Ислямът в Албания
Албания се намира в западната част на Балканския полуостров. На север и североизток тя граничи с бившите югорепублики; на изток с Македония, а на югоизток - с Гърция. На запад от нея се намира Адриатическо море.
Албанците са наследници на илирите, които принадлежат към индоевропейската езикова група. През VII в. пр. н.е. илирийските племена се запознали с гръцката култура благодарение на гръцките колонии, разположени по бреговете но не са запоили своя език и етническа самобитност. Албанското население е съставено от две големи етнически групи: гегавити, заселени северно от река Шкомби и тосканци, живеещи южно от нея.
Анадолските турци се запознават с албанците за първи път през 1337 г. в резултат на сключения съюз с Византийската империя. Първи писмени документи за Албания под османско владичество намираме по времето на Баязид I. Това са водените бележки, правени по времето на походите, извършени през 1394 и 1397 г. След поражението на османците по време на анкарската битка 1402 г. с Тамерлан, мнозина албански първенци участвали в битката на страната на османците, преминали под опекунството на Византия.
Албанците са имали особено привилегировано положение в Османската империя. От техните среди са израснали такива известни личности като Гедик Ахмед, Коджа Давуд, Коджа Синан, Насух, Кара Мурад, Тархунджу Ахмед паша и др., най-малко 32 садразами (министър-председатели). Сред дворцовите военни части албанците също така са били многобройни.
В резултат на решенията на Берлинския конгрес 1878 г. някои части на Албания били предадени във владение на Черна гора, поради което с подкрепата на Високата порта албанците учредили в град Призрен Дружество за защита правата на албанския народ. (13 юни 1878 г.)
Най-после на 3 август 1920 г. със сключения Тирански договор Албания получава своята независимост. На 24 декември 1924 г. с подкрепата на Югославия Ахмед Зогу повторно се връща в страната и след провъзгласяването й за република, бива избран за президент. (31 януари 1925 г.). Три години по-късно, през септември 1928 г. той е обявен за крал на Албания, а само ден преди страната да бъде окупирана от италианците, успява да избяга зад граница.
През 1939-1944 г. Албания е управлявана от италианците и немците. Днешна Албания освободена от окупация на 29 ноември 1944 г. На 10 ноември 1949 г. Англия, Америка и Русия се споразумяват да се сформира правителство начело с Енвер Ходжа, което да произведе избори в страната.
През 1961 г. Русия прекъсва дипломатическите си връзки с Албания по причина, че не следва нейната линия, след което пък в отговор на това през 1966 г. Албания напуска Варшавския договор. Впоследствие Албания се сближава с Китай като след официалното посещение на Чоу Ен-Лай през 1964 г. тези връзки укрепват още повече. По-късно след сближението между Китай и САЩ, албано-китайските връзки отслабват, а след смъртта на Мао Цзе Дун окончателно прекъсват. (1978г.)
С конституцията, приета през 1975 г. страната се преименува в Народна Република Албания. На 11 април 1985 г. на мястото на починалия Енвер Ходжа за генерален секретар на партията е избран Рамиз Алия, който остава на власт до края на управлението на комунистите през 1991 г. На проведените общи избори през 1991 г. на власт идва Демократическата партия на Сали Бериша.
През 732 г. Албанската църква се присъединява към православната фанариотска църква, но през 1054 г. страната била разделена между Рим и Византия. Северна Албания остава под юрисдикцията на Рим, вследствие на което в страната се засилва влиянието на католицизма. През тези години Антивари става седалище на Албанската патриаршия, а Драч на Македонската патриаршия. Ортодоксална Албания пък била свързана с Охридската патриаршия. След завладяването на Истанбул, османците, бидейки защитници на Православната църква, възприели политиката на защита на православието в борбата срещу католицизма.
Албанските тимариоти били първите, които приемат исляма. Поради водената спрямо албанското население политика, ислямът получава тук бързо разпространение, расте броят на възприелите новата религия. Основаните от султан Мехмед Завоевателя през 1456 г. градове Елбасан и Тесалия бързо се превръщат в мюсюлмански центрове. Общо взето ислямът получава бързо разпространение сред заможните и влиятелни семейства и в резултат на доброволното приемане на исляма са останали само няколко християнски семейства, притежаващи тимари. Преминаването към исляма придобива нова сила по време на Бушетите и Али паша Тепеделенлията.. Приема се, че по време на Тепеделенлията, който е бил от бекташийския тарикат, ислямът е бил наложен насила в редица села, поради което бекташийството получава широко разпространение в Албания.
Животът на мюсюлманите в Албания, която придобива своята независимост от Османската държава през 1912 г., зависи пряко от политическото развитие на страната. Преди 1921 г. когато настъпват политическите брожения и кризисни ситуации, мюсюлманите се обединяват около своя Национален мюсюлмански съюз. Тази организация е била свързана с шейхулисляма в Истанбул, като хутбетата се четели от името на халифа. През 1921 г. се слага край на тази независимост и с решението, взето през 1923 г. от Първия конгрес на ислямската общност, състоял се в Тирана, мюсюлманите официално се отделят от халифата и се организират самостоятелно от мюсюлманския свят.
Решението за премахването на покривалата за лице (пече) и чаршафите и забраната за женитба с повече от една жена срещат остра реакция в мюсюлманския свят. През този период около 560 000 мюсюлмани се обединяват около главния мюфтия в Тирана, а за решаването на религиозните проблеми бива сформиран Висш шериатски съвет под ръководството на главния мюфтия. По време на управлението на Ахмед Зогу в Тирана се провежда II Конгрес на мюсюлманската общност, на който са приети важни решения, свързани с живота на мюсюлманите. Според тях религиозното ръководство на мюсюлманите се осъществява от Общ съвет, от Постоянен съвет и от Районни съвети.
Главният мюфтия в Тирана се избира от Общия съвет и става глава на общността. Ръководителят на общността и четиримата районни мюфтии, плюс шестима други делегати, избрани от градовете, където няма мюфтийства, представляват Обшият съвет. Всички медресета, освен Берат в Тирана биват закрити. След две години това медресе е преобразувано в ислямски институт. През 1935 г. в него учат над 100 ученика. Онези от тях, които успешно завършват седемгодишното си обучение, бивали изпращани да следват в Кайро или Лaxop.
През 1934 г. в страната е имало 550 джамии. Тяхната поддръжка, обслужване, както и заплащането на обслужващия персонал се осигуряват от мюсюлманското население. Бюджетът на мюсюлманската общност се осигурява от вакъфите, религиозните данъци и държавната дотация. По време на управлението на крал Зогу влиянието на исляма постепенно бива ограничавано. Всички спорни дела, женитбите и разводите между мюсюлманите биват решавани от държавните съдилища. Когато през 1939 г. Албания е окупирана от италианците, е образуван Съвет на улемите (учените), но някаква съществена промяна в живота на мюсюлманите не настъпва. Фашистката власт се опитва да се възползва от исляма и посредством позива на населението бива призовавано на джихад срещу англичаните. Освен това те се опитват да използват джамиите за някои социални мероприятия. Немската окупация през 1943 г. не води до промяна в управлението на мюсюлманската общност.
Преди да се установи комунистическото управление начело с Енвер Ходжа през ноември 1944 г., мюсюлманите общо взето са управлявали самостоятелно своите вакъфи, печатните си изданията и другите институции. След свикването на III Конгрес на мюсюлманската общност в Тирана през май 1945 г. тя получава нов статут. Държавата национализира мюсюлманските вакъфи, закрива всичките им издания, забранява поклонението в Мекка, петъчните ибадети и рамазана.
През 1967 г. мюсюлманското население в страната наброява между 1 300 000 – 1 400 000 души.
В религиозния живот на албанците се чувства силното влияние на бекташийството и суфизма. До 1920 г. бекташиите са свързани със своя тарикат в Турция, но след 1922 г. изграждат своя независима организация, която през следващата година получава официален статут. По това време в различни райони на страната са действали 43 бекташийски теккета. Третия конгрес през 1929 г. на бекташиите се внасят промени като начело на ордена застава деде (крегиш), с помощници петима дедета (гише), следвани от различни дедета на теккета, дервиши, мухиби и ашъци. В същото време действат и теккета на ордените гюлшение, халветие, рифаие, садие и тиджание. През 1933 г. се разпространява и бахаизмът.
След установяването на деспотичния режим в страната са забранени религиозните обреди и празненства. Положени са големи усилия народните маси да се откъснат от своята религия и новите поколения да израснат като атеисти. Около 2000 джамии и близо 100 църкви били съборени. Пощадени са единствено джамиите в Тирана и Иракостра, които се ползват не по предназначение.
След падането на тоталитарния режим хората започват свободно да изповядват своите религии, но поради липса на кадри с религиозно образование, се срещат сериозни трудности в тази сфера.
Днес религиозният живот в страната се организира и ръководи от Мюсюлмански комитет. Народът проявява силен интерес към изучаването на Корана. На различни места в страната изникват нови църкви и джамии, някои от по-старите обаче са в окаяно състояние. Днес близо 70 на сто от населението на Албания изповядва исляма, 18 на сто православието и 12 на сто католицизма. Въпреки мисионерската дейност на някои изповедания, в страната съществуват общо взето толерантни отношения между различните религии.
Портал 
