Дворецът на османските султани

Дворецът на османските султани

Макар че много неща са говорени за Османската държава обаче сред най-малко познатите теми стоят без съмнение семейният живот на падишаха и неговият харем.
В западния свят, където сексуалната извратеност през цялата история е била на преден план, не се свеняха да припишат множество описания и разкази, плод на тяхната болна и развинтена фантазия на целомъдрените и непорочни стопанки на османския дворец. Тази истина всъщност е призната и от самите западни автори. Американският изследовател Леели Пиерси, който се постара да направи най-добрите документирани, съдържателни и всеобхватни проучвания в своята книга за харема пише следното:
"Ние, жителите на Запада сме наследници на една много стара но силна традиция, която иска да превърне сексуалността в ислямското общество във фикс идея. Харемът, без съмнение е най-разпространеният символ на западните легенди, изградени върху сексуалната чувствителност на мюсюлманите".
Наистина като се има предвид, че пред нас стои едно разбиране, което е изгубило своето равновесие до степен, че може да припише дори на Всевишния Аллах - нека да бъдем простени! - съпруг и дете, става ясно, че подобни клевети, въпреки огромната си тежест, по отношение на османската династия не представляват нищо. Ето защо всеки опит да бъде потърсена отговорност от чуждестранните автори поради отправените подобни клевети към османската династия на пръв поглед би било да дадем например под съд виновниците за Втората световна война, довела до гибелта на милиони хора с обвинението, че са откраднали ябълка от градината на съседа си. Но не трябва да се забравя, че всяко наказание съответства на своето провинение и по-голямото провинение не оправдава обвиненията за малките провинения. Наш дълг е, без съмнение, да защитаваме религиозната и националната си самоличност дотолкова доколкото се включва в границите на хуманизма и да отговаряме по най-достойния начин на клеветите. А иначе "Стопанинът на Кябето - Аллах" и "Той по най-достойния начин ще защити своите права".
Най-страшната и отвратителна страна на клеветите, отправени към османската династия е факта, че подобни клевети намират отзвук и на наша почва. Не малко години сред най-много продаваните книги са били посветените на реални исторически личности каквито са били валиде султаните /султаншите/ романи, продукт на различни развинтени фантазии, които със своите описания на интригите, измамите и безнравствеността биха засенчили сценариите на розовите сериали.
Мнозина читатели възприемат всяка случка като документирана истина и според това възприятие оформя в себе си една историческа представа, по-скоро липса на истинска такава. Ето това именно налага истината за харема да се опише многократно в различните издания. Защото повторени многократно лъжите придобиха по-солиден вид.
Въпреки всички тези отрицателни писания не трябва да затваряме очи пред вярно написаните неща. Особено през последните години било от чужди, било пък от местни изследователи са написани и поместени редица статии и книги, които излагат научните и историческите истини по отношение на харема. Независимо от това обаче по отношение религиозността и добротворството на ханъмите в сарая можете да придобиете представа без да отнесете до някое написано произведение, стига да бъдете безпристрастни и да се придържате към истината. Впрочем разнообразните и многобройни архитектурни паметници, дарени от майката султанша, госпожите султанши, хасекиите и другите дами в двореца по пътя на вакъфите показват доволно тяхната нравствена и религиозна чувствителност. В една статия, например, която ми попадна в архива на едно списание се разказва за вакфиетата на дворцовите дами в Истанбул. Тук помествам онази част от статията, която показва основната мисъл в нея: "Може би много пъти сме чули имената им. Може стотици пъти да сме минавали покрай тях. Архитектурните паметници, които са изградени по нареждане на османските дами показват, че те са живели напълно с проблемите на социалния живот, това са паметници, които показват какво са могли те да направят когато пожелаели и мястото, което жената заемала в разбирането за държавност на османците. Ако авторите на тези романи, когато пишеха, тези си книги, бяха направили труда си да повдигнат глави и да погледнат улиците на Истанбул, щяха да видят в какво противоречие изпадат писанията им с реалността. Защото османските жени, които те обрисуват в безнравствен вид, са накарали да се учредят най-големите добродетелни сдружения и джамии и противно на техните твърдения, че са правили заради пари и постове, те са влели живот в живота на обществото, а на клеветите са отговаряли като изграждали най-големите училища.
Османските дами, които се чувствали не само майки в домовете си, но и на своя народ, се чувствали задължени да сътворят онова, от което се нуждае обществото, и никога не са се колебаели да похарчат онова, което притежавали. Най-прекрасните образци на тези паметници виждаме в Истанбул.
След този пасаж във вид на пътепис се разказва последователно за вакфиетата и добротворството на дворцовите дами в различните квартали на Истанбул. Но нека тази тема да оставим накрая, а в началото да дадем малко информация за харема.

Организацията на височайшия харем
Изразът "харем-и хюмаюн" в османската държавна организация изразява както харема, така и ендеруна. Ендерунът е мястото, където се намират и възпитават мъжете, които ще бъдат в услуга на падишаха, сарая и в държавните дела. А харемът е мястото, където живее семейството на падишаха. Тук се помещават и се обучават девойките, приети в двореца с оглед обслужването му. Леели Пиерс в това отношение пише следното: мъжката част на двореца общо взето се женеха за дамите, израснали в харема.

Харемът като учебен център
Най-важната особеност на харема е, че преди всичко той се явява учебен център, всички от най-обикновената робиня (джарие) до най-уважавания шепзаде и султана преминават през школовката на това учреждение.
Обучението и възпитанието на "робините" се различава според техните наклонности и дарования. Първият етап от тяхното пребиваване тук се именува "аджемилик". През този именно период те получават начални познания по езика и исляма. Освен това непременно ги обучават на дворцови обноски. След като завършат обучението си ги разпределят да отговарят за различните дейности в двореца - за прането, за кухнята и сервирането и т.н. По време на тези си дейности те се издигат в звания от ученичество до майсторство и старши майстори.
Онези девойки, които се отличавали с умствените си способности продължават обучението си. Жени - калии ги обучават на шев, на четмо и писмо, на религия, музика и т.н. всяка според своите наклонности. Из средите на онези от тях, които получавали специална подготовка си подбирал съпруги падишахът. Онези от тях, които са били по-близки с падишаха получавали званията "хас одалък", "гьозде" или "икбал" и след като раждали деца от падишаха ги повишавали в звания "хасеки султан" и "кадън ефенди".
Синовете на падишаха получавали образованието си пак в харема в т.н. "шехзадегян мектеби" - училище за принцовете.
"Според дворцовия обичай синовете и дъщерите на падишаха след като навършат четиригодишна възраст започват обучението си. Дори в наше време да се изчака детето да стане на седем години, особено с оглед изучаване на чужди езици е много късно. Пето начална стъпка те изучавали четене, писане, Свещения Коран и вероучение.
Ахмед Шимширгил в своята книга за Топкапъ сарайъ отбелязва, че освен Корана се изучавали турски, математика, история, география, арабски и персийски език.

(Продължава в следващия брой)

Източник

Дворецът на османските султани

Дворцовите робини
Робините, които пребивавали в двореца Долмабахче, били или военни пленнички, или закупени. Когато за пръв път попадали в двореца, ги наричали "аджемийки". На първо време наред с езика и основите на религията трябвало да усвоят и дворцовия етикет. Робините, които попадали в двореца, за да бъдат използвани на различни служби, след като преминели през школовката за калфи и майстори, започвали истинския си живот в двореца. Затова би било по-правилно да им дадем друго название, да речем "служителки в държавно учреждение". Впрочем, противно на онова, което съчиняват западните автори, отношението между дворцовите робини и падишаха са били като отношението между работничките и работодателя в съвременния свят. Освен това, ако разгледаме интериора на сарая, съобразен със строгите ислямски нрави, не само, че не било възможно султанът да остане насаме с тях и да се развлича, но било изключително трудно дори да се среща с тях.
В тази връзка би било уместно да предадем тук разговора на автора на книгата "Харемът при османците" Ахмед Акгюндюз преди да бъде издадена, с осмия президент на страната Тургут Йозал:
"Когато го посетих няколко месеца преди смъртта му, един от въпросите, които той ми зададе, се отнасяше до харема. Самият той заяви, че не вярва в харема на османските султани да е имало по 200-300 жени, тъй като ислямското семейно право не би позволило подобно нещо. Но някои историци твърдят, че разполагат с документация, потвърждаваща тази бройка. След това аз му зададох няколко въпроса:
- Уважаеми господин президент, колко служители и служителки работят в резиденцията Чанкая?
- Доста - беше отговорът.
- Ястията и сладкишите, които поднасяте на гостите, съпругата ви ли ги приготви?
- Не, това не е възможно. Приготвят ги служителките.
- Добре. А за чистотата съпругата ви ли се грижи?
- Не, разбира се!
Последният ми въпрос го шокира силно:
- Уважаеми господин президент, вие на съпружески начала ли живеете с жените, които чистят, готвят и вършат другите дейности в резиденцията?
В този момент той се стресна, след което заяви: "Сега разбирам тайната на робините в османския двор, чийто брой надхвърлял сто!"
При което аз добавих:
- В османските дворци е било забранено да се използват мъже като слуги. Всички слугини се подбирали из средите на жените. Така че те да заживеят на съпружески начала със султана е толкова нелогично, колкото и вие да постъпвате така със служителките в резиденцията си. Независимо от това обаче, е известно, че за разлика от нашето време, султанът имал право да бъде интимен с някои робини, наричани "хас одалък" (специално за одаята). (Ахмед Акгюндюз, Харемът при османците", тур. Ист. 2000. стр. 263- 264).
Както става ясно и от този пример, трябва точно да се посочи положението на робините в харема. След като една робиня бивала приета в двореца, трябвало тя бъде именувана според физическите и нравствените й качества, и носела постоянно това име: хюсн-и шах, хош-нева, чешм-и ферах, ханд-ру и т.н. На тях им са плащали надници според работата, която извършвали и степента на повишението. Освен надницата прехраната и издръжката им също се осигурявали от двореца.
Получилите повишение робини, доказали своите способности и възможности, били обявявани за калфи в харема и изпращани на служба при падишаха, майката султанша (валиде султан), кадън ефенди (управителката на жените) или при някоя от фаворитките на султана, където служели в подчинение на майсторките. Калфите извършвали всичките дейности в дадено отделение и преди всичко едноседмичните дежурства по чистотата на стаите и приготвянето на храната. Дежурството пред отделението означавало да стоят и да чакат, готови за изпълнение на всякакви заповеди като един ден преди да сдадат смяната те трябвало да извършват цялостно почистване на отделението. По време на дежурство те поемали таблите с ястия от носачите и ги сервирали на трапезата. Освен това нощем калфите давали дежурство в харема група от 10-15 души. То продължавало от вечерния до сутрешния намаз и те будували в преддверието на помещенията на султана като обикаляли и оглеждали всички отделения и фадини, следели да не би някъде да има болни или неразположени хора, или някакви произшествия и при възникването им веднага съобщавали на главната писарка.
При смяна на владетеля всички жени на предишния султан, в това число неговите фаворитки, напускали сарая и се настанявали в стария дворец. По желание част от тях можели да се пенсионират и да се омъжат.
Най-високата степен, до която можели да се издигнат робините била майстор. Умните, красивите, талантливите робини достигали до това звание и служели пряко при падишаха. Те имали право да влизат безпрепятствено при него и били най-компетентните дами в двореца след майката султанша и хасекиите. По избор 15-20 измежду майсторките ставали кофчежнички, като с най-висок ранг сред тях била майстор кофчежничката. Тя се избирала обикновено измежду най-възрастните и заслужили дами в сарая. Всички други робини и калфи били на пряко подчинение при нея. Кофчежничките носели ключовете от всички хазни в харема. В определен смисъл те споделяли най-съкровените тайни на падишаха. Затова при смяната на владетелите те отстъпвали местата си на доверените дами на новия падишах.
Освен кофчежничките, в двореца имало майстори по прането, по доставянето на вода, бръснаро-фризьорки, кафеджийки, отговарящи за избата, за банята, писарки, болногледачки и др. Имали и акушерки, които оказвали помощ при бременност и раждания, както и дойки на дъщерите и синовете на султаните, детегледачки.
Случвало се султаните да си избират съпруги и измежду робините. Онези от тях, които изпъквали със своя ум, красота и талант, били отглеждани и възпитани при много по-специален режим, след което някои от тях впоследствие ставали съпруги на падишаха или на някой от принцовете, а други се омъжвали за високопоставени държавни мъже.
Голяма част от робините обаче продължавали да живеят в двореца, без да се омъжват. Ако някоя от тях пожелаела да се омъжи, молбата й се съобщавала на падишаха, който издавал височайша заповед да й бъде приготвен чеиз. Онези от робините, които срещали мъжете на своите сърца, били освобождавани от задълженията си от двореца. Освен това робините, изкарали 9-те години от своето "пленничество" в двореца, ако в това време не се омъжвали за султана или за някой от принцовете, имали право да бъдат освобождавани от робство. Не се знае се обаче, че повечето от тях не са възползвали от това си право и са предпочитали да останат да живеят в двореца.

Жените на султаните
Има разлика между женитбите на османските султани преди Мехмед Завоевателя и след него. Тази разлика е свързана с промените в политическото положение на страната. Тъй като по време на създаването и укрепването на държавата първостепенно имали отношенията й с султаните се женели предимно с дъщерите на другите турски първенци, на турските бейове и византийските владетели в Анадола. Но след Фатих Мехмед султаните започнали да се женят само за робините, защото те били самотни девойки без роднини, които биха могли да се намесват в държавните дела и не са имали претенции към политическата власт. Този факт показва мястото и значението на робовладетелския строй в османското общество. В онази епоха, когато в редица страни на Европа робите не били смятани за хора, то мъжете роби в османския дворец били обучавани, възпитавани и издигани до такава високи постове в държавната йерархия като министър-председател (садразами), а девойките в резултат на полученото образование и възпитание имали възможност да станат "съпруги или майки на султани", нещо, което не е било възможно да постигне нито една свободна жена.
Друг опит за очерняне на османския харем е твърдението, че падишахът се забавляват, както намери за добре, със стотиците робини в двореца. Истината обаче е коренно различна. В османския дворец, в който властвали строга дисциплина и правила, организирането на такива пиршества и гуляи не било възможно в никакъв случай дори заради самия султан. При това самото разположение и обстановката в двореца не позволявали това. Частта на двореца, отредени за мъжете, била изписана с айети и свещени хадиси, разкриващи достойнствата на справедливото управление на страната, а мястото, определено за харем, т.е. женската половина, била украсена с айети и хадиси, отнасящи се до святостта на семейния живот, нравствеността и свенливостта.
Семейният живот на османските султани се организирал на базата на ислямските повели. Сред 36-те османски султани има само 6, които са имали по 10 жени заедно с робините си (Ахмед III, Абдулхамид I, Селим III, Махмуд II, Абдулмеджид I, Абдулхамид II). Същевременно известно е, че според ислямското право броят на робините не можел да се ограничи. Повечето от султаните имали най-много по 2 или 3 жени. Но като се има предвид, че някои от тях се женели повторно след смъртта на първата си жена, то те са изживявали живота си с една жена. Има и султани като Селим II, Мурад IV, Ахмед II, които през целия си живот са живели с една жена. В османския дворец винаги и във всичко се съблюдавала строга йерархия. Така че и между съпрузите на султаните също така съществувала йерархия в зависимост от това дали имат сключен брак със султана, дали са раждали от него деца. По тези признаци султаншите се делели на 3 групи:
В първата група влизали онези жени, с които падишахът имал брак, независимо дали са му родили деца или не. Дамите от тази група, след смъртта на падишаха или детронирането му, напускали двореца Топкапъ и се настанявали в стария сарай, намиращ се в квартал Баязид.
Във втората група били тези жени, които макар и да нямали сключен брак с падишаха, но имали деца от него. Поради уважението към майчинството те били наричани "кадън ефенди". Повечето от тях впоследствие сключвали брак с падишаха.
Към третата група спадали дами, които не са раждали деца, но са живели на семейни начала със султана. Те били наричани "икбал" (одалъ). Но за тях трудно може да се говори преди управлението на Мустафа II, а и след него броят им е бил ограничен. Ако някоя робиня, одобрена като "икбал", раждала деца, тя преминавала в категорията на "кадън ефенди" и в повечето случаи сключвала брак.
Освен тези групи имало и робини, наречени "гьозде" - фаворитки, които били кандидатки за съпруги на султана, но които не са живели на семейни начала с него.
Извън тези робини и съпруги било невъзможно султаните да имат връзки с други жени, т.е. да прелюбодействат в условията на тогавашната религиозна, социална и културна среда.

Исмет Гюлдерен