасял за благодеянията в Дженнета той казал: "Не е вярно. Благодеянията на Дженнета никога няма да бъдат прекратени и няма да имат край."
Слушателите се слисали. Поетът Лебид също. Не си спомнял някой дотогава да му е прекъсвал словото.
Лебид повторил стиха още веднъж, а Осман повторил думите си... И... още първия ден Осман се забъркал в побой. От един от ударите, които му нанесли, едното му око посиняло дотолкова, че се затворило.
След като Велид видял състоянието на Осман, му предложил отново покровителството си над него, но той отказал категорично, изричайки думите:
"Кълна се в Аллах! И другото ми око е готово да понесе последствията на брат си. Стига да бъда заедно с моите братя мюсюлмани!"
Осман бин Маз'ун, изпълнен с чест, жертвоготовност и вярност, преселвайки се в Медина заема видно място, както сред тези, които са наречени "двойни преселници", така и сред бойците при Бедир.
Малко след битката при Бедир, Осман се разболява, после умира в Медина и става първият преселник сахабе, който е погребан в Дженнетул-Баки.
След като го измили и обвили с кефен Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи уе селлем) го целунал по челото и тогава го погребали в Дженнетул-Баки. По време на погребението Пророкът (салляллаху алейхи уе селлем) казал: "Колко добър предшественик, и колко добър човек е Осман ибн Маз'ун за нас, който отива в другия свят преди нас!", изразявайки чувствата си, поставил камъка над гроба му със собствените си ръце...
Не след дълго починал синът на Хз. Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем) Ибрахим. Пратеникът (салляллаху алейхи уе селлем), се обърнал към малкия си син, когото много обичал с думите: "И ти се присъедини към добрия предшественик Осман ибн Маз'ун!"
Споменаваме с добро Осман ибн Маз'ун, който ни дава светъл пример как да бъдем заедно с нашите братя мюсюлмани и в добри и в тежки времена като казваме: "Колко добър предшественик е той и за нас".
Заинтригуващи моменти във връзка с просвещението и поуките:
- въздействието на смисъла и подредбата на Свещения Коран върху сърцата на хората;
- мюсюлманинът винаги да се държи будно по отношение на новините, които стигат до него, да не действа емоционално;
- за истинската личност душевното мъчение е по-тежко от телесното;
- предпочитанието на Осман (радиаллаху анху) да бъде заедно със своите братя мюсюлмани в трудните дни, вместо да се разхожда необезпокояван.
Няколко думи:
Да бъдеш заедно с мюсюлманите и в трудни и в леки моменти.
Една кауза се извисява на раменете на искрените и жертвоготовни хора. Истинската кауза, която дава слава и чест на привържениците си, само така може да просъществува чрез жертвоготовността, усилията и работата на привържениците си, преминавайки от сърце в сърце, обхващайки човечеството.
В историята на исляма тази жертвоготовност и искреност са потвърдени многократно. Те будят възхищение и предизвикват дълбоки размисли. В следващите редове ще споменем някои примери и може би често ще ги повтаряме, защото имаме нужда от стимул, от пример за подражание.
Разбира се, не е недостатък някой да получи подкрепа, за да се спаси от мъчението, да уважи усилията, положени от друг, за да се предпази.
Само че Осман (радиаллаху анху) е подчертал с поведението си, че да бъдеш заедно със сърцата на вярващите във всяко положение, да се намираш до тях, да чувстваш душевно спокойствие е по-важно от това да се спасиш от телесните мъчения. В момент, когато той е нямал възможност да помогне на своите братя физически, показва, че е готов да сподели техните болки, да им даде кураж. С това поведение, което той поднася на мюсюлманите през всички векове, Осман ще остане за пример завинаги. Той застава до братята си дори в момент, когато не е било задължително и с това поднася лозунга за образец, който изтъква голямата грешка да не бъдеш до братята си, когато е задължително да бъдеш с тях.
В тези дни, когато истинската кауза е подложена на сериозно изпитание има нужда от вярващи сърца, които да заемат място в нея с цялата си искреност, в трудни и леки моменти, които да бъдат устойчиви и да не се занасят по теченията, сърца, които няма да се разтреперят, няма да бъдат пречупени, които няма да вярват на украсените идеи на шейтана, които няма да бягат от жертвоготовността в правия път...
В Корана се повелява да се обърне много сериозно внимание на божественото послание и предупреждение в Сура "Хадж", айет 11, който трябва много добре да се разбере: "Някой от хората служи на Аллах с колебание."
Думата харф, която се споменава в айета на арабски език означава край, другата страна на нещо.
Харф се нарича ръбът, краят на пропаст, брегът на река, хребетът на планина, който гледа към двете страни, острият край, в който се събират двете лица на сабята.
Освен това харф се наричат и малките могилки на планинските склонове.
Авторът на "Сихах" Джевхери дефинира така думата харф:
"Когато се каже харф на нещо, това се отнася до края, острото място или мястото, където се събират двата ъгъла. На високия и остър гръб на планината, затова се казва харфа на планината" (на турски език).
Освен това харф се казва, и когато се започне една работа от края, от крайните къщи на града, и от крайните точки на войската, които са далеч от центровата сила.
Макар и накратко, след като опознахме речниковото значение на думата харф сега да дадем отново значението на айета, имайки предвид тези знания:
"Някой от хората служи на Аллах с колебание. Ако му се случи добро, той се успокоява с него, а щом го сполети изпитание, преобръща се. Изгубил е и земния живот, и отвъдния. Това е явната загуба." (Хадж, 22:11)
Езхери казва следното, както за думата харф, така и за да бъде разбрана идеята в айета: "Благополучността е изобразена, сякаш изобилието и реколтата са едната страна, вредата, лошото и нещата, които водят към лошото, са другата. А харфът е допирната точка, където тези две страни се обединяват. Човек, както вярва и служи на своя Създател в благополучните дни и в тези, които му харесват, така също трябва да вярва и служи и в дните, в които изпитва трудности и беди.
В тефсира на този айет Шейхулислям Ебуссууд Ефенди казва така: "Много от хората, които служат на Аллах, сякаш са хванали религията от едното крайче. Нямат устойчивост в религията. Както тези, които се намират на края на войската и в отдалечените крила вън от опасност, ако усетят, че ще има победа се включват във войската, в противен случай се откъсват от нея и се отдалечават."
В един хадис, Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи уе селлем) казва така:
"Този, който притежава тези три особености може да усети вкуса на вярата: да обича Всевишния Аллах и Пратеника му (салляллаху алейхи уе селлем) повече от всичко останало сърцето му да бъде изпълнено с обич към тях; човека, когото обича да обича единствено заради Аллах; да счита връщането отново към неверието като хвърляне в огъня; и да се отвращава от неверието и заблудата."
Самата вяра е и възнаграждение. Тя е най-голямото благодеяние. Сърцето намира спокойствие в нея. Човек дори да изпитва болка и мъчение, с нея усеща спокойствието, опитва различния вкус на жертвоготовността, която проявява в името на вярата. Както намира радост и щастие при победата, при изобилието, при поста и чина..., така и в мъчението си усеща друг вкус, различна сладост. Затова, че изтърпява всичко това по пътя на своя Създател, неговото сърце се изпълва с щастие и гордост.