Не трябва да се примиряваме с несправедливостта
Ислямът не се променя с промяната на времето. Но може да се променят разбиранията на мюсюлманите под исляма. По такъв начин може да се получи по-различно разбиране за исляма и се оформи изкривено схващане за него. Затова може да има различни причини. Без да навлизаме в подробностите, можем да кажем, че през последните векове се изтъква на преден план, че религията е индивидуален въпрос. По такъв начин се премълчават и пренебрегват обществените измерения на религията. Не се вземат предвид отговорностите пред мюсюлманите и човечеството. Според погрешно схващане, религията е само една връзка между Аллах и Неговия раб. Индивидът изпълнява своите ибадети, моли се и по този начин изпълнява религиозните си задължения. В този смисъл изпълнението на индивидуалните ибадети е достатъчно. Предполага се, естествено, че за оформянето на това становище до¬принася и недостатъчното религиозно образование.
Такова схващане, естествено, би довело до отслабването на чувствата за обществена отговорност сред мюсюлманите. Защото ислямът изразява становището, че свободата на индивида налага и задължението да се изпълнява и дългът пред обществото. Това чувство за отговорност започва от семейството и се разширява като концентричните кръгове. Защото Пейгамбера (салляллаху алейхи уе селлем) заявява, че този, който не се интересува от проблемите на мюсюлманите и който не гори и не живее с тях, не може да бъде истински мюсюлманин (Таберани). Следователно разбиранията от рода на: „Змия, която не ме хапе, хиляди години да живее“ или „Да си гледат работата, каквото имат, да си я вършат“ не са приемливи от гледна точка на ислямската отговорност. Защото борбата срещу несправедливостта, покварата и размирието е една от основните отговорности на мюсюлманина. Впрочем, всички пейгамбери с всички сили са се борили срещу несправедливостта на земята, за създаването на едно справедливо, основано на правдата общество. (ел-Араф, 85; Худ, 84-85, 87).
Всъщност чувството за неприемане и отхвърляне на несправедливостта и гнета е вкоренено в природата на човека. Не е възможно един нормален човек да възприеме като естествено и потисничеството. Следователно онези, които не се трогват от това, трябва да са загубили човешкото си чувство за съвест. Противопоставянето срещу несправедливостта е вродено чувство, то стои над расите и религиите. Винаги потиснатите и угнетените са били подкрепяни и защитавани. От друга страна при потисниците и злодеите не може да има вярващи и атеисти - на която и религия да принадлежат, не ги приемат с разбиране и толерантност.
Коранът не приема да се накърняват чувствата срещу несправедливостта, които човекът притежава по рождение. Напротив, винаги призовава вярващите да са будни и нащрек по този проблем. Ако някъде, където властва гнет и потисничество и ако не се въстава срещу тях, означава, че на това място липсва ислямска чувствителност и съвест.
Впрочем, в нашата религия онези, които мълчат пред лицето на неправдата и несправедливостта се назовават безмълвни и неми сатани.
Естествено, вярващият не може да е равнодушен пред нещата, които се извършват пред очите му, когато се пролива невинна кръв и изгарят душите на хората. Ако продължаваме да сме безучастни там, където мюсюлманите ги боли и ако не споделим техните радости, с една дума - ако не можем да плачем и се смеем с тях, това означава, че липсва нещо в нас. Когато гладни и жадни хората водят борба за оцеляване, ние продължаваме безгрижно да седим в креслата си и не се притесняваме, навярно ще трябва отново да преразгледаме мюсюлманската си същност и какво разбираме под ислям. Може ли да има нещо по-странно - внуците на един народ, който в миналото е бил гарант за справедливостта на земята, закрилял унижените и онеправданите, защитавал потиснатите, днес да постъпват безсъвестно? В един свят, в който децата загиват от бомбени взривове, жените са принудени да продават своята чест, хората са подложени на гнет и насилие да не носим в себе си стремежа “И аз трябва да направя нещо!”.
Нито Коранът, нито сюннетът, нито пък животът на нашите предци са ни разкривали подобен ислям. Това би трябвало да е резултат от един изкривен ислям, затворен в себе си и загубил чувството си за единство. Разбиране, което не гори с проблемите на мюсюлманите, лишено изобщо от съзнание за отговорност, трябва да бъде излекувано. Така ли трябва да изглежда умметът на последния Пейгамбер (салляллаху алейхи уе селлем) със стеснена душевност, който без малко да изпадне на самоунищожение поради отрицанието на хората. Разбира се, че всеки човек принадлежи на дадено семейство и е нормално да се интересува от поминъка и грижите му. Когато се наложи, ще се притече на помощ - няма нищо по-естествено от това. При това те са неща, които доставят удоволствие на Аллах. Човек никога не трябва да забравя, че ислямското пробуждане започва преди всичко от него и семейството му. Само че извън тях всеки вярващ трябва да не забравя, че в свят, в който се ширят раздора и метежничеството, където властват гнетът, покварата и падението, е длъжен в рамките на своите възможности да даде своя дан пред човечеството. Да знае, че десетки айети и хадиси го товарят с тази отговорност. Така например, в един от тези айети се наставлява, че вярващите трябва да водят борба против гнета и раздорите, и ги предупреждава, че в противен случай тези неща ще постигнат не само угнетителите, но и всички до един (ел-Енфал, 25). Отново Свещеният Коран ни възлага задачата да защитаваме онеправданите мъже, жени и деца, дори ако се наложи да се поведе борба срещу това.
Факт е обаче, че понякога човек остава безучастен и безмълвен пред несправедливостите около него. Остава безучастен пред тези, които не признават правдата и законите. Понякога го прави поради страх от силата и гнева на потисника. А може да изпитва и някакви чувства към него. Понякога е способен да не забелязва несправедливостите и неправдите, дори може и да ги подпомогне. Ето, именно за тези моменти Свещеният Коран предупреждава човека и го приканва да бъде до краен предел внимателен. (Худ, 113).
Този айет ни забранява не само да подкрепяме или да заставаме на тяхна страна, но дори да изпитваме някакво съчувствие към поведението им. В това отношение айетът ни повелява да сме твърди и решителни срещу гнета, потисничеството и несправедливостите. Проявата на съчувствие към потисниците води до съучастничество с тях, което вече ни осъжда на адски огън. По-нататък в продължението на айета се изтъква, че съществуващите насилници ще бъдат лишени от подкрепата и защитата на Всевишния Аллах, а също и тези, които ги подкрепят!
Доц. д-р Ибрахим Карслъ
Портал 
