Взаимопомощта при турците в Анадола
Беше през 1968 година. Бях студент във втори курс на Богословския факултет на Анкарския университет.
Поради суровата февруарска зима, учебните занятия в университета бяха прекратени и аз реших да посетя родния ми град Адъяман. Нямах навика да пътувам с влакове, но не можах да устоя на поканата на моите приятели. Независимо от суровата зима, снега и виелиците, влакът упорито напредваше и ние най-сетне стигнахме до град Сивас. Какво обаче бе учудването ни, когато разбрахме, че оттам нататък не можем да продължим. Снегът бе затрупал пътищата. В Сивас стояхме три дни, докато ги разчистват. През това време имахме възможност да обикаляме и разглеждаме забележителностите на Сивас като Улу джамия и други.
След като влакът ни не можеше да продължи, решихме да пътуваме през Адана за Кахраман Мараш. Когато стигнахме до гара Тюркоглу, отново стана ясно, че не можем да продължим по-нататък. Четирите дни, които трябваше да прекараме във влака, ми се видяха ужасно дълги и притеснителни. Затова реших, каквото и да стане, да сляза от него и да се кача на някое такси, за да стигна до Кахраман Мараш. Настаних се в един хотел. През това време влакът бе стигнал до Мараш. След като и тук изкарахме четири дни, отидох до пощата, за да се обадя на нашите да не се тревожат за мене. Тук се срещнах с другарите си от влака. Те също бяха прекарали четири дни в Мараш.
Всички се върнахме във влака. През тези четири дни жителите на Кахраман Мараш са хранили и поили близо 4-5 хиляди пътници от влаковете, които заседнали там. Първи в тази надпревара били по-заможните хора на града. На гаровия площад се готвело в големи казани, за да сервират топла храна на пътниците. Не липсваха яйца, пици, халви, хляб... Дори кметството раздало пари на нуждаещите се пътници. Гаровият площад се превърнал в зрелищно място, същински панаир.
Най-сетне машинистите на влаковите композиции се приготвиха за отпътуване. Отново жителите на Мараш се стекоха на площада да ни носят пици, хляб, халва и други продукти за път. Това ми напомни за времето на селджуките и османците, когато край керванските пътища имало хора, които посрещали, изхранвали безплатно пътниците и ги изпращали по живо и здраво. Така е било и в Истанбул, където на определени места са били поставяни камъни за дарения (садака ташларъ), на които богатите и заможни хора са оставяли в кухините им храна, пари и др. за бедни и закъсали - вземали колкото им трябва, а другото оставяли. В този ден жителите на Мараш изпратиха влака ни с музика, песни и хора на площада...
Когато влакът ни пристигна на гара Гьолбашъ, отново трябваше да изчакаме няколко часа. Тук също така станах свидетел на нещо, което ме просълзи. Кметът на град Адъяман (покойният Миктат Харъкчъ Миктат ага) с колите на общината бе изпратил на 70 километра хляб за закъсалите пътници. Тук вече напуснах влака и се качих на един от камионите, за да стигна в Адъяман на единайсетия ден от моето пътуване.
Това сърдечно отношение на жителите на Кахраман Мараш и желанието им да направят хаир и добрина, тяхното безгранично и мило гостоприемство, както и фактът че кметът на Адъяман от толкова километри бе изпратил хляб, бяха за мен проява на висша форма на човещина, нещо, което може да не се разбира от други народи.
Когато тези прекрасни чувства, присъщи по рождение на турския народ, се слеят с висшите ислямски ценности, биха завидели дори ангелите в небесата...
Ние сме чели в учебниците по история за добротворството на хората в Анадола, а сега и сами станахме свидетели на това. Възторженото и сърдечно посрещане и изпращане на хиляден народ в Кахраман Мараш, действително бе крайно трогателно. Затова по молба на г-н Исмаил Чаушев след толкова много години реших да го споделя с вас.
Портал 
