Молитвата и умствената уравновесеност
Le Matin – 5 fevrier 1999
Духът на съвременния човек, жертва на стреса, този бич на века, е накърнен, изложен на неврози и други разстройства на личността. Модерната наука доказва, подобно на Божествените слова и препоръките на Пророка Мухаммед (Аллах да го благослови и с мир да го дари) преди нея, че вярата и молитвата дават на човека уравновесеност и душевно спокойствие. Именно това обяснява именитият учен Абделазиз Бенабдаллах.
Силното безпокойство, тревогата, притеснението, причиняват болестни усложнения. Едно съвсем обикновено притеснение може да стане причина за появата на маниакален страх, неконтролируема възбуда и объркване. Стресът може да провокира натрапчива невроза, при която личността е засегната от затормозяваща психастения. Една обсебваща мисъл може да прерасне в умствен синдром или депресивна психоза. Според едно статистическо проучване в два американски университета, количеството на патологичните неврози достига между 80% и 90%, докато остатъкът се разпределя между биологичните заболявания.
Вярата, която кристализира по време на тайното общуване с Бога, предизвиква у вярващия прилив на душевно успокоение, което мнозина определят като „квиетизъм" (този термин обикновено влиза в две значения – в смисъл на човешко поведение, което нехае напълно по отношение на обкръжаващия го външен свят или в чисто религиозно мистико-съзерцателно течение, което проповядва стремежа към достигане на съвършен душевен покой и умиротворение - бел. на прев.)
Нито един сред психолозите, участвали в анкетата не е успял да анализира езотеричните контури на този преспокоен живот, белязан от душевно умиротворение и ненарушимост на вътрешния мир, които изтласкват от съзнанието всичко онова, което го помрачава и обременява, изпълвайки всички неосветени кътчета с усещане за безметежност и покой. Всяка пагубна превъзбуденост тогава, ако не напълно отстранена, бива отчасти ограничена, заедно с целия разрушителен процес и психологично-метаболични смущения.
Алексис Карел (1873-1945), носител на Нобелова награда за медицина и автор на „Човекът – това неизвестно", подчертава следното, в един друг свои труд, озаглавен „Молитвата", написан вследствие на множество експерименти, подкрепени от убедителните доводи на свои колеги: „Дори, когато молитвата не е особено качествена и се състои най-вече от произнасяне на механични фрази, тя оказва въздействие върху самия този несъвършен акт на молитвено поведение като усилва усещането за сакралност и духовност. Когато молитвата се превърне в навик и се извършва с истинско усърдие, нейното въздействие се прояснява напълно. Тя може да бъде сравнена с някоя от жлезите за вътрешна секреция, подобно на щитовидната или надбъбречната. Тук се извършва нещо подобно на органично-умствена трансформация, която протича прогресивно: В дълбините на съзнанието като че ли се запалва пламък. Човек се самосъзира такъв какъвто е – открива своя егоизъм, користолюбие, грешките си в съжденията, надменността си. Постепенно настъпва едно вътрешно спокойствие, хармонизират се нервните и духовни пулсации, засилва се издръжливостта."
Това свидетелство на един съвременен и изтъкнат учен, какъвто е Алексис Карел, е от особено значение. Когато същността на вярата се разкрие в дълбините на душата, чувството изпитано в този момент е на неизразимо блаженство, което къпе дъното на съзнанието, освобождавайки го от всекидневните му хаотични състояния.
Истинско щастие обхваща тогава цялото същество на онзи, който се прекланя. „О, вярващи, прекланяйте се и свеждайте чела до земята в суджуд, и служете на вашия Господ, и вършете добро, за да сполучите!"
Сура „Ал-Хадж" („Поклонението"), знамение 77
(Продължава)
Вестник "Мюсюлмани", брой 11 (88), Октомври, 1999 година
Портал 
