Кой съм аз и защо живея?
Предвид динамичния и бурен свят, в който живеем, може би все по-рядко човек си задава въпроса: "Кой съм аз и защо живея?" Дали от незнание, или защото е погълнат от всекидневните си земни задължения, надареният с разум човек не отдава никакво значение на този толкова важен въпрос и го пренебрегва. Бихме казали, че това е най-важният въпрос за живия човек.
Макар че претендира да е образован и разумно мислещ, или както в днешно време е модерно да се нарича "цивилизован", човекът не може да схване защо е дошъл на този свят и каква е неговата мисия тук – на земята. Именно затова, когато повечето хора се допитват да разберат защо живеят, изведнъж разбират, че вече е дошло време да напуснат този свят. Едва тогава им става ясно, че нещата, за които си мислели, че са призвани, са били илюзия. Едни казват: "Моята мисия е да помагам на хората." Други определят: "Моето призвание е да правя музика." Трети пък споделят, че са дошли, за да се занимават с изкуство, политика, икономика и т.н. Дали наистина те живеят с тази цел; носи ли им тя щастие? Нали всъщност всеки желае да е щастлив? А може би и такава е целта на живота ни?
Нека и ние се замислим и се запитаме кога за последен път сами сме си задали този въпрос? Запитвали ли сме се кой съм и защо съм надарен с живот? Сигурно не е било скоро. А може би никога не сме се замисляли над това... Но нали да се родиш и дишаш не е достатъчно, за да живееш. По думите на известния мислител Оскар Уайлд: "Умението да живееш е най-простото нещо на света, защото някои хора просто съществуват." Затова много често ние се сблъскваме с хора, които окачествяват живота като игра и забава, като безкраен купон, който трябва да се изиграе както ти харесва и както сметнеш за добре.
За нас животът при такива условия прилича на плаващ в морето кораб. На този кораб има всичко необходимо за едно плаване – капитан, екипаж и пасажери; създадени са всякакви условия за комфортното пътуване на пътниците – места за почивка и сън, ресторанти, спортни площадки и т.н. Обикновен кораб, носещ се по вълните на морето. Но ако някой запита каква е целта на това плаване или накъде отива този кораб, никой не може да даде отговор. Но най-странното е, че никой от пътуващите не се запитва "накъде плаваме с този кораб и къде ще ни заведе той?" Задаваме си и ние този въпрос – не сме ли и ние на същия кораб? И тогава разбираме колко страшно би било, ако сме на него и не знаем с каква цел и накъде плаваме.
Когато се запитаме - кой съм аз и защо живея, пред нас изниква не само нашата главна причина и целта, но сигурно и принадлежащата на всички вярващи – Аллах. Както Сам Той казва:
"Аллах, Целта на [всички въжделения]!" (Ихляс, 112:2)
Нашата цел в живота е именно тази – да достигнем задоволството, милостта, благодатта, опрощението на Аллах – нашия Господар и Създател. Ако човек осъзнае наистина какво означава това, ще открие колко велико и прекрасно нещо е стремежът към Създателя, към Неговото задоволство и Неговия Лик. Нали най-голямата награда за обитателите на Рая ще бъде именно тази – да се съзерцава Ликът на Всевишния Аллах. Следователно, може ли да има по-възвишена цел от тази? Защото, дори и цялата земя да стане притежание на който и да е човек, всички богатства да бъдат в ръцете му, всички хора да бъдат под властта му и да му служат, той пак няма да изпита щастие, същото каквото би изпитал, ако види Аллах. За нас пътят към това щастие е като магистрален път с няколко платна в една посока. Всяко платно от този път води към нашата цел. И по всяко едно от тях се движат пътници. Едни са в платното на науката, други - в платното на милостинята и благотворителността, трети са в платното на борбата в името на Аллах, и т. н.
Ако ние все още не сме решили, то пред нас стои задачата да разберем, за кой път от всички тези сме най-достойни. В коя област (от живота) сме най-добри, за да може пътуването ни да бъде лесно и ефикасно. Защото самото пътуване по този дълъг и осеян с препятствия път е служене на Всевишния. А Той ни разкрива целта ни с думите:
"Сътворих Аз джиновете и хората единствено за да Ми служат."(Зарийат, 51: 56)
А това означава, че ние сме и винаги трябва да сме раби на Аллах. Да вършим онова, което е повелил, и да избягваме онова, което е порицал. Това е "тайната", водеща към Него. Но това трябва да го приемем с цялото си убеждение и желание, с цялото си сърце и душа. И после всичко онова – добрините, садаката, поученията, думите и делата, които извършваме, за да постигнем целта си, трябва да получи и външен израз. Защото, каква полза ще има от нашата вяра и набожност, ако те не окажат никакво влияние върху околните, сред които живеем? Ето, по този начин, като преследваме целта си, смятаме, че всеки един може да се превърне в извор на благочестие и доброта. По пътя за достигане на това смятаме, че най-голямо влияние ни оказва вярата в Аллах и Съдния ден. Та нали никой не би сметнал за логично, че този, който е повярвал и опознал Създателя си, ще се противопостави на Неговите разпоредби!? И нали никой не ще извърши престъпление, кражба, измама, лъжа ...., ако вярва, че ще има Ден на равносметка и Съд, където ще се гледа всяко дело!?
Може би сме такива – странници или пътници, които имат нещастието или щастието да живеят във века на технологиите и прогреса и които се стремят да постигнат своята цел – Дженнета, с образа на Аллах. Една много трудна, но голяма и възвишена цел – целта, заради която е създадена Вселената и заради която си заслужава всеки да поеме всички трудности на този мимолетен свят.
Вахди Бозов