Повторни размисли за Андалусия

Повторни размисли за Андалусия

Онова, което е написано по темата за андалуската цивилизация общо взето оставя впечатлението, че тя отстои далеч от съзнанието за една цивилизация. А това е ирония с мюсюлманите, въпреки безбройните елегични произведения, написани на тази тема.
Тъй като Андалусия не е била разбирана в достатъчна степен, затова не се знае съдбата й след нейното поражение. 1492 година не е толкова рождена дата на краха колкото година на забравата. Причина за тази забрава донякъде са станали евреите, които са били заточени от страната. За Андалусия се заговори малко по време на честванията на 500 годишнината от приемането на евреите в пределите на Османската държава. Но едва ли от тогава са останали някои въпроси в главите ни за съдбата на мюсюлманите, които са изнесли на гърба си цяла една цивилизация.
А трябва да се знае, че след поражението на Андалусия все пак там остава многобройно мюсюлманско население. Сега се изпълват 400 години от масовото им изселване. Ние нищо не знаем за мъките, които са изпитали те при това изселване, по-скоро своеобразния геноцид, приложен над онези мюсюлмани, които през 1009 година са били изхвърлени от земите, които са владели в продължение на 800 години. А се знае за насилствената им християнизация и отпора, който са дали местните жители през годините от 1492 до 1609 г. на жестоките инквизиционни съдилища. Важна част от историята на Андалусия съставляват двете големи народни въстания освен съпротивата, която са оказвали против властниците.
Бегла представа за това какво е изпитвало мюсюлманското население, което е било подложено на насилствена християнизация след падането на Гренада, когато биват забранени мюсюлманските обреди и когато сред причините за съдене от инквизицията са посочвани къпането и неконсумиранегго на месата на незаклани животни. А като се има предвид, че заточените през 1609 година са били близо един милион души, може да се направи извода за мащабите на изживяната трагедия.
В продължение на три дни в симпозиума, в който участвах се обсъждаше въпроса за положението на “мориските”, както испанците наричали мюсюлманите, останали под християнско управление. Тук му е мястото да подчертаем, че Испания се извини на евреите за несправедливостите, извършени спрямо тях, но дори дума не са обелвали за мюсюлманите, които са преживели истинската и горчива трагедия на гнета. Факт са така също и мюсюлманите, които са запазили своята самобитност въпреки големите гонения и изселвания.
В прохладната испанска вечер, когато разговаряхме с испанските мюсюлмани, имах чувството като чели историята променя своя ход. Гледах двореца Ел-Хамра (Алхамбра), който грееше над нас като провесен на небето низ от факли и слушах разказите за търсенето и намирането на пътя на истината, които като че ли бяха жалони на отново пробуждащото се съзнание за една цивилизация. Прочут композитор, мюсюлманин от Андалусия, разказваше как при посещението си за пръв път в Мароко изпаднал в шок, когато чул музиката, който той е слушал през детството си в своето село. По-късно, увлечен в ритъма на суфитската музика, приема исляма и открива, че всъщност се опитва да си спомня за някогашните местни традиции от селото, в което той изживял детството си и разбира, че всъщност то е било някогашното мюсюлманско село, което е успяло да оцелее като прикривало същността си. Тогава разбира, че молитвите, които бабите тайно са нашепвали в детските души не са били нищо друго освен ислямската вяра. Той добавя, че до началото на XX век много андалуски мюсюлмански села са успели тайно да запазят съзнанието за своята ислямска същност.
Драмата, изживяна в Андалусия е важна и от гледна точка на това как двете цивилизации имат различни представи за света и как при отношението си с другата, едната излага своята безхарактерност. За да се разбере това, трябва да се види не само мюсюлманската цивилизация в Андалусия, но и онова, което е било изживяно след поробването й. В този смисъл има много неща, които би трябвало да се изтъкват за гнета, които са изпитали мюсюлманите там, тяхната съпротива срещу робството и оцеляването им до днес, въпреки този гнет.
Свързването на името на Андалусия с понятието “цивилизация” изисква да се погледне към темата другояче след като се асоциира с нея.
Тук изпитвам необходимост да привлека вниманието ви върху факта, че макар да гледам към нещата от гледна точка на цивилизоваността, то виждам, че тя много се бърка с понятието “цивилизация”, която напоследък се изпразни от истинското си съдържание. Така например, Андалусия е една от многото ярки примери, които показват разликата между един поглед, основаващ се на съзнанието за цивилизованост и огорчението, което се поражда от анахронизма от носталгичните чувства.
Потискането на една 800 годишна цивилизация с най-варварски и диви методи в желанието да бъдат заличени всякакви нейни следи, не означава, че някои прояви на тази цивилизация можете да не срещате по един или друг начин в живота. Как политиката на широкомащабното потисничество е достигало своите примитивни размери може да се наблюдава в практиката на насилствената християнизация на мюсюлманското население, останало под испанско владение. Достатъчна причина за това е могла да бъде желанието на тези мюсюлмани, които испанците наричат „мориско“, да се изкъпят с вода! Протоколите на инквизицията са пълни с подобни наказателни мерки и изгаряния на клада.
Ала през годините те са били асимилирани, заточени или просто ликвидирани. Останалите по някакво чудо се опитвали тайно да си останат мюсюлмани. Впрочем знаем за двете въстания, че са имали тайна кореспонденция с османците, че голяма част от заточените са били изгонени в страните от Западна Африка, а друга част, прекосявайки Франция, са намерили убежище в земите на днешна Босна, т.е. в пределите на Османската империя.
А морискотите, които са оставали в Испания успели да оцелеят или да се спасят от мъченията на инквизицията или заробването под прикритието, че уж приели християнството.
Днес особено в южните части на Испания, наричани Андалусия, напомнят следите на ислямската епоха, които са проникнали до най-малките фибри на живота и потвърждават думите на Бродел, че “Цивилизация означава продължителност и трайност... Каквото ще и да казва Валери, цивилизациите не умират. Те устояват на различни сътресения и ужаси. И когато трябва, отново се възраждат изпод пепелищата им. И да се разрушат, те отново възкръсват като троскот”.
Не е възможно Ел-Хамра (Алхамбра) да се опише с няколко изречения. По изящество тукашните образци могат да се сравнят само с онова, което сме виждали в Исфахан. Османската цивилизация беше изящество на простотата и съвършенството на блясъка. Няма равно на себе си едно произведение на изкуството, което става по-прекрасно със съвършената си простота.
Всичко като се почне от камбанариите на църквите, които крещят: “Някога ние бяхме минарета!” до домовете тук, е един знак, останал от онази епоха. От сводовете на градинските врати, украсени в андалуски стил до фаянсовите плочи, с които са облепени външните стени на домовете са примери на все още живите образци на андалуския стил.
Всичко това идва да напомня за следите на някогашната, но все още жива цивилизация. Поне в естетическо и изкуствоведническо отношение. В двора на всеки дом тук се чувства свойствената хармония на шепота на течащата вода, примесена с ярка светлина.
Въпреки, че са отстранили основните ценности, които правят живи ислямската цивилизация на Андалусия, то следите й все още пазят своята жизненост. Само с това влияние може да се обясни онази реклама за питие, изваяна на фаянсова плоча и провесена на външната стена на един ресторант.
Не е възможно да не се отрази в асимилираните същности това силно и дълбоко влияние, отразено в тези показатели. Особено андалуският национализъм, започнал като социалистическо течение, в първата четвърт на 20. век днес се изявява все по-широко и напомня своето съществувание. Нека тук да отбележим, че значителна част от андалуските националисти са установили тесни връзки с ислямското си минало и открили мюсюлманската си същност.
Проявата на жив интерес към съдбата на съвременна Андалусия е израз на отговорността ни съразмерна с откриването на влиянието на Андалусия на ислямската цивилизация. Защото не би могло да се съживи една цивилизация докато не се слее в едно шепота на водата, спускаща се от снежните върхове на Гренада с грейналата светлина.

Акиф Емре

Източник