Детето, което удряше главата си в стената
Бях приключил с вечерята и пиех кафето си. Когато видях, че дъщеря ми ме гледа в очите, разбрах грешката си – бях забравил да й кажа: „Златни да са ти ръцете, дъще, чудесна вечеря си сготвила". Като поправих бързо пропуска си, радостта на дъщеря ми се възвърна.
Докато ние, баща и дъщеря, си отправяхме любезности, чухме, че на вратата някой тропа е юмрук. Понеже кухнята беше близко до вратата, съпругата ми, която по това време миеше съдовете, уплашена от силния шум, се втурна задъхана в стаята, където седях, и попита: „Какъв е този шум, съпруже? От страх сърцето ми ще изскочи. При положение, че има звънец, защо удрят с юмруци по вратата?"
Изправих се, като се мъчех, да не издам вълнението си. Ударите по вратата продължаваха. Отправих се към вратата, а за да ги успокоя, рекох: „Не се притеснявайте, може би е нещо спешно."
Отворих вратата и що да видя: един запъхтян мъж с лице, побеляло като вар. Не беше непознат. Беше съседът ни... Разтревожен попитах:
- Дал бог добро, съседе! Каква е тази суматоха?
- Братко, Аллах да бъде доволен от тебе, ела и виж! Вече не знаем какво да правим...
Без да имам време да разбера за какво става дума, последвах с бързи крачки съседа до дома му. Първо той, после и аз влязохме през отворената врата. Очите на съпругата му бяха подути от плач. Със сигурност в къщата ставаше нещо сериозно. Съседът влезе в една стая, чиято врата също беше отворена. Аз го последвах. Когато се огледах, забелязах коленичилото на пода дете, което стоеше с гръб към нас. Макар че предусещах нещо, поисках да чуя от баща му какво се е случило и попитах:
- Няма ли най-после да обясниш какво става?
Мъжът започна да разказва:
- Трябваше да видиш гледката от преди малко, братко. Ти сега не гледай, че стои кротко в ъгъла. Пищеше и удряше главата си в стената. Опиташ ли се да го хванеш, запищява още по-силно, хапе ни по ръцете и се мъчи да се откопчи от нас.
- Защо току-така ще си удря главата в стената? Трябва нещо да се е случило, което да го предизвика...
Когато той се поколеба, за да му вдъхна смелост, аз казах:
- Съседе, ако не ми кажеш, какво се е случило, как бих могъл да ти помогна? Освен всичко друго съм и педагог. Пък сме и врата до врата!
- Не ме разбра правилно, Сефа бей. Мълчанието ми е не заради нежеланието да разказвам, а защото не зная откъде да започна...
Отново замлъкна. Опитваше се да събере ума в главата си. След като въздъхна дълбоко, заразказва:
- Братко мой, моята съпруга, знаеш, работи в една банка. Всъщност, аз не искам тя да работи. Детето е на ясли, расте в ръцете на детегледачки. Когато се женехме, тя ми беше обещала щом се роди детето, да напусне работа. Когато, приключи отпуската й по майчинство, припомних обещанието й: „Напусни работата, грижи се за детето, за дома. Заплатата ще ни стига да се прехранваме." Тя ми отговори: „Имам толкова работа, как бих могла да я оставя. Една приятелка ни е запазила място в яслите, които посещава детето й, там ще го дадем". След като доста поспорихме, ме убеди.
Всяка сутрин оставяхме детето си в яслите все едно давахме някаква вещ за съхранение, а вечер си го прибирахме... Горкото мъниче беше отнасяно в яслите сутрин в най-сладкия си сън, без да има представа за каквото и да било. Щом отвореше очи, вместо очите на майка си, срещаше чуждите.
Не можех да проумея, как е възможно една майка да предаде детето си в ръцете на непознати, без да я заболи. Всъщност, и парите, които получаваше, не носеха кой знае каква полза за дома. Едва успяваше да посреща разходите на детето за ясли и своите – за дрехи и украшения. От моя джоб излизаха и парите за чистачка, която идваше всяка седмица вкъщи.
Вечер се прибирах грохнал от умора. Тъкмо когато, понечвах да протегна крака и да се отпусна, нашата госпожа се провикваше от кухнята: „Ела да ми помогнеш малко!" Побеснявах. Забравях, че и тя е уморена и има нужда от помощ. Падаше ми перде пред очите и като си отворех си устата... Разбира се, и тя ми крещеше: „Неблагодарник! Каква лоша орисия съм имала, да съединя живота си с мъж като тебе, който не проявява разбиране. За един мъж-европеец може би е нещо съвсем нормално да си гледа децата, да помага в кухнята, но ето как сме свикнали ние... Не сме се научили на такива неща от нашите майки и бащи."
Детето ни, изплашено от нашите викове, започваше да плаче. И двамата от инат не му обръщахме внимание. Хиляди пъти съжалявах, че съм се оженил за работеща жена. Колко пъти стигахме до развод. Всеки път съдията ни помиряваше и ни връщаше с думите: „Помислете за детето си. Разберете се помежду си за негово добро."
Така минаха четири години в кавги. Детето проходи едва на две години и половина. Когато стана на четири, все още не можеше да говори както трябва... Когато ние започвахме да се караме, запушваше ушите си и избягваше в стаята си. Идваше в това ъгълче, което виждате, и коленичеше на земята по същия начин като сега, с гръб към нас и вирнато дупе.
Тази вечер отново спорехме с майка му. Когато тя отправи към мен обидни думи, не можах да се сдържа и я ударих два пъти. Като видя тази сцена, детето най-вероятно не е могло да понесе това, наддаде пронизителен писък и се втурна към стаята си. Както винаги никой от нас в пристъп на инат не пожела да тръгне след него. Едва когато от стаята му се разнесе шум, майка му не издържа и се завтече. Подир нея и аз влязох вътре и какво да видя: детето пищеше и си удряше главата в стената! Майка му, като не знаеше какво да стори, пляскаше с ръце по коленете си и крещеше: „Детето ми умира! Детето ми умира!"
Веднага скочих и го сграбчих. Опитваше се да ме дращи по лицето и ръцете и да ме хапе. Ударих му един шамар, за да се съвземе. Лицето му стана лилаво. И аз изживявах най-малкото, колкото него, сериозен шок. Майка му викаше: „Обади се на Сефа бей! Обади се на Сефа бей!" Оставих детето на земята и хукнах към вас. Останалото вече знаете..."
Детето беше все още под въздействието на шока. Взех го в ръце и го отнесох у нас. Направих му една успокояваща инжекция. Обадих се по телефона и извиках едно такси. Отведохме малчугана заедно с баща му в една клиника, която знаех.
Детето успя да се върне към нормалното си състояние едва след една седмица. Опитах се да разкажа на родителите му, че психическото здраве на детето е в опасност. Казах на майка му колко важно нещо е семейното щастие, което не може да бъде заменено с нищо друго. Това, което ми съобщи, ме направи много щастлив:
- Сефа бей, този инцидент ме разбуди от дълбок сън... Преди пет дни подадох молба за напускане. Вече цялото си време ще използвам, за да направя детето и съпруга си щастливи.
Вестник "Мюсюлмани", брой 2 (100), Юни, 2001 година
Портал 
