3 Тевхид: вяра в единството на Бога

Тевхид: вяра в единството на Бога

Най-основното и важно нещо, на което ни учи пророкът Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем), е вярата в единството на Бог. Това се изразява с думите "Няма друг Бог освен Аллах." Тази красива фраза е най-важният стълб на исляма, негова основа и същност. Тя е израз на вярата, която отличава истинския мюсюлманин от неверника, съдружаващия с Аллах и атеиста. Приемането или отхвърлянето на тази фраза прави хората различни. Вярващите в нея стават една общност, а тези, които не вярват, формират противоположната на нея.
За вярващите има постоянен прогрес и успех както на този свят, така и в отвъдния, докато неуспехът и позорът съпътстват онези, които отказват да вярват. Но разликата между вярващите и невярващите не е резултат от простото изговаряне на няколко думи. Очевидно, само по себе си изговарянето на една фраза не е важно. Истинското различие се състои в съзнателното приемане на това верую и пълното придържане към него в реалния живот. Повтарянето на думата храна не може да засити глада, както и повтарянето на медицинската рецепта не може да излекува болестта. По същия начин, ако фразата "Няма друг Бог освен Аллах" се повтаря без разбиране, това не би изпълнило предназначението й. Това би имало смисъл само ако човек разбира пълното й значение и я приема, и следва по форма и по същество. Ние не доближаваме огъня, защото знаем, че той ще ни изгори; стоим далече от отровата, защото знаем, че тя може да убие. По същия начин, ако истинският смисъл на тевхид бъде разбран, ние ще избягваме всяка форма на неверие, атеизъм и политеизъм както във вярата, така и в делата. Това е естествена последица от вярата в единството на Бог.
На арабски, думата илях означава "някой, който е обожаван", същество, което заради своето величие и мощ заслужава да бъде обожавано: да му се преклониш в смирение и отдаденост. Аллах, от друга страна, е личното име на Бог. "Ля иляхе илляллах" буквално означава: "Няма друг илях освен едно велико същество, познато под името Аллах." Това означава, че във цялата вселена няма нито едно същество, заслужаващо да бъде обожавано освен Аллах, че единствено пред Него трябва да преклоним глава в подчинение и обожание, че Той е Единственият, притежаващ цялата мощ, че ние изцяло зависим от Неговата благосклонност, че сме длъжни да търсим Неговата помощ. Той не може да бъде доловен от нашите възприятия и нашият интелект не може да го обхване. Сега вече, след като знаем буквалното значение на тези думи, да погледнем по-отблизо реалното им значение.
От най-ранните исторически източници, както и от античните останки, с които разполагаме, се вижда, че във всяка епоха човек се прекланя на някакво божество или божества. Дори днес всяка нация, от най-примитивната до най-напредналата, вярва и обожествява някакво божество. Това е вродено в човешката природа. Има нещо в човешката душа, което я принуждава да прави това. Въпросът е: кое е това нещо и защо човек чувства необходимост да прави така? Отговорът на този въпрос може да бъде намерен, ако разгледаме мястото на човека в нашата огромна вселена.
Нито човек, нито неговата природа са всемогъщи. Той не е нито самодостатъчен, нито самосъществуващ, нито притежава неограничена сила. В действителност той е слаб, крехък, нуждаещ се, лишен.
Човешкото съществуване е зависимо от много фактори, нито един от които не се намира изцяло под негов контрол. Има много важни и ценни неща, които той се старае да придобие, като понякога успява, а понякога – не; той няма пълна власт над тях. Съществуват много неща, които му вредят; инциденти разрушават за един миг онова, което е градил цял живот; съдбата довежда надеждите му до внезапен край; болести, тревоги и бедствия винаги го заплашват и препречват пътя му към щастието. Той се старае да се отърве от тях, но не винаги успява.
Има много неща, чиято величественост и великолепие всяват страх у човека: планини и реки, гигантски животни и диви зверове. Той преживява земетресения, бури и други природни бедствия. Наблюдава облаците над себе си и вижда как се сгъстяват и почерняват; чува тътена на гръмотевиците, както и светкавиците, и проливните дъждове. Той вижда слънцето, луната и звездите, които следват неуморно своя път. Вижда колко големи, могъщи и велики са тези тела и обратно на тях колко слаб и незначителен е самият той.
Тези многобройни феномени, от една страна, и осъзнаването на собствената си слабост, от друга, изпълват човека с чувство на смиреност и безпомощност. Съвсем естествено е древната идея за божество да съвпада с това чувство. Той мисли за това, в чии ръце се намират тези сили. Мисълта за тяхната величественост го кара да се преклони в смиреност. Мисълта за тяхното могъщество го принуждава да търси тяхната помощ. Той се опитва да им угоди, така че те да бъдат благосклонни към него, той се страхува от тях и се опитва да се спаси от техния гняв, за да не го унищожат.
В най-примитивния период на невежеството човекът е мислел, че огромните обекти в природата, които го впечатляват със своята величественост и великолепие, притежават истинско могъщество и власт и затова са богове. Така той започва да обожава дървета, животни, реки, планини, огъня, дъжда, вятъра, тежки предмети и множество други обекти. Това е най-лошата форма на невежество.
Когато неговото невежество се разсее и някакъв проблясък от светлина й знание се появят на неговия интелектуален хоризонт, той разбира, че величествените и огромни обекти са също толкова безпомощни и зависими, както него. Най-голямото и силно животно умира като нищожен бацил и изгубва цялата си сила; нивото на огромните реки се покачва и намалява, а понякога те и пресъхват; високите планини са взривявани и прокопавани от самия човек; продуктивността на земята не е под неин контрол, водата я прави плодородна, а липсата й – безплодна. Дори водата не е независима. Тя зависи от ветровете, които докарват облаци. Ветровете също са безсилни и тяхното действие зависи от други причини. Луната, слънцето и звездите също са ограничени от могъща сила, без чието позволение те не могат да направят и най-малкото движение.
След тези размисли човек започва да си мисли за някаква велика мистериозна сила на природата, която контролира обектите, обхващани от него, и притежава цялата власт. Тези разсъждения увеличават вярата му в мистериозната сила, която стои зад природните феномени, и той започва да вярва в много богове, които управляват различни части и аспекти от природата – въздуха, светлината и водата. Човек създава материални форми или символи, които да ги представят, и започва да ги обожествява. Това също е форма на невежество и отново истината остава скрита за човека, въпреки възхода му в интелектуално и културно отношение.
Когато човек отиде още по-напред в областта на науката и осъзнае все по-дълбоко и по-дълбоко фундаменталните проблеми на съществуването, той се натъква на могъщия закон за всеобхватен контрол във вселената. Каква перфектна регулярност се наблюдава в изгрева и залеза на слънцето, в действието на ветровете и дъждовете, в движението на звездите и смяната на сезоните! С каква удивителна хармония работят в синхрон безброй различни сили! И какъв високоефективен и безпределно мъдър закон, според който всички различни фактори в природата работят заедно в определено време, за да произведат определени събития! Когато наблюдава тази неизменност, регулярност и пълно подчинение на един могъщ закон, дори и политеистът се чувства задължен да повярва, че има божество, което е по-велико от всички останали и което упражнява безпределна власт. Ако имаше отделни, независими божества, цялата машинария на вселената щеше да бъде десинхронизирана.
Човекът нарича това най-велико божество с различни имена – Аллах, Пермесвар, Год, ХудаиХудайган. Но докато тъмнината на невежеството все още съществува, той продължава да обожава наред с Всевишния и по-малки божества. Той си въобразява, че небесното царство не може да бъде различно от земното царство. Както кралят има министри, доверени съдружници, ръководители и други отговорни лица, така и по-малките божества имат над себе си един велик Бог, към когото не могат да се доближат без тяхното посредничество. И малките божества също трябва да бъдат обожавани и умолявани за помощ, и в никакъв случай не трябва да бъдат разгневявани. Те се възприемат като посредници, чрез които хората могат да се доближат до Великия Бог.
Когато човекът увеличи своето знание, неудовлетвореността му от многочислеността на боговете става все по-голяма. Така техният брой започва да намалява. Все повече просветени хора предприемат внимателни изследвания, в резултат на които разбират, че нито едно от тези божества, въздигнати от човека, не притежава божествени черти; те самите са творения, какъвто е и човекът, дори са още по-безпомощни. По този начин те са елиминирани един по един, докато остане само един, единственият Бог.
Концепцията за един Бог обаче все още съдържа останки от елементи на невежество. Някои хора си представят, че Той има тяло, подобно на човешкото. Други си мислят, че Той е слязъл на земята в човешка форма. Трети смятат, че след създаването на вселената, Бог се е оттеглил на почивка. Четвърти вярват, че са необходими посредници като светии и духове, които да ги свързват с Бог, и нищо не може да бъде постигнато без тяхно застъпничество. Пети смятат, че Бог трябва да има форма и образ, и тези изображения трябва да използват в богослуженията.
Такива изкривени представи за божествената същност са съществували и много от тях са широко разпространени сред хората дори и днес.
Тевхид е най-възвишената концепция за Бог, знанието за която Той е изпращал до човечеството през всички епохи чрез Своите Пророци. Това е било знанието, с което в началото Адем (алайхис селям) е бил изпратен на земята, същото знание, с което са били изпратени Нух (алейхис селям), Ибрахим (алейхис селям), Муса (алейхис селям) и Иса (алейхис селям). Това е знанието, което Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем) е донесъл на човечеството. Това знание е чисто и абсолютно, без всякакви останки от невежество. Човек се е провинявал с ширк, служене на идоли и неверие само защото се е отдалечил от учението на пророците и е зависел от своите погрешни разсъждения, неправилни разбирания или предубедени интерпретации. Тевхид разсейва всички облаци на невежеството и осветява хоризонта със светлината на истинността.
Да разгледаме концепцията за Тевхид, тази малка фраза: "Ля иляхе илляллах (няма друг бог освен Аллах)", каква истина изразява тя и каква вяра подхранва.
Първо, пред нас изниква въпросът за вселената. Ние сме лице в лице с величествената и "безкрайна" вселена. Човешкият ум не може да улови нейното начало, нито може да си представи нейния край. В нея са се появили и продължават да се появяват всеки ден много създания. Толкова е объркващо, че мислещият ум изпада в безизходица. Човек не може да разбере и обхване същността на вселената. Той не може да приеме, че всичко в нея се е появило случайно. Вселената не е случайно струпване на материя. Тя не е купчина от разпръснати предмети; не е сбор от хаотични и безсмислени неща. Тя не може да съществува без Създател, Дизайнер, Контрольор и Управител.
Но кой може да създаде и контролира тази величествена вселена? Това може да направи само Онзи, Който е Господар на всичко, Който е Безкраен и Вечен, Който притежава цялата мощ и цялата мъдрост, Който е Всемогъщ и Всезнаещ и вижда всичко. Той трябва да притежава безпределна власт над всичко съществуващо в цялата вселена. Той трябва да притежава безгранична сила, трябва да бъде Господар на вселената и на всичко в нея, трябва да бъде пречист от всякакви недостатъци и слабост и никой да не може да се намеси в Неговите дела. Само такова Същество може да бъде Творецът, Контрольорът и Управителят на вселената.
Второ, важно е да отбележим, че всички тези божествени качества трябва да бъдат притежавани от едно Същество; невъзможно е две или повече същества, притежаващи еднаква сила и качества, да съществуват съвместно. Между тях задължително ще се появи сблъсък. Затова трябва да бъде едно и само едно, най-върховно Същество, имащо контрол над всички останали. Немислимо е да има двама управители на една и съща област или двама върховни главнокомандващи на една армия. Немислимо е също разпределянето на тези сили между различни божества, така че например едно от тях да знае всичко, друго – да е предвидило всичко, а трето е даващото живот, и всяко от тях да има собствено поле на действие. Вселената е неделимо цяло и всяко едно от тези божества би зависело от другото в изпълнение на неговата задача. Задължително ще има липса на координация. И ако това се случи, светът би станал на парченца. Освен това тези качества не могат да се прехвърлят. Невъзможно е едно и също качество да съществува едновременно в две божества. Ако едно божество, което не може да запази живота си, то не може да даде живот на други. Този, който не може да защити своята божествена сила, не би бил способен да управлява тази безкрайна вселена.
Колкото повече разсъждаваме, толкова по-твърдо става убеждението ни, че всички тези божествени сили и качества принадлежат само на едно Същество. Политеизмът е форма на невежество и не може да бъде разумен избор. Практически е невъзможно. Фактите от живота и природата го отхвърлят. Те автоматично ни отвеждат към Истината – тевхид (единството на Аллах).
След като вече имаме предвид тази концепция за Бога, нека погледнем по-отблизо тази необятна вселена. Напрегнете всичките си сили и кажете дали можете да намерите сред всички обекти, които виждате, сред всички неща, които възприятията ви долавят, измежду всичко, което можете да измислите, почувствате или да си представите – всичко, което вашето знание може да обхване, - някой, който да притежава тези качества. Слънцето, Луната, звездите, животните, птиците или рибите, различните предмети, парите, някой човек или група от хора – притежава ли някой от тях атрибутите, които изброихме? Със сигурност не! Всичко във вселената е сътворено, контролирано, регулирано, зависимо от други неща, смъртно и преходно, и най-незначителните движения дори са контролирани от неизменен закон, от който не могат да се отклонят.
Това е значението на "Ля иляхе (няма друг бог)", няма човек, нито материален обект, който да притежава божествена сила и власт, и да заслужава обожание и подчинение.
Но разглеждания въпрос не се изчерпва до тук. Разбрахме, че божествеността не е присъща на материален обект или човек. Това ни отвежда до заключението, че съществува Върховна Сила, Която стои над всичко, което нашите очи виждат, Която притежава божествените качества, Която е Волята, стояща над всички феномени, Творецът на тази огромна вселена, Контрольорът на нейния превъзходен закон, Регулаторът на нейния спокоен ритъм, Администраторът на всичко: Той е Аллах, Господарят на вселената, и няма съдружници в неговата божественост. Това означава илляллах (освен Аллах).
Това знание превъзхожда всяко друго. Колкото повече му се отдаваме, толкова по-дълбоко ще стане убеждението ни, че е стартовата точка на всяко знание. Във всяка сфера на науката – физика, химия, астрономия, геология, биология, зоология, икономика, политика, социология или хуманитаристика – ще открием, че колкото по-задълбочени са изследванията ни, толкова по-ясни стават индикациите за истинността на Ля иляхе илляллах. Това е теорията, която отваря вратите на всяко проучване и изследване и осветява пътя на знанието със светлината на истината. И ако ние отхвърляме или пренебрегваме тази истина, винаги ще се срещнем с разочарование – отричането на първичната истина отнема смисъла и значението на всяко нещо във вселената.