2 Изгубеното щастие - сладостта на вярата

„Какво направих днес за Аллах? Какво направих днес за своето спасение? Какво направих за доброто на своето семейство, своите приятели и обществото? Отслужих ли днес всичките си намази? Кое през днешния ден преобладава – доброто или лошото, харамът или халал? Научих ли нещо ново, което ще е от полза за вярата ми, живота ми, развитието ми? Или изживях още един ден, носейки се по течението на бунта и безразличието!“
Арабската дума иман, която се превежда като вяра, дословно означава знам, вярвам, убеден съм без никакво съмнение. Следователно, вярата е здраво убеждение, родено от познанието. Човекът, който знае и е здраво убеден в единството на Аллах, в Неговите качества и свойства, в открития чрез Откровение Негов закон, в Кодекса на Аллах, в отплатата и наказанието се нарича му‘мин (повярвал). Тази вяра може да превърне неотменно живота му в послушание и подчинение на Бога. А този, който води подобен живот се нарича мюсюлманин, т.е. отдаден.
Това би трябвало да покаже, че без вяра (иман) никой не може да бъде истински мюсюлманин. Отношението между исляма и имана е подобно на това между дървото и неговото семе. Така както дървото не ще поникне без семе, не би било възможно и един човек да стане мюсюлманин, без да притежава вяра. Понякога обаче се среща посято, но непокълнало поради много причини семе или дори поникнало, ала бавно растящо. Същото е и при човека – той притежава вяра, но поради слабости не може да се превърне в истински и убеден мюсюлманин. Следователно виждаме, че вярата, или по-точно нивото на вярата, е отправната точка и води човека до подчинение на Аллах. И обратното, дори човек да има вяра, поради крехка воля, недобро възпитание или лоши приятели не може да води живот на истински мюсюлманин.
Според исляма и имана всички хора могат да бъдат разпределени в четири категории. Нека намерим себе си в тях:
I. Притежаващите твърда воля – вяра, която ги кара да се подчиняват на Аллах от все сърце и без задръжки. Те следват пътя на доброто и се отдават с цялото си същество на желанието да се харесат на Аллах, правейки всичко, което Той обича и избягвайки това, което не обича. Предаността им е по-ревностна от тази на обикновените хора, впуснали се в преследване на богатство, забавления и слава. Такива хора са истински мюсюлмани.
II. Тези, които вярват в Аллах, в Неговия закон, в Съдния ден, но чиято вяра не е достатъчно силна и дълбока, за да ги превърне в тотално подвластни Нему. Те са под равнището на истинския мюсюлманин и заслужават да бъдат наказани за техните пропуски и грешки, но въпреки това са мюсюлмани. Те грешат, като допускат да бъдат виновници, но не са бунтовници. Те признават върховенството на Бога и своята вина. Следователно, те са грешници и заслужават наказание, но остават мюсюлмани.
III. Тези, които нямат никаква вяра. Тези хора отказват да признаят върховенството на Аллах. Дори ако поведението им не е лошо и не разпространяват насилие, те остават бунтовници срещу Бога, а привидно добрите им деяния имат ниска цена. Тези хора са като престъпниците.
IV. Тези, които нямат нито вяра, нито добри дела. Те разпръскват безредие в света и вършат всякакви насилия и потисничества. Това са най-чудовищните създания, защото са бунтовници и престъпници.
Тази класификация на човечеството ясно показва, че истинските успех и победа на човека зависят от имана (от неговата степен). Животът в исляма покълва от семето на имана.
Но очевидно е, че подчинението на човека, който не познава някои основни положения в исляма и не е убеден в тях, не може да бъде пълно. Преди всичко трябва да храним нерушима вяра в съществуването на Аллах. Би ли могъл човек да Му е подчинен, ако вътрешно не е убеден в Неговото съществуване? После трябва да се опознаят качествата Му. Това опознаване позволява на човека да придобие у себе си най-благородните качества и да води праведен и добър живот. Така например, ако знаем истински значението на качествата на Аллах – Всевиждащ, Всечуващ, Всезнаещ – и ако наистина проумеем, че в Съдния ден Той ще покаже нашите дела, които сме вършили тук, на земята – и скрити и явни, то това знание би довело до намаляване на нашите прегрешения и би направило подчинението ни по-пълно. Проумяваме ли тези качества на Великия Аллах, както и всички Негови свойства? Познаването на тези Негови атрибути пречиства съзнанието и душата на човека, неговата вяра, морала и деянията му.
Нещо повече, трябва детайлно да се знае начинът на живот, който би се харесал на Аллах. Ако човек не знае какво обича Аллах и какво не, как би могъл сам да разбере едното и да отхвърли другото. Ако той изобщо не познава Закона на Аллах, как ще го следва? Но и тук само познанието не е достатъчно. Човек трябва да изпитва доверие, пълно убеждение, че именно това е Законът на Аллах и че собственото му спасение зависи изцяло от спазването на този Закон.
И накрая, трябва също да се знаят последиците от подчинението на Бога и вярата и тези, идващи от невярата и неподчинението. Човек трябва да знае с какви награди ще бъде обсипан, ако избере правия път и води праведен, честен и послушен живот. Но той трябва също да знае какви ще бъдат отрицателните последици от живота, изпълнен с неподчинение и бунт. Човек трябва безрезервно да вярва, че смъртта не означава край на живота, че ще има съживяване след смъртта и ще го съди Висшият съд начело с Аллах – най-справедливия; че в деня на чистилището ще пребъде справедливостта; че добрите деяния ще бъдат възнаградени, а лошите – наказани. Трябва да знаем, че това непременно ще се случи. Това чувство на отговорност е основно за безпрекословно подчинение на заповедите на Всевишния Аллах.
Това са основни положения, които е необходимо да знаем, ако искаме да живеем в послушание, т.е. в исляма.
Много от мюсюлманите притежават това знание. Болшинството от тях без съмнение имат непоколебима убеденост в съществуването на Великия Аллах. Те познават качествата и свойствата на Всевишния, запознати са с Неговия закон и това, което Той им повелява, знаят и са убедени в живота след смъртта, в отплатата и наказанието, в Рая и Ада, познават основите и условията на вярата и исляма и т.н. Но въпреки това те допускат в живота си неподчинение и прегрешения, които не се харесват на Аллах, и затова те са слаби мюсюлмани. Всъщност това е втората категория хора, за които стана въпрос по-горе. Но тук възниква въпросът "защо?". Защо и какви са причините за това непослушание и тези пропуски на тези мюсюлмани? Без съмнение този въпрос води след себе си верига от други подобни, но много важни въпроси. Всеки мюсюлманин трябва да се запита защо съзнателно допуска пропуски в подчинението си (ибадета) към Аллах. Защо днес мюсюлманинът не може да усети сладостта на вярата? Защо не може да изпита удоволствието на намаза, а гледа да приключи колкото може по-бързо с него? Защо не може да усети успокоение при споменаването на Аллах? Защо не може да изпита страхопочитание, когато чете Корана? Защо приема едни заповеди на Всевишния, а отхвърля други? Защо не може да се разчувства нито от бедния, нито от просяка, нито от самотния, нито от сирака...? Защо е забравил благодарността си към Всевишния Аллах, затова, че е жив и здрав, че още е способен да диша, че са здрави ръцете и краката му, очите му, че може да работи и изкарва прехраната си, и т.н.
Защо днес мюсюлманинът не може да усети и разбере предимствата и сладостта на оруча, а го приема като тежест, от която с удоволствие чака да се отърве? Защо мюсюлманинът се страхува повече от хора и институции, отколкото от Аллах?
Сякаш днешният мюсюлманин се е превърнал в несъзнателен бунтовник. В много отношения той съзнателно прави пропуски в ибадета си и върши онова, което му харесва и което сметне за добро.
Нека сега вникнем, в същността на горните въпроси и разберем по-добре тяхната важност. За целта ще цитираме думите на един от сподвижниците на Пратеника на Аллах (салляллаху алейхи уе селлем), Абдуллахибнаш-Шиххир, който казва "Видях Пратеника на Аллах (салляллаху алейхи уе селлем) да отслужва заедно с нас намаза, а очите му кипяха от сълзи подобно на врящ котел." (Ебу Дауд)
В друго предание Айше (радиаллаху анха) казва: "Понякога, когато Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи уе селлем) кланяше намаз, сърцето му издаваше звук, подобен на този от врящ казан. Когато се чуеше езан за молитва, от вълнение, че ще застане пред Аллах, не познаваше (не виждаше) онези около себе си." (Ебу Дауд, ен-Несаи)
Да се запитаме, плакали ли сме някога през живота си по време на намаз или дуа? И нека си направим извод за състоянието на нашия намаз и ибадет! Защото Великият Аллах казва в Свещения Коран:
"Вярващите са онези, които щом бъде споменат Аллах, сърцата им тръпнат, и щом им бъдат четени Неговите знамения, те усилват вярата им, и на своя Господ се уповават; които отслужват молитвата и от онова, което сме им дали, раздават. Тези са истинските вярващи...".(ел-Енфал, 8: 2-4)
Да се запитаме трепвали ли са нашите сърца при четене или споменаване дори само на един айет от Свещения Коран? И дали те (айетите) усилват нашата вяра по някакъв начин? Сърцата ни ще изтръпнат може би от факта, че не трепват от споменаването на знаменията от Коран-и Керим; от това, че може би не усещаме сладостта на намаза, който отслужваме; от факта, че много често забравяме да се уповаваме на нашия Господар – Аллах Всевишния и Пречистия. А тогава, когато изпълняваме всичко това, го правим вяло, небрежно, без особено желание, без да се откъснем дори за миг от този динамичен, но мимолетен свят. А може би изобщо не се и опитваме.
"... Щом бъде споменат Аллах, сърцата им тръпнат...", казва Всевишният в Корана, като има предвид споменаването само на името Му. А нашите сърца не само че не тръпнат, но се стига до там, че напразно изричаме името на Аллах. И нещо повече – подлагаме на съмнение някои от Неговите повели.
Днес много мюсюлмани са се отдръпнали от пътя на Аллах. Като смятат, че още го следват, те съзнателно или не са в бунт срещу Него. До голяма степен те са изоставили Аллах и са се впуснали в подражание на неверниците. Вършат и използват харам, говорят и гледат харам, ядат и пият харам. Сякаш са двуличници. И въпреки това претендират, че са мюсюлмани. Какво всъщност става в мюсюлманската общност? Отговорът на този въпрос може би ще се открие, ако внимателно се прочете и разбере мъдростта на следния айет:
„А който се отдръпва от Моето напомняне, за него има живот в лишения и сляп ще го подкараме в Деня на възкресението. Ще рече: „Господи, защо ме подкара сляп, а бях зрящ?""Ще рече: „Както идваха при теб Нашите знамения, но ги забравяше, така Днес и ти ще бъдеш забравен." (Та-ха, 20: 124-126)
Тези мюсюлмани трябва да знаят, че ибадетът и особено намазът са пречка за харама (забраненото). Колкото повече човек се отдалечава от ибадета и намаза, толкова повече се доближава до харама. Ако човек не изостави харама и греховете, които извършва всеки ден, те стават все повече, т.е. с времето се увеличава практикуването им, и така тези постъпки започват да му се струват нормални и естествени. Тъй като е свикнал с това свое поведение, започва да търси вратички, през погледа на които тези прегрешения да се впишат, ако не в рамките на халала, то не и в рамките на харама. Т.е. иска да "узакони" и оправдае своите деяния. Измисля си поводи и причини, чрез които да оправдае своето състояние. Накратко, част от днешните мюсюлмани, които умишлено или неволно престъпват редица заповеди и забрани на Всевишния Аллах, за да оправдаят себе си и положението си, сякаш нагласяват и нагаждат принципите на исляма съобразно собствените си действия, а не се опитват да съобразят делата си според каноните на исляма, както би трябвало да бъде.
Има една част от тези вярващи, които осъзнават своите грешки. Те вършат някои порицавани дела, но знаят, че грешат. Имат намерение да изоставят това поведение. Но колкото повече отлагат това свое намерение, състоянието им толкова повече се влошава, т.е. увеличават се простъпките им.
Днешният мюсюлманин е загубил мъдростта и сладостта на вярата. Загубил ги е и сякаш не иска да си ги възвърне. Мюсюлманинът днес не отслужва намаз, защото не може да усети неговите положителни и хубави страни, не може да усети удоволствието от него. Защо всъщност Пратеникът на Аллах е плачел по време на намаз? За какво си е мислил? Не можем ли и ние да вземем абдест, да застанем пред нашия Създател и да помислим за Него, за отвъдния свят, за временните земни въжделения в душата ни (нефиса) и за вечното щастие, което искаме и към което се стремим. И това да се повтори няколко пъти в денонощието. Нали точно по време на суджуд рабът е най-близо до Аллах? Нима няма какво да искаме от Него? Нали намазът е едно извисяване до Трона на Всевишния, защото Той именно там го е заповядал. Нали намазът е пречистване и предпазване от греховете. Нали той е разделителната линия между вярата и неверието. Нали Аллах опрощава греховете от единия до другия намаз. Нали Пророкът (салляллаху алейхи уе селлем) е казал, че който отслужи 12 ракята суннет на ден, му се приготвя място в Рая. Нали е казал, че двата ракята суннет на сабах намаз са по-добри от това, което е между изтока и запада. Защото предимствата на намаза са неизброими. А какво остава за фарза? Нима мюсюлманинът не иска всичките тези награди!? А севабът за другите ибадети? И въпреки някои мюсюлмани като че ли не желаят целия този севаб. Какво им става на мюсюлманите днес?!
Не е нужно да се посочват причините за състоянието, в което е изпаднала тази част от общността на мюсюлманите. Защото без съмнение едни ще се оправдаят с "модерното и ново" време, бурните води на което са повлекли слабите вярващи, които от време на време успяват да изплуват на някое малко островче, но вълните отново ги обгръщат и понасят със себе си. Други ще се защитят с обкръжението и приятелите си, с които прекарват по-голямата част от времето си. Трети – с липса на информация за религията. Четвърти - с манипулационната дейност на медиите. А пети нямат никаква идея...
Достатъчно ще бъде, ако в края на всеки Божи ден, когато си лягаме, се запитаме: "Какво направих днес за Аллах? Какво направих днес за своето спасение? Какво направих за доброто на своето семейство, своите приятели и обществото? Отслужих ли днес всичките си намази? Кое през днешния ми ден преобладава – доброто или лошото, харамът или халалът? Научих ли нещо ново, което ще е от полза за вярата ми, живота ми, развитието ми...? Или изживях още един ден, носейки се по течението на бунта и безразличието?"