Детето, което продължаваше да говори като бебе
Една жена-полицай бе довела при нас петгодишния си син, който продължавал да говори по бебешки. „Направих каквото можах, но не можах да го накарам да престане да говори като бебе" – казваше тя. Още първите няколко минути след влизането им, на детето му беше омръзнало и, дърпайки майка си за ръката, настояваше: „Да си вървим". Не отговаряше на въпросите ми, държеше се нервно. Изобщо не бе проявило интерес към играчките, които бях поставил пред него.
Майка му, засрамена от поведението на сина си, се извиняваше. За да успокоя дамата-полицай, й рекох: „Не се притеснявайте, ние сме свикнали на подобни неща". Попитах я кой гледа детето й, докато е на работа. Лицето й се изкриви от болка, все едно бях сложил пръст в раната й, и заразказва: „Предприятието на съпруга ми тръгна на зле още през първата година от женитбата ни. Претърпя загуби от една сделка с внос. Заключи вратата на цеха и постъпи като наемен работник другаде. По това време родих и този мой нещастен син. Първите няколко месеца по време на майчинството ми всичко вървеше добре. За мене беше удоволствие да кърмя детето си, да му сменям пелените, да го обличам. Летях от щастие. То също сякаш усещаше това щастие, махаше с ръчички, усмихваше се и споделяше моите чувства.
Когато наближи денят, в който се налагаше да започна работа, вътрешно ме обзе безпокойство. Повиках майка ми да гледа детето. Сутринта, когато се разделях с него, сякаш вътре в мене нещо се късаше. Изобщо не желаех да се отделям от него.
Физически бях на работното си място, но умът ми беше вкъщи. Не можех по никакъв начин да се отдам на работата си. Началниците ми нямаше как да знаят какви бури бушуват вътре в мене. Доста упреци слушах заради непрекъснатите грешки, които допусках в подготвяните от мен документи. Когато казах, че умът ми е в сина ми и поради това не мога да се концентрирам в работата, директорът смръщи вежди и ми изтърси съвсем неочаквано:
„Ти единствената майка ли си? Да беше помислила за това, когато го създаваше." Грях ли беше да работя? Като работя, нямам ли право да съм майка?
Майка ми беше оставила баща ми в провинцията и беше дошла. А и той имаше нужда от помощ. Често звънеше по телефона и искаше майка ми да се върне. Горката жена беше между чука и наковалнята. Казах й: „Да дойде и баща ми", но тя не се съгласи. „Той е свикнал с работата по градината и лозето, не може да живее в апартамент" – отговори тя. Нямахме достатъчно пари да наемем слугиня. Ако майка ми си отиде, какво щях да правя. „Дайте внука на мене, ще го отведа със себе си" – казваше тя. Не можех да живея без сина си. По време на тези тревожни и изпълнени с напрежение дни и млякото ми секна и бяхме принудени да го храним с готова храна. Съпругът ми не беше в течение на нещата. Неговият ум и всичките му мисли бяха в предприятието му, което не вървеше, и в дълговете, които беше принуден да плаща. Предложението на майка ми му се беше сторило привлекателно, защото казваше: „Нека да го отведе."
Когато прецених положението, разбрах, че нямам друга алтернатива.
Приех предложението на майка ми. Изобщо не мога да си спомня да съм страдала толкова, колкото в деня на раздялата ми със сина ми. След като той замина, домът ми се струваше много студен и тих. Изпитвах злоба към съпруга си, сякаш той беше причина за раздялата със сина ми. Вътрешно си казвах: „Неудачник, не можеше ли да внимаваш и да не беше фалирал! Заради безпаричието се откъснах от детето си." Не можех да се държа по друг начин към него освен студено. След провала на предприятието му, като се добавят и моите упреци, човекът съвсем загуби равновесието си. По-рано пиеше от време на време, а сега започна да се прибира всяка вечер пиян.
Не можах изобщо да свикна с раздялата с детето си. При всеки удобен случай ходех да го виждам. Така изминаха пет години. Баща ми не можеше да понася глъчката на детето, вероятно заради чувствителността си, продиктувана от възрастта. Майка ми изпълняваше всичките му прищевки, за да не прави пакости и да не вдига шум, и дори още повече го глезеше. Разговаряше с него на детски език, а синът ми й подражаваше. Макар че бе станал на четири години, продължаваше да говори по детски неразбрано. Не го приемах на много сериозно с успокоението, че все някак накрая ще престане да говори така. Това, което ме караше да се замисля, беше неговото разглезено и своенравно поведение.
Синът ми казваше не на мене, а на баба си „мамо". На майка ми, макар да виждаше, че това ме наранява, й харесваше и изразяваше задоволството си с думите: „Ревнуваш, защото ми казва „мамо", нали?" Кой знае, може би и тя удовлетворяваше майчинското си чувство. Но не забелязваше аз колко страдам..."
Докато слушах дамата-полицай, беше невъзможно да не бъда съпричастен към болката й и да не се развълнувам от разказаното. Осъзнаваше всичко. Беше човек, който знаеше какво казва... Дори до такава степен, че усещаше какво ще й препоръчам, и насред думите си вмъкваше: "Принудена съм да работя, нямам друг изход". Възпитанието на децата е общ проблем на всички работещи майки. При условията в Турция не беше възможно с парите, които печелят, да наемат добра детегледачка или да дадат детето в ясли. Бяха принудени да го оставят или на съседа, или на портиера в блока, или на някой близък роднина.
Какво можех да сторя, щом като жената не искаше да напусне работа или по-скоро щом беше принудена да работи! Нямах друг изход освен да я успокоя. Не ми се искаше да натъжавам още повече тази майка, която и без това беше съсипана. С надеждата, че това, което ще кажа, ще й бъде от полза, рекох:
„Уважаема госпожо, ако се измъчвате, няма да решите проблема си. Щом ви види натъжена и изнервена, детето ви ще стане още по-своенравно. Не позволявайте чувството за вина да ви съсипе. Откажете се от подаръците, с които затрупвате сина си, за да спечелите обичта му. Дръжте се като нормална майка. Ако детето ви е сигурно, че го обичате, наказанията, които му налагате, няма да го наранят, няма да го отблъснете от себе си... Напротив то ще усети, че го цените и се опитвате да го превърнете в добро дете. Помолете майка си да престане да се държи като негова майка. Можете да уредите да се чуем с нея по телефона, тогава и аз бих могъл да й обясня.
Най-радостното е, че осъзнавате какъв е проблемът ви. Това показва и фактът, че сте довели и сина си. Ако проявите търпение, детето бързо ще се върне към нормалния си говор. У децата съществува силен механизъм на подражание. Баба му и вие, с две думи, всички от семейството, ако престанат да разговарят с него като с дете, с времето то ще започне да говори като нормален човек. Обаче за това е необходимо най-напред детето да изпитва чувство на доверие към вас. Това чувство ще се появи, когато детето е сигурно, че вие го обичате и го защитавате. Когато доверието възтържествува, ще престане да върши лудории, не защото се страхува от вас, а за да не ви наскърбява. Освен това ще се стреми да се държи по начин, който вие одобрявате. Моля ви междувременно и вие бъдете внимателна в своето поведение спрямо съпруга си. Споделяйте грижите му. Не щадете обичта и уважението си към него. Ако успеете да го привържете към себе си и към семейството, ще се откаже от пиенето. Жертвата в името на бъдещето на детето и на семейното щастие е изискване на майчината любов.
Дамата-полицай малко се бе поотърсила от напрежението и стреса. Беше й помогнало това, че ние и напомнихме за онова, което всъщност я тормозеше - „чувството за вина". Полезно се оказа и внушението ни да разбере, че си е изработила „механизъм за бягство" като този да търси вината у съпруга си.
Раздялата ни беше обнадеждаваща, тъй като обеща отново да ни потърси и да ни държи в течение на развитието на събитията. Освен това подчерта и ползата от нашата среща.
Вестник "Мюсюлмани", брой 1 (100), Май, 2001 година
Портал 
