2 Обучението по религия щяло да бъде безплодно

Обучението по религия щяло да бъде безплодно

Една от придобивките на преходния период в България е свободата да се говори за религия и религиозно обучение. В областта на религиозното обучение в първите години на демокрацията в известна степен бяха възстановени предкомунистическите традиции в унисон с модерните изисквания. Това даде възможност традиционните вероизповедания да открият средни и висши училища, където да подготвят кадри за задоволяване на религиозните нужди на вярващите. Но заедно с това благоприятно развитие на нещата бе омаловажено изучаването на религия в началните, основните и средните училища, което до 1949 г. се е осъществявало в държавните и частните училища.
Преди атеизмът да стане държавна политика в България в училищата съществувала традиция всеки ученик да изучава своята религия в цялостен вид, т. е. вяра (догматика), богослужения и морал. Това обучение се провеждало в училищата под надзора на образователните институции и със съдействието на ведомствата на съответните вероизповедания.
Когато се правеха първите стъпки за изучаване на религия в българските училища, точно този опит служеше за база. В десетгодишната практика след въвеждането на „религия-християнство” и „религия-ислям” се видя, че този метод, т. е. конфесионалният, наистина е ефикасен, независимо от голямата незаинтересованост и многото субективни и обективни пречки пред него.
За голямо съжаление Министерството на образованието и науката (МОН) поради понятни и непонятни причини не се вслуша в гласа на специалистите, учителите, повечето от учениците и на основните вероизповедания и миналата година сформира Съвет по въпросите на обучението по религия с председател проф. Георги Бакалов. В резултат на положените усилия на съвета преди известно време се появи изцяло нова Концепция за въвеждане на учебен предмет - Религия в българското училище. Това е сериозна разработка, но за съжаление нереалистична и с неправилна изходна позиция.
Концепцията не получи подкрепата нито на ръководството на Българската православна църква (БПЦ), нито пък на ръководството на Мюсюлманското изповедание.

Защо е неприемлива концепцията?
Съветът, чийто председател е изтъкнат историк, не се вслуша в гласа на историята. (Тук е редно да вметна и това, че професорът представи в медиите като реална опасност някои свои илюзии, касаещи и обиждащи мюсюлманската общност в България). Изцяло бе пренебрегнат опитът от предкомунистическия период, както и практиката десетгодишното задължително или свободно избираемо обучение по религия. Пренебрегнати бяха усилията на инспекторите, учителите, БПЦ, особено на Варненско-Преславската митрополия и Главно мюфтийство, които с голям ентусиазъм търсеха начини за популяризиране на предмета и за преодоляване на недостатъците в организацията, програмите и учебните помагала.
Моето уважение към членовете на Съвета и особено към изтъкнатия арабист доц. д-р Павел Павлович, но в органа не са включени експерти от мюсюлманските среди, което показва непознаване или неуважение на такива от страна на МОН. Или пък е израз на типичната ориенталистка самоувереност и надменност спрямо мюсюлманите - „ние ги познаваме по-добре, нямаме нужда от тяхното мнение”.
Но това не са причините за нашето неодобрение на концепцията. Основната причина е, че тя не си е поставила за цел изграждането на система от убеждения, т. е. вяра у подрастващите. Вярата е двигателят на добродетелността и на морала. Ако не се поставят основите, ако не се изгради вярата в Бога и вярата в деня на равносметката, то добрите дела и моралът, което се цели, остават да висят във въздуха. Знанията и културата за религията естествено са важни, но са недостатъчни. Те, докато не се превърнат във вяра и убеждение, ще подхранват само разума, а няма да достигнат до сърцето, което е източник на благодеяния и което най-много се игнорира в съвременния свят. Днес българското училище и без това зомбира младежта с много ненужна информация, затова не е необходимо да се натоварват децата и със знания за религиите, които няма бъдат използвани. Не трябва да се забрави и това, че в предмети като история, философия, етика и т.н. се дава определена информация за религиите.
Неконфесионалният подход към обучението по религия ще бъде един от поредицата опити на преходния период. Това е сериозна новост за България, а и в повечето европейски страни не се практикува. Затова не е нужно да ги изпреварваме, а и откровено казано, не можем да го направим, тъй като образователната ни система като цяло е болна. Този опит ще бъде още един неадекватен удар по нашето бъдеще.
Толерантността и диалогът между религиите и културите са най-популярните дъвки на модерния глобален свят, които се дъвчат, разтягат и се правят балончета от тях. Тези ценности, много естествено, са заложени и в концепцията. Но както често се случва само формално. Тъй като един човек колкото по-добре познава и вниква в мъдростта на своята религия, колкото повече вярва и колкото повече е примирен със своя Създател и със себе си, толкова е по-толерантен към околните, независимо от религиозните им убеждения. Ако искаме да изградим толерантно общество, трябва да дадем възможност на подрастващите да се запознаят със своите ценности, а впоследствие и – с ценностите на другите около тях.
Не на последно място тук ще спомена и една голяма опасност за мюсюлманската общност в България, която е малцинство. Погледнато от този аспект, става ясно, че подготвената концепция се основава на християнството, изхождайки от факта, че е обявено за традиционно вероизповедание, което никак не е приемливо за мюсюлманското общество. Като се прегледа проектът за тематичното съдържание на предмета религия, подготвен от споменатия Съвет, се вижда, че в него доминира християнската ценностна система. Това крие големи опасности за мюсюлманската идентичност, особено като се има предвид, че бягането на малцинствата не е гладко, а е с препятствия. И особено когато спомените за един минал опит за „приобщаване” са още пресни, този въпрос придобива особена важност.

Ведат С. Ахмед