Като лист откъснат от бурята
Те са като клони, прекършени от бурята, като листа, обрулени от вятъра... Далеч от родните си места. Откъснати от родители и близки, принудени да захвърлят всичко, те някак си са успели да се доберат да някакъв спасителен за тях бряг и с умиление се молят: "Помогнете ни! Приемете ни! Ние също сме хора като вас! Ние също искаме да живеем!... Някога и ние не сме мислили, че ще изпаднем в такова положение, но какво ли не правят житейските бури!"
И ако зад тези тъжни очи надничат още две черни очи, изпълнени с надежда: "Чичко, помогнете на татко! Той иска да работи, за да ни купи нещо за ядене!" стомахът ти се свива на топка. Такива чувства ме обзеха, когато посетихме Дома за бежанци в кв. Овча купел в София. Приютил млади мъже и жени от Палестина и Ирак, някои от тях тръгнали с жените си да търсят брод към щастието. А съдбата ги е запратила при нас. Лесно ли е да оставиш дом и роден край и да тръгнеш, накъдето вятърът на съдбата те отвее... Десетилетия вече Палестина е като кървяща рана. Ще спре ли някога тази омразна война? Ще се разреже ли някога този стегнат възел?
Цели поколения се родиха и израснаха сред пламъците на войната. Неугаснало още едното огнище, пламна друго - Ирак. Колко години вече хората там нямат мира! Нима те нямат право сутрин да се събудят и да тръгнат спокойно за работа?
Като ги гледам, въображението ми рисува сцени, известни от историята на мюсюлманите. Преди много столетия езичниците от Мекка подложили на небивал терор мюсюлманите... Репресии и неописуем тормоз, който се засилвал от ден на ден. Когато станало непоносимо и ножът опрял до кокал, те се принудили да напуснат родните си огнища. Най-напред поели към Абисиния (днешна Етиопия), а по-късно - към Медина; "Избягахме от гнета на потисника и дойдохме под закрилата на милостта ви! Приемете ни! Отворете вратите си за нас! И ние сме хора като вас!.." - шепнели плахо и с надежда.
И скоро се зародило невиждано дотогава братство, превърнало се в ярък пример на човеколюбие всички времена! "Елате, заповядайте! Нашите домове са и ваши, нашите имоти са и ваши. Ще заживеем заедно. Та нали животът на тоя свят е толкова кратък и преходен!.." - рекли другите и по братски ги прегърнали. Така задружно заживели енсарите и мекканските пришълци мюсюлмани.
Предците ни, които винаги са вземали за пример това славно дело, многократно са показвали своето великодушие при подобни обстоятелства. При честите изселвания, превърнали се едва ли не в съдба за турците в България, те неведнъж са поемали пътя на неизвестността, на живота сред непознати, изправяйки се пред течните двери с думите: "Ето ни тук! Гладни сме. бездомни сме!.." И винаги са ги посрещали с широко разтворени обятия, притискали ги по братски и им отвръщали: "Добре сте ни дошли!.."
Тук му е мястото ла споменем последният подобен случай. Когато падна берлинската стена и източните германци тръгнаха да се прегръщат със западните си събратя, бяха посрещнати от студено по-студено. А колко по-различно бяха приети прокудените от България в Турция! Два свята, две различни култури! Светът стана свидетел на това, но се прави, че не го забелязва.
Да, това е една по-различна култура, която дължим на своята мюсюлманска същност, на многовековната ни традиция и гостоприемство. Разглеждаме стаите на бежанците. Жените са оправили стаите доколкото са могли и са имали възможност. А от какво ли не се нуждае едно семейство? Като почнеш от няколкото лъжици и тенджери, та стигнеш до хладилници и перални...
В една от стаите лудуват малчугани, които нито знаят, нито разбират кои са и къде са. За тях е важно, че са с мама и татко. Един поправя някаква счупена играчка, друг се търкаля по пода, трети, седнал по турски, ни гледа изпитателно...
В друга стая по-големи деца рисуват под ръководството на учителка. Две сестрички от Палестина довършват рисунките си, до тях се е намело над творбата си момиче от Ирак.. Разглеждам сътвореното от тях. Хубави, детски рисунки, каквито ни подариха накрая. Без самолети и танкове. Сини морета и безбрежни небеса. Естествено, преобладават жълтото и топлите тонове. Деца на жарки паралели... Един ден, без съмнение, те ще се приобщят към тукашните си връстници, ще тръгнат на училище, ще въздадат нови запознанства и приятелства и България ще стане за тях втора родина.
Защото, всеизвестно е, че малките много по-бързо се приспособяват към новите обстоятелства. Докато ние, възрастните, се чудим къде сме попаднали, те вече са пуснали корени и прокарали филизи... И чуваш как чуруликат на езика на тази страна, пеят песни на него...Само дето къдравите им черни косички ги издават, че привнасят нов цвят в прекрасния букет...
Засега всички те са гости на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет. България приятелски им е разтворила вратите си, но все пак си имат свои належаща нужда от някои неща като спални чаршафи, хладилници и перални, макар и не от модерните, електрически котлони, холни гарнитури, различни детски играчки, запазени дрешки за деца от 2 до 12-15-годишна възраст...
Нека и ние да проявим своята човещина. Да подадем ръка на своите събратя мюсюлмани, за да зарадваме големите и да избършем сълзите на малките.
За контакти:
Държавна агенция за бежанците
при Министерския съвет
1618 София,
ул. Монтевидео № 21 А
тел. 8181 204
Портал 
