Носталгия по толерантността
Правда, свобода, почит, милост, вярност, преданост, приятелство и толерантност! Ето това са ценностите, които отличават човека от останалите живи същества и го правят човек. В чиито живот тези морални качества заемат по-голямо място, той е по-добрият, тъй като не всеки получава равен дял от човещината. Не е малък броя на онези, които принадлежат към човешкия род, но не и по праведност и възпитание.
Всяко нещо се цени, когато го няма. През последните два века от четирите краища на света се издигаха гласове за свобода. В наше време хората издигат глас за толерантност, защото изпитват носталгия по нея.
Всеки се надява на търпимост от страна на другия, но никой не се старае да я прояви. Това от своя страна показва, че в обществото продължава да властва нетолерантността. Би трябвало всеки да се замисли за това.
Какво е толерантност и как се постига тя?
Какво дава тя на лицата и на обществата?
Защо не сме толерантни като предците ни?
Толерантността, която предците ни наричали снизходителност, по-скоро означавало незабелязването на недостатъците. Или да се приеме положението на човека, да бъдем благи и състрадателни към него. За да бъде толерантен човекът трябва да бъде свободен. Но не и потиснатият.
Веднъж по време на мевлид бекташийски шейх ме покани на дивана, а сам той седна на земята. Почувствах как се смалих от тежестта на уважението, което прояви към мен, и рекох:
- Простете, господине, но вие останахте на земята!
А той ми отвърна:
- Няма защо да ви прощавам. Нищо лошо не е станало.
Снизходителността не означава да не обръщаш внимание, не означава и непукизъм и незаинтересованост. Тя е положително и благо отношение при среща с осъдително, заслужаващо порицание деяние. Начин за спечелване и облагородяване на сърцата. Необходимо условие за просъществуване на дадено общество. Снизходителността е проява на взаимно разбирателство и търпимост.
Ако към едно немирно дете се отнесем с любов и усмивка и му кажем: „Аз те мислех за много възпитано момче. Някак не ти отива да правиш подобни неща!“ - вие сте проявили снизхождение и обич. То от своя страна ще се опита да бъде достойно за вашето внимание и любов. Но ако се ядосате и го нагрубите, като прибавите и един-два плесника, ще го подтикнете ла бъде още по-немирно. Анкета, проведена сред деца от предучилищна възраст показва че:
Децата, подложени на насилие в семействата си на въпроса: „Как изглежда Аллах Теаля?“ Отговорили: „Аллах може да те бие. Той си има джехеннем, където човекът изгаря жив.“ А тези, които растат сред обич и толерантност, отговорили: „Аллах ни сътвори. Той ни обича и дарява със Своите дарове. Той Си има Свой дженнет, където ще отидем и ние след като умрем!“ Мой приятел адвокат ми разказа следния случай: „Бях ученик в лицея Галатасарай. Веднъж излязохме в междучасие. Трима-четирима съученици започнахме разпалено да спорим за нещо в коридора. Неочаквано се разкашлях и в бързината си неволно плюх на земята. Учителят ни по литература, който ни наблюдавал от другия край на коридора, с бавни стъпки се приближи до нас, извади от предния си джоб бялата си копринена кърпа, избърса с нея слюнката и я хвърли в кофата за отпадъци. После ни отмина без дори да ни каже нещо.
При тази постъпка на учителя ни ми идваше да потъна вдън земя.
Да беше ме упрекнал или ударил, щях да бъда много по-доволен. Щях да понеса наказанието за провинението си и щях да се успокоя. Сега, всеки път, когато трябва да плюя, веднага пред мен се явява образа на този наш учител.“
Ще приведа още един пример с мюфтията на Мараш.
Покойният Хаджи Али ефенди с някои свои приятели седели в стаята на мюфтията. През това време се чул езан. Ходжа ефенди се сетил, че трябва да поднови абдеста си, станал, оставил броеницата, очилата и часовника си на масата и тръгнал към шадравана да се измие. Когато се върнал на мястото си, всички били влезли в джамията. На масата стояли единствено очилата му. Часовникът и броеницата липсвали. Ходжа ефенди помислил малко и се досетил кой може да ги е взел. След намаза той повикал един от приятелите си златари и го помолил:
„Вземи тези пари и ги дай на един от чираците си и го помоли да следи еди кой си. Той сега ще отиде до пазара и ще се опита да продаде броеницата и часовника. Те са ми много скъпи спомени. Каквато цена поиска - да му плати, да ги изкупи и да ми ги донесе!“
След малко чиракът се върнал с часовника и броеницата и ги предал на собственика им. Тогава приятелите му рекли:
- Ходжам, ние всички бяхме свидетели. Нека този безсрам¬ник да го съобщим на полицията, та да му дадат добър урок, да излежи няколко месеца и да му дойде акъла!
Тогава мюфтията казал:
- Не, не бива! Той не е крадец. Ако не е имал необходимост, нямаше да го направи. Навярно му е било неудобно да поиска пари назаем. Умолявам ви, нека да не разбере нищо. Не казвайте никъде за случая, нека се забрави!
Няма съмнение, че толерантността е нещо свойствено за извисените личности. Примерите, които приведох, могат да бъдат само изключения, отнасящи се до определени лица. Затова ще ви се сторят естествени, поради което ще кажете, че толерантността е качество на големите и достойните хора.
Същевременно толерантността е качество и на големите и достойните народи. Нашата история е изпълнена с безброй такива примери от социалната област. Както ви е известно, в границите на османската държава са живели повече от трийсет народности. Всички говорели на своя език (и когато получили независимост, всяка страна имала национален език, за разлика от колониалните държави, които налагали своя).
С какво друго може да се обясни това, ако не с толерантността на народа и на държавата, в която векове наред са съжителствали народности, принадлежащи към различни езици и вероизповедания?
Когато католиците завзели властта в Испания, подложили на жестока сеч мюсюлманите и евреите, а останалите принудили да напуснат страната. Целият свят знае какво извършиха сърбите и хърватите с бошнаците. Историята е свидетелка, че единственият народ, който признава правото на живот, имот и вяра на други народи, е турският. Лично съм бил свидетел на някои неща, които не съм забравил. Един от тези мои спомени се отнася до хахамбашията (главния равин) на Истанбул, който идваше да слуша мукабеле (колективно четене на Коран) в Йени джамия. През целия месец рамазан, с изключение на съботните и неделните дни, почти всеки ден главният равин слушаше покойния хафъз Кяни Караджа. Когато съобщаваха за неговото идване на хафъз Кяни, той веднага преминаваше в стил Исфахански макам, понеже знаеше, че хахамбашията го почита много.
Аз също така четох мукабеле 7-8 години поред в Йени джамия. През тези години главният равин пристигаше официално облечен, с голямо черно бомбе. И не помня някой да му е казвал: “Каква работа имаш тук?” Нещо повече, освен служителите в джамията, целият джемаат се гордееше с това. Изминаха четиридесет години оттогава, много неща се промениха. Много ми се иска да кажа, че със същата толерантност биха посрещнали отново хахамбашията или някой поп в джамията.
...Преди много векове Харун Рашид се ядосал на един евреин и наредил всички евреи да бъдат изгонени от Багдад. Когато разбрал за тази негова заповед, Бехлюл Дана, застанал на михраба и започнал да чете „Фатиха“, казвайки: „Елхамду лилляхи Рабби-л-муслимин... (Господар на мюсюлманите)“ Халифът моментално го поправил да каже: „Рабби-л алемин “. Той отново повторил „Рабби-л мюслимин“.. Когато халифът се опитал отново да го поправи, Бехлюл прекъснал намаза и се обърнал към него с думите: „След като знаеш, че Аллах е „Рабби-л-алемин“ (Господар на световете), защо тогава гониш немюсюлманите от родните им места?“ След тези думи халифът се отказал от намеренията си.
С какво може да се обясни толерантността? Откъде идва и как се култивира у човека?
Толерантността не пада нито от небето, нито пък израства от земята. Нейният източник са религиозните вярвания. Като социална ценност човек я придобива чрез образованието и възпитанието. Най-големите и известни носители на толерантността в историята са били пророците и светците. Тъй като са големи личности, те възприемали и обичали хората като свои деца. Пристъпвали към тях така, както ние пристъпваме с любов, състрадание и милост към децата. Ние вършим грехове, а те се молят за нас с думите: „О, Създателю наш! Те са невежи и не Те познават най-добре. Прости им греховете!“
Доц. д-р Емин Ъшък
Портал 
